Угодно ли е Богу да боледуваме?
Много често ми се случва да чета и да чувам за случаи на чудодейни изцеления. Вероятно и на вас. Хората, на които тези чудеса се случват, трудно биха могли да се нарекат ревностни православни. Обикновено става дума за хора от типа: “Не ходя на църква, ама иначе си вярвам”. Страдат те самите или техен близък от някое заболяване, тогава някаква “много вярваща жена” им казва да запалят свещ пред еди-коя си икона или да преспят в еди-кой си манастир, да пият вода от еди-кое си аязмо… Правят го – и оздравяват. Чудото се е извършило върху тях.
В същото време ние, “верните”, с години страдаме от някое заболяване, което трови живота ни и този на близките ни, но не дръзваме да си пожелаем чудо. Спират ни различни натрупани по времето на катехизацията ни убеждения: осъзнаваме своята греховност и недостойнство, не искаме да изкушаваме Бога, чели сме за Божии угодници, които търпеливо понасяли болестите си, приемаме болестите и страданията за нормално състояние за падналото ни естество и най-вече, не дръзваме да настояваме пред Бога за изцерение, защото не сме сигурни дали Божията воля за нас не е да поболедуваме.
Угодно ли е Богу да боледуваме? За да си отговорим на този въпрос, ще разгърнем Словото Божие, за да видим от първа ръка какво е отношението на Господ Иисус Христос към болестите. Там ще открием, че през цялото Си земно служение Господ наред със Своята проповед е изцерявал болните и страдащите – власт, която Той завещава и на Своите последователи.
„И пръсна се слух за Него по цяла Сирия; и доведоха при Него всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери“ (Мат. 4:24) – се казва в Евангелието по Матея.
„…Голямо множество народ от цяла Иудея и Иерусалим и от приморските места Тирски и Сидонски, които бяха дошли да Го чуят и да се излекуват от болестите си; бяха дошли тъй също и страдащи от нечисти духове; и се изцеряваха.
И целият народ гледаше да се допре до Него, защото от Него излизаше сила и изцеряваше всички“ (Лука. 6:17-19) – потвърждава и св. ап. и евангелист Лука.
В Евангелието са разказани и конкретни случаи, когато Господ Иисус Христос изцерява потърсилите при Него помощ: прокаженият, слепият по рождение, кръвотечивата, разслабленият, когото спуснали през покрива, случаят в къпалнята Витезда, слугата на стотника, тъщата на ап. Симон и много други. От всички тези случаи става ясно, че Господ изцерява незабавно всички, които го молят за това. На никого от многобройните болни, които се стичат към Него, Господ не казва: „Ти заслужаваш да страдаш“ или: „Добре ще е заради спасението на душата ти да поболедуваш“. Нито е очаквал от някой сляп, недъгав или прокажен да е радостен и благодарен, че Господ не го е изоставил, като му е пратил това страдание. Напротив Господ ясно поставя паралел между телесното здраве, от една страна, и прощаването на греховете и спасението на душата (вж. Лука. 6:5-10; Лука. 5:23), от друга.
Откъде тогава идва разбирането, че за спасението ни е полезно да боледуваме и да страдаме? Всички ние сме чели за велики Божии угодници, които нехаели за здравето на тялото си и безропотно и търпеливо понасяли недъзите му – без да търсят изцерение. Но радостта, с която тези светии приемали болестите си, в никакъв случай не може да бъде пример за нас, хората с крехка вяра, твърде далече от техния свят и богоугоден живот. Както и не всички можем да бъдем стълпници или да носим подвига на юродството, заключението, отшелничеството, постоянното постничество… Това е подвиг за избрани и е резултат от особено духовно разположение.
Тяхното небрежение към тялото няма нищо общо нито с манихейската погнуса от плътта, нито с мазохизма. Те до такава степен са възлюбили Бога, че са забравили себе си, забравили са да спят, да се хранят…; до такава степен са възлюбили ближните и са приели техните болки и страдания, че са забравили своите. Макар да не се грижели за своето състояние, тези Божии угодници дълбоко съчувствали на страданието на своите ближни и усърдно се молели за тяхното изцерение.
Болестта ни приближава към спасението, като ни учи на смирение, търпение, като чрез нея обръщаме очите си към Бога, нашия Небесен Отец, и навътре към скритите недъзи на душата ни. Но ако болестта обсебва изцяло времето, вниманието и силите ни, ако ни пречи да се грижим за близките си и да вършим работата си, ако убива радостта ни от живота и подронва вярата ни в Бога, ако в крайна сметка ни изпълни с чувство за безсилие, гняв, ако ни доведе до униние и отчаяние, тогава най-добре да викаме по-скоро към Господа като двамата слепци: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ (Мат. 9:27) И Бог ще ни изцери и от телесните ни недъзи, и от душевните.
„Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“ (Марк. 9:23).
Ако прочетем внимателно описаните в Евангелието случаи на изцерения, ще забележим, колко важен фактор за изцерението е вярата. Прокаженият, макар че страдал от нелечима и смъртоносна за времето си болест, без сянка от съмнение викал след Христа да го очисти от проказата. Кръвоточивата не се съмнявала, че само да се докосне до крайчеца на дрехата на Христа – и ще оздравее, въпреки че години наред лекарите не успели да я излекуват. Стотникът нямал съмнение, че само думата на Спасителя е достатъчна, за да излекува слугата му.
Ако след думите на Христос „стани, вземи си постелята и върви“ разслабеният си беше казал: „ама как да стана, като съм недъгав?“ или „ама Този нищо не направи, за да ме излекува!“, ако се беше усъмнил във възможността да бъде изцерен, дали изобщо някога щеше да стане?
А ние се съмняваме. Като че повече вярваме на лекарите, които оправдават безсилието си с формулировки като „страдате от нелечима болест“ или „необратимо увреден“, отколкото на Бога, Който и „нелечимо болни“, и недъгави по рождение е изцерявал, и мъртви е възкресявал. Затова и не оздравяваме, защото страдаме от маловерие.
На всяко богослужение се молим за „здраве и спасение“ (вж. Възгласа). Ако се молим с вяра – Бог чува молбата ни и ни изпраща здраве. Но ако хем се молим за здраве, хем си мислим, че Бог може би не иска да ни излекува или може би е добре за спасението ни да поболедуваме, или, че Бог заслужено ни наказва, че сме недостойни, че в нашия случай чудото е невъзможно, или поне не веднага… Ако имаме подобни убеждения, Бог уважава свободата ни и не ни натрапва дарове, които не сме готови да приемем.
Вярата, непоколебимата вяра, че Бог ще ни излекува, е задължително условие това да стане. „Страда ли някой между вас, нека се моли… И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят“ – се казва в посланието на св. ап. Яков (5:13-15). Вярата чудотвори. Св. Йоан Кронщадски казва за вярата, че тя е „устата на душата, чрез която приемаме Божиите дарове“. Вярата е проводникът, чрез който целебната Божия благодат стига до нас. А ако не ни достига вяра, винаги можем да викнем през сълзи към Христа като бащата на бесноватото момче: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми“ (Марк. 9:24).
Православието ни учи да благодарим на Бога за всичко – и за лошото, и за доброто (Сол. 5:18), и да вярваме, че така Той ни предпазва от по-голямо зло. Това не означава да се примирим с болестта си. Благодарението идва от пълното доверие в Бога като наш любящ Отец и Промислител и ни дава силата да приемем състоянието, в което сме изпаднали, без гняв, страх, ропот, отчаяние. Само така, с омиротворена душа, можем да се молим, да разсъждаваме трезво и молитвено, да търсим път към оздравяването на душата и тялото ни.
Душата и тялото са неразривно свързани. Душата оживотворява тялото. Боледува ли тялото, значи боледува и душата ни. Страданието на тялото, което е по-осезаемо, е знак, че душата отдавна боледува от грехове и страсти, а ние нехаем за това и не забелязваме. Затова лечението на тялото трябва да става паралелно с лечението на душата. С внимателно и сериозно вглеждане във всичките ни постъпки, мисли, чувства, желания и в тяхното изправяне; с дълбоко и искрено покаяние пред Бога, изповед и причастяване; с молитва Той да ни подкрепя в усилията ни да се поправим. Молитвата към Бога е най-силна, когато идва от чисто сърце, силна вяра и дръзновение пред Господа.
Ако обикаляме по лекари и се лекуваме с лекарства, без да търсим духовния проблем, който стои зад болестта, ние се опитваме да премахнем не причината, а следствието. Болестите се изтръгват с корените, а корените са духовни. Ако премахнеш физическия проблем, без да си се справил с духовния, болестта рано или късно отново ще се появи с още по-голяма сила или ще увреди други органи.
Има случаи, в които болестта е преход към смъртта, време на отсрочка, за да се погрижим за уреждането на земните си дела и за срещата ни с Бога. Във всички други случаи според Словото Божие болестите са лечими. За медицината, може би – не, но за Бога няма невъзможни неща. И ако чудеса на изцерения не се случват и на нас, то не е защото Бог не иска или не може, а поради ограниченията, които самите ние Му налагаме с боязливото си маловерие.
„……те до такава степен са възлюбили Бога, че са забравили себе си, забравили са да спят, да се хранят…; до такава степен са възлюбили ближните и са приели техните болки и страдания, че са забравили своите. Макар да не се грижели за своето състояние, тези Божии угодници дълбоко съчувствали на страданието на своите ближни и усърдно се молели за тяхното изцерение.“
Върху този пасаж има още ДОСТА да се мисли и работи…иначе работата е наполовина свършена.
Харесва ми този материал.
Чист и естествен е.
Моля да подкрепяме
това което ни допада с някое
изречение…благодаря !!!
и на мен ми харесва
Ами св.ап.Павел.Тогава,тойкакво,като е имал трън в плътта и Бог не е искал да го изцели.Това поради маловерието му ли е или поради друга причина.Бих помолил да се внимава, когато се дават категорични мнения по някои въпроси,като например в една друга статия на този сайт за душите на абортираните деца,може да съборите на някой и МАЛОВЕРНАТА му вяра.Има случаи,когато болестта е изпитание,когато е изкушение,когато е наказание и т.н.,но мисля си ,че има и случаи ,когато болестта е милост.
Например,какво е била болестта или болесттите на св.Йоан Златоуст,нима признак на неговото маловерие?!
Нека да внимаваме с обобщенията,за да не се окажем в ситуацията да питаме „тоя заради какво е слепороден,заради свои,грехове или заради греховете на родителите си“-отговора,надявам се го знаем.Ако въпреки моята непоколебима вяра Бог не ме излекува,тогава какво да прокълна Бога и да умра ли.
“ Idi si tvoiata viara te spasi“
Molia priemete izvineniata mi no niamam kirilica
Golemi spezialisti stanaha niakoi hora da opredeliat koi kolko vira ima v syrzeto si i koi da ozdraviava i koi ne.Koi sa verni i koi ne.Nima samo hodeneto na zyrkva e opredeliashto i nishto drugo niama znachenie.Zashto kazva „nastoiava“ za chudo pri polozenie che chovek moli za zdrave molba ne e ravno na nastoiavane.Goliama greshka e da se kriat takiva iszelenia, zashtoto se dava miasto na ateizma da kaze che Bog uz ne se proiaviaval.
На никого от многобройните болни, които се стичат към Него, Господ не казва: „Ти заслужаваш да страдаш“ или: „Добре ще е заради спасението на душата ти да поболедуваш“.
Болестта ни приближава към спасението, като ни учи на смирение, търпение, като чрез нея обръщаме очите си към Бога, нашия Небесен Отец, и навътре към скритите недъзи на душата ни. Но ако болестта обсебва изцяло времето, вниманието и силите ни, ако ни пречи да се грижим за близките си и да вършим работата си, ако убива радостта ни от живота и подронва вярата ни в Бога, ако в крайна сметка ни изпълни с чувство за безсилие, гняв, ако ни доведе до униние и отчаяние, тогава най-добре да викаме по-скоро към Господа като двамата слепци: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ (Мат. 9:27) И Бог ще ни изцери и от телесните ни недъзи, и от душевните.