Фанатизмът като психологичен феномен
ФАНАТИЗМЪТ (от лат. fanatismus) – „екзалтираност, крайна привързаност към определено верово учение, нетърпимост към други възгледи, например религиозни”1. Това е определението за фанатизъм не в кратък речник на чуждите думи или учебно пособие за студенти, а в последното издание на БСЕ. Лаконичното определение дава да се разбере, че понятието не е достатъчно осмислено и разработено в науката. Въпреки че достатъчно много бе употребявано в атеистичната литература от 20-те и 80-те години на ХХ век, когато за религиозни фанатици се обявяваха хора като Франциск Асизки, преп. Серафим Саровски и папа Йоан Павел II, отец Александър Мен и много други.
През този период под фанатизъм се разбираше всякакъв вид религиозност, най-вече свързаната с особени дарби и изява на личностното начало във вярата на определени хора. Независимо от контекста с понятието фанатизъм се обозначава някаква екстремна форма на религиозност. Но какво е мястото на термина сред понятия като аскетизъм, религиозен фундаментализъм или екстремизъм (фанатична жестокост).
Понятието е въведено за първи път от Ж. Боссю (1627-1704), католически епископ, един от основните идеолози на френския абсолютизъм, който вижда в католицизма рязко обособила се от Рим и превърната в национална религия официална система от възгледи на монархическа Франция. Фанатици за него били протестантите, доколкото допускат, че всичките им „фантазии” са вдъхновени от Бога. За Боссю фанатиците не са парижките буржоа, които през 1572 г., в нощта срещу 24 август, когато се почита паметта на апостол Вартоломей, „с всички сили – както пише Волтер – се хвърлили да убиват, режат гърла, да изхвърлят през прозорците и да хвърлят на кладата своите съграждани само за това, че не са посещавали месата”.2 Фанатици за Боссю са именно протестантите, заради убеждението си, че вярата им зависи само от Бога, а не от църковните постановления и канони, одобрени и приети от някого.
Боссю свежда религията до единен морал и дисциплина. В християнството вижда висшия морал и образец за нравствено поведение, но всяка проява на лично горене, чувство за Бога и мистично начало той възприема като „духовна чума”, и във всеки носител на такава религиозност съзира фанатика, сектанта и еретика. Според неговите разбирания фанатик е всеки некатолик, упорстващ в своя протестантизъм. Боссю се проявил и като последователен пропагандатор на религиозна нетърпимост.
П. Бейл (1647 – 1706) дава принципно различно определение за фанатизъм, разбирайки го като суеверие, плод на незнание, ирационално или по-точно предрационално съзнание.
Докато Боссю дава католическо, макар и несподелено от съвременните католически учени тълкуване на термина „фанатизъм”, то Бейл предлага под фанатизъм да се разбира всичко, което се отнася до ранните форми на религия, а в по-широк план – религиозното чувство по принцип. Както и Боссю, така и Бейл свързват фанатизма с преживяванията на вярващите. В същността си, двете изглеждащи несъвместими определения за фанатизъм се отнасят към индивидуалното религиозно чувство, което не се регулира от определена богословска система или църковна структура.
Етимологията на термина е свързана с латинската дума fanatici, която класическите латини отнасят изключително към жреците, практикуващи екстатични култове като тези на Белона, Кибела, Великата майка и други източни божества. Под звуците на барабани и тамбурини, облечени в черно жреците преминавали по улиците на града, падали на земята в екстаз, раздирали гърдите си до кръв, предсказвали бъдещето и т. н. Самата дума е производна от fanum – светилище.
В излезлия през 1764 г. в Женева „Философски речник” Волтер дава ново определение за фанатизма, станало класическо. Той подчертава следния момент: „Този, на когото са присъщи екстази и видения, който приема сънищата си за реалност и плодовете на своето въображение за пророчество, може да бъде наречен ентусиаст, но който поддържа своето безумие, като убива, е фанатик”. Същността на фанатизма според Волтер се изразява в това, че фанатикът, като отстоява тази ортодоксия, за чийто пазител се счита, е готов да наказва и убива, при което винаги се опира на силата. „Най-отвратителен пример за фанатизъм, според Волтер, е Вартоломеевата нощ. Волтер говори и за фанатици с хладна кръв – това са „съдии, които произнасят смъртни присъди над тези, които мислят по-различно от тях”.
Волтер акцентира и на факта, че фанатикът, като възприема себе си за носител на висшата правда, мисли, че е оръжие на Божията ръка. В този именно смисъл определението, дадено от Боссю, въпреки конфесионалната си ограниченост и открита антипротестантска насоченост не е изгубило напълно смисъла си. Фанатиците винаги са убедени, че „идеите им идват по внушение свише”.
Волтер посочва и някои характеристики на психологията на фанатизма. Той не е „плод на невежество”, но винаги е тясно свързан с психологията на тълпата: „книгите обикновено много по-малко възбуждат фанатизъм, за разлика от събранията и публичните изяви” . Фанатизмът винаги е „мрачен и жесток”, едновременно е суеверие, треска, бяс и злоба.
За фанатика е характерно пренебрежителното отношение към живота – както към чуждия, така и към собствения. Да си припомним ужасяващия пример на пилотите-терористи, които насочиха пътнически самолети към сградите на световния търговски център в Ню Йорк, терористичен акт отнел живота на десетки хиляди хора.
Н. А. Бердяев в своята статия „За фанатизма, ортодоксията и истината”, написана през 1937 г., подчертава, че „в своята нетърпимост фанатикът извършва насилие, отлъчва, хвърля в тъмница и екзекутира, но всъщност не е силен, а слаб, потиснат е от страха и съзнанието му е страшно стеснено, той по-малко вярва в Бога, отколкото търпеливият и толерантният човек.”3 Според Бердяев „патосът на ортодоксията, който подхранва фанатизма, няма нищо общо с патоса на истината, той е именно неговата противоположност. Ортодоксията се образува около темата за спасението и гибелта, ортодоксите сами са изплашени и плашат другите. А истината не познава страха”4. По-нататък пише за това, че „фанатикът… търси власт, а не истина”5.
На това може да се възрази. Феноменът на фанатизма се заключава в убеждението на фанатика, че спасява света, човечеството и своите събратя или истината от враговете. Затова фанатизмът е винаги агресивен и нападателен и най-важното – не може да съществува без образа на врага. „Фанатизмът – пише Бердяев, като анализира този аспект, – не допуска съвместното съществуване на различни идеи и мирогледи. Съществува само врагът. Враждебните сили се унифицират и се представят като единен враг”6.
Също: „Комунистите, фашистите, фанатиците на ортодоксалното православие, католичеството или протестантството не спорят по някакви проблеми. Те хвърлят противника в противоположния лагер, към който отправят картечен изстрел”7. Фанатикът по принцип не осъзнава, или по-точно само чувства слабостта на своята позиция, но мобилизира всички свои сили именно за безпощадна защита на изповядваната истина.
Не е вярно твърдението, че фанатизмът е някакъв вид колективно безумие, а всички фанатици са психопати. Неоснователността на подобно твърдение подчертават психолозите А. Асломов и др. По-скоро фанатизмът е напълно закономерен вторичен продукт на развитието на религиозното съзнание в преходни епохи. Неслучайно за Волтер фанатизмът е „извратеното дете на религията”8.
Фанатизмът излиза на авансцената на историята в епохи, които се характеризират с упадък на живата вяра и криза на религиозния мироглед, а също в моменти на смяна на духовните ориентири, когато голяма част от вярващите са бледо подобие на това, в което вярват, и накрая в периодите, когато в живота на обществото започва да преобладава нещо ново. Именно религиозният фанатизъм, инквизицията са кладите, в огъня на които загиват Ян Хус, Джироламо Савонарола, Джордано Бруно и много други, оформили се като сянка, ако може така да се каже, на Възраждането.
За по-малко от сто години бурното развитие на националните езици и литература, а също и изобразителното изкуство (Леонардо да Винчи, Рафаел, Микеланджело), невероятно бързото разпространение на книгопечатането в Европа и последвалият книжен бум през XVI век, великите географски открития и революцията в областта на класическата наука (Коперник, Кеплер) променят света до неузнаваемост. Тези процеси провокират гигантската криза в областта на религиозния мироглед, изразила се в Реформацията и контрареформацията. Появяват се преводи на Библията на всички европейски езици, раждат се нови, немислими до този момент богословски и философски идеи.
Всичко това естествено предизвиква реакция не само у обикновения вярващ, който се чувства напълно дезориентиран при новите условия и започва да защитава своята истина, правдата на миналите времена, наследена от предците и за това свещена, но също така и у яркия мислител. Именно през епохата на Възраждането по цяла Европа избухват клади.
ХХ век в много отношения прилича на епохата на Възраждането. Телефонът, радиото и телевизията, научно-техническата революция, ядрената физика и атомната бомба, авиацията, космическите полети, също така Интернет и изследванията в областта на клонирането – променят до неузнаваемост нашия живот подобно на ситуацията през XVI век. Човекът, който изповядва традиционните ценности, не съумява да осмисли ставащото около него и с лекота попада в клопката на фанатизма.
Това винаги става в случаите, когато ако (използваме евангелския образ) съботата, т.е. спазването на религиозните норми и буквата на закона на една или друга идеология, се оказва за него по-ценно от самия човек. Този капан има предвид и Иисус Христос, когато многократно изобличава фарисеите и книжниците. И тук трябва да се включи, според Асмолов, „фабриката на фанатиците”9: разумът на идеолозите, за които всяка форма на фанатизъм „е рационално средство на борбата за власт”, започва „технично да експлоатира предразсъдъците”. Именно такава е природата на ислямския или по-точно квазиислямския фанатизъм, ужасът от срещата с който човечеството преживя на 11 септември. Ислямският учен от Казахстан Али Апшерони пише, че фанатизмът е „нелепата ярост на хора, заслепени от злоба”10. Той подчертава, че фанатикът „обикновено е в неведение за това какво е сътворил, приписвайки си като заслуга, извършването на отвратителни неща и незаконни постъпки… Неговата поразителна твърдост, умножена по неправилно разбраното учение на исляма… много скоро го довежда до безизходно лутане в тъмния лабиринт на дивото невежество”11.
Необходимо е да се разбере, че фанатизмът се разкрива не само в ислямския свят. В условията на съвременното общество адептите на фанатизма по принцип, макар и не винаги (да си спомним какво сполетя Мартин Лутер Кинг и отец Александър Мен!), нямат възможност да убиват или да изгарят на клади в името на собствената си представа за истина. В тази ситуация те гъвкаво се приспособяват, като проникват в средствата за масова информация, вестниците, радиото, в частност в интернет, където във форумите и чатовете често се създава истинска зона на ненавист. Фанатикът, или по-точно заразеният с бацила на фанатизма неофит, започва да разобличава „враговете” и преди всичко еретиците: католици, протестанти и т. н., бори се срещу културата, създава не само около себе си, но и в цялото общество нажежена обстановка на страх, нетърпимост и ересофобия.
Забележително е, че нещо подобно предвижда още през март 1936 г. майка Мария (Скобцова), православна монахиня, философ и поетеса, загинала във фашистки концлагер, защото спасявала евреи в окупирания от нацисти Париж.
Майка Мария била убедена, че религията в Русия ще се възроди, и това означава в Църквата да влязат хора, възпитани от съветската власт. „Отначало – изяснява майка Мария, – като много жадни и възприемчиви слушатели, те ще изучават различни гледни точки, ще възприемат проблемите, ще посещават богослуженията. А в определен момент най-после ще се почувстват църковни хора, но неподготвени за антиномично мислене, ще кажат: ето, по този въпрос съществуват няколко различни мнения, кое е правилното? Защото не могат да бъдат верни едновременно. Ако едното мнение е вярното, то останалите трябва да бъдат унищожени като лъжливи …Шаржирайки, може да се каже, че за неправилно прекръстване, те ще глобяват, а за отказ от изповед ще пращат на Соловки”12.
Съветската иделология, ако може така да се изразим, е канонизирала насилието и несвободата. В новите условия човекът, възпитан от съветската школа, възприема традиционните ценности – както религиозни, така и политически – като ги попива в себе си и им се възхищава. Съвсем скоро започва да ги защитава, като използва методиката, която е усвоил, образно казано, от вестник „Правда”: врагът трябва да бъде открит, да бъде обезвреден и унищожен. В тази ситуация врагът ще бъде всеки, който му изглежда инакомислещ. По този начин религиозният фанатизъм, който винаги израства от стремежа да бъде защитено старото, традиционното, осветеното от времето и паметта, в постсъветската реалност придобива ново дихание.
Не трябва да се забравя, че фанатизмът (въпреки общоприетото мнение) няма нужда от силна личност, а от „силна идея”, която бързо да овладее масите. Така беше например с истеричната кампания, развявана около ИНН (индивидуален данъчен номер, въведен в Русия), провъзгласен като число на антихриста. Тогава нито обръщенията на патриарха, нито дори думите на един от старшите свещенослужители в Русия, известния отец Иван Крестянкин, можеха да въздействат върху църковната общественост, подведена от разни листовки, прокламации и проповеди на нискообразовани или напротив – „технологично” напреднали и преследващи някакви собствени цели свещеници.
Изблиците на фанатизъм водят до много сериозни последствия, предупреждава и Волтер, защото „разкъсва всички връзки в обществото”13. С други думи, притежава огромна деструктивна сила, която руши обществото.
Отговорът на един от московските свещеници на въпрос на радиослушателка за това, какво да правят жителите на града, в който баптистите са си построили молитвен дом, е типичен пример за разгаряне на фанатизъм и междурелигиозна вражда. Свещеникът отговаря, че трябва да съберат камъни и да отидат да счупят стъклата на баптистите и да ги прогонят. Има ли нещо общо този отговор с Православието, което по целия свят е известно като религия на жертвената любов?
Къде трябва да се търси изход от създалата се ситуация? Като разбират едностранно търпимостта, фанатиците ратуват за справедливост само по отношение на себе си. За тази особеност говори Бердяев, като посочва, че на фанатика винаги е присъщ егоцентризъм. „Вярата на фанатика, неговата безцветна и безкористна преданост на идеята никак не му помага да преодолее егоцентризма… фанатикът на всяка ортодоксия отъждествява своята идея и истина със себе си”14. От тук Бердяев прави извода: „Егоцентризмът на фанатика… се изразява в това, че не вижда човешката личност и не проявява внимание към личния човешки път”15.
За това пише и православният свещеник от Киев отец Андрей Дудченко. „Фанатизмът” е несъвместим с истинската вяра в Христос. Много лесно е – казва отец Андрей – да замеряш противника с камъни, много лесно е да считаш, че за спасението е необходимо да направиш някакъв набор от постъпки, били самоизгаряне или смърт от изтощение в изпълнение на директивите на ръководителя или напротив – ръководство на своите последователи. Много по-сложно е да живееш в Христа. По-сложно е да бъдеш внимателен, по-сложно е да се опитваш да разбереш брата си по вяра и ближните, които Господ ни изпраща днес на среща. Но именно такава, смирена и истинска любов Христова се очаква от Църквата и християните в съвременния свят.”16
Превод: Мария Иванова
Бележки
1 Большая Советская Энциклопедия. М., 1975.
2 Балашов Л.Е. Практическаяфилософия. М., 2001.
3 Бердяев. Н.А. Русскиезаписки// Человек. 1997. N9.
4 Пак там.
5 Пак там.
6 Пак там.
7 Пак там.
8 Балашов Л. Е. Практическая философия. М., 2001.
9 Асмолов А. Г. Психологияличности. Учебник. М., МГУ, 1990.
10 Али Ашперони. Ислампротивфанатизма// Человек. 1995. N2.
11 Пак там.
12 Мать Мария. Воспоминания. Статьииочерки. YMKA-PRESS. 1992. Т.2.
13 Балашов Л. Е. Практическаяфилософия. М., 2001.
14 Бердяев. Н. А. Русские записки // Человек. 1997. N9.
14 Пак там.
16 Вопросы философии. 1992. N3.
Списание Мирна, бр. 30 [поръчай]
Следвайте ни
Известно е, че старостилците у нас, които за мен представляват сатанизма в „православието“ са фанатици. Проблемът на тези хора е, че искат в модерния и еманципиран свят да се следва такъв църковен авторитет, каквъто не е имало и през Средновековието. Освен това искат от последователите си да страдат и да търпят лишения и гонения, докато ръководството на старостилието си живее живота и се чувства в комфорт, който никой вярващ в България не е имал заради руско-съветското покровителство на старостилието у нас. Интересно е, че старостилците държат на еднопосочната бройна есхатологична система на календара, а не казват какъв е духът на времето според книгата на Еклесиаст и според българските разбирания за видовете време, които протичат в човешката цивилизация. Проблемът с фанатизма у нас е много тежък, защото българите по народопсихология са предразположени към фанатизъм, който в секуларизираното общество взима формите на комунизъм, зрелища и рокендрол – явления без ценз в тях.
Фанатизмът произлиза от убеждението, че ти единствено държиш истината и че твоята правда трябва да стане правда на всички хора. Фанатизмът идва освен от убеждението, че само ти си разбрал истината и от непознаването на човешките култури и от характера на живота, който си водил, където реалните себесравнения по надвремеви и надпространствени цивилизационни стойности не са ти присъщи. Това е изворът на фанатизма в старостилието, това е изворът на фанатизма при комунисти и националисти. Характерното за фанатизма е, че той ползва детайл от общото познание на човека и го превръща във фундамент на мисленето и съпреживяването на света, като репресира всичко, което има друго становище по въпроса. Този момент е характерен за българската народопсихология и той е използван за репресии в областта на политиката още от късното Възраждане, а после и при комунизма. Репресивен характер има и нагласата на старостилците у нас, на които не им пука за живота на ближния.
http://geom-bg.com/?p=29679
Бълнуванията на Чингиз продължават: „българите по народопсихологи я са предразположени към фанатизъм“. Абе ти виждал ли си българи през живота си? Те са всичко друго, но не и фанатично настроени. Ако бяха, нямаше активните православни у нас да са само 10%, а 83% да твърдят, че били православни, но не били вярващи.
Дон Кихоте,
Не искам повече да се занимавам с теб, но ще ти кажа ясно – ти или не можеш да четеш, или манипулираш хората. Фанатизмът на българите през Средновеквоието е забелязан ясно от маниера им на сражения, от ревността към чистотата на православието, отразена от византийските хронисти и от съборите против богомилите, както и от отказа им да приемат католицизма в навечерието на османското завоевание на Балканския полуостров. Този фанатизъм, виден в ревността по отстояването на традицията и в патриархализма на българските родове и в дисциплината на работа и организация на общността до 1878 година преминава в национални чувства, макар у нас да няма национализъм, а да има разработка на едно силно епико-мистично начало. Фанатизмът на национална основа се вижда в дейността на ВМРО и в примерите от войните през ХХ век. По-късно този фанатизъм преминава в комунизма. Фанатици има не само във вярата, макар терминът да е религиозен. Просто свойственият на българите фанатизъм е пренасочен.
Интересното е, че хората, които са овластени в БПЦ и които медийно се лансират като представители на православието се изживяват като строгите господари на нацията. Това дразни българите, още повече, че извън Църквата има хора, които като специалисти и като възпитание и култура са с класи над овластените ни и медийно лансирани църковни лица. […]