Христос и Самарянката: точният въпрос

Човек се увлича в бездна от теоретични проблеми, които не го засягат пряко, и вследствие на това човекът не дава плод. Има ли живот на Марс? Защо са изчезнали динозаврите? Каква е геологическата възраст на планетата Земя? И ред други подобни.

Невъзможно е да върнеш или насочиш човек към духовната реалност, ако тя не го жегне по-дълбоко. В случая жегването го определяме като улучване на нещо скрито и нравствено, нещо свързано със срамна тайна.

Ето и Христос – седи край извора, беседва с жената. Той всячески се мъчи да насочи разговора Си с нея към духовните неща, към живата вода, която не се гребе със съдове, към това, че на Бога трябва да се покланяме с дух и с истина. Жената не възприема какво й говори.

Тя съвестно следва установените народни обичаи (нашите бащи се покланят в тая планина, а вашите – там) и за нея водата на благодатта е просто вода (кладенецът – дълбок, а почерпало нямаш). Или по-кратко казано, разговорът не върви. И тогава Христос й казва: „Иди повикай мъжа си“. Оттам нататък всичко се променя.

Тъй като за Христос няма неизвестни неща, Той знае какъв е и личният ни живот, колко съжаление буди. Обърнете внимание с каква добросърдечност и съобразителност Той изправя жената пред този въпрос. Може да се каже, че Той буквално снема с огромно внимание залепналата върху раната превръзка. Не казва на жената: „Защо ти, драга, спиш, с когото ти попадне? Живееш вече с шести поред!“, или пък нещо подобно.

Той й казва: „Иди повикай мъжа си“. Тя отвръща: „Нямам мъж“ и тогава Той й разкрива, че знае за нея повече, отколкото е предполагала. Сега вече може да се поведе разговор и за духовни неща!

Схема проста и гениална. Съвременният човек е привикнал да се жалва едва ли не по цялата вселена. С жадния си ум се стреми да обгърне необозримото, ти му казваш дума, той на тебе – двадесет. И насред безплодния разговор за всевъзможните неща по света, изведнъж се чува въпрос: „Ти нали взе заема за една седмица? Вече мина цял месец. Защо не го връщаш?“ Край. Балонът пуква. Цялото въодушевление се изпарява. Сега вече можем да поговорим по конкретен въпрос.

Ние абсолютно нищо не разбираме в живота или пък разбираме всичко, но лукавстваме и хитро „изместваме“ сериозните теми, докато убийствен въпрос не ни притисне до стената, пронизвайки ни чак до дъното на душата.

– Ти защо издаде тайната?
–Ругаеш началниците, а иначе намираш начини да измъкваш за себе си пари от касата?
– Имаш жена красавица. Колко време още ще тичаш по момичета?

И други от този род. Това едва ли не е единственият способ да насочиш ума на повечето хора в градивна посока. „Иди повикай мъжа си.“

Христос постига това с такава благост и милосърдие, но при Неговите светии то не винаги се е получавало със същата мекота. При Партений Киевски, да речем, са идвали голям брой мъже и жени, негови почитатели.

Веднъж при него отишла за съвет и за молитва една жена с особено умилителен вид, с нежни очи, цялата в диаманти. А той (на всичко отгоре и юродив) излязъл пред нея с кални ръце и ги изтрил в скъпата й рокля. Редом с това попитал наскърбената поклонничка: „Дълго ли още ще изневеряваш на мъжа си?“

Това по същество е същото като „иди повикай мъжа си“. То е да свалиш човек от лъжовните висини, за да го върнеш към земната реалност. Мисля си обаче, че степента на тази негова строгост просто е съответствала на лукавството на дамата и на нейната слепота относно собствения й образ и духовния й живот.

Пак по същия начин отците от по-ранни времена са се бояли да не загубят простотата, увличайки се по прекомерно разучаване на неща, които не са им потребни. За тази цел те са полагали усилия да виждат своите грехове и са оплаквали себе си като мъртъвци. Тази тяхна практика се е наричала „да оплакваш своя мъртвец“ и е била предназначена да поставя живата душа в покаяние пред живия Бог, а не да я увлича в безбрежни теоретични висини.

И така, Господ знае точно какъв въпрос да ни зададе, за да не се перчим. Същото умее да пита и гласът на съвестта. Понякога изглежда сякаш по-лесно да си отрежеш пръста, отколкото да ходиш с прободна рана в сърцето и да се чувстваш като заклеймен злодей. Слава на Бога за тези нажежени вътрешни въпроси!

Вярно, редно е да отбележим, че не всички хора се смиряват в отговор на поставяния от Бога въпрос и не всички променят разума си в най-добра посока. Така Каин, след като пролял кръвта на брата си, е чул парещия въпрос на Всевиждащия: „Где е брат ти Авел?“. Но наместо да заплаче попарен от болка, да падне на колене, той нагло отвърнал: „Не зная; нима съм пазач на брата си?“.

Мисля си, че в този момент той е проявил дързост и самоувереност, така характерни за „самодостатъчния“ човек. Такъв човек, у когото дяволът и в сърцето му е проникнал, и на раменете му се е покачил. | www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова

 

 

Близки теми: