Христос и Самарянката. Уроците на общуването
Нашето греховно, паднало състояние се разкрива и в това, че ние сме се отучили да общуваме. Колко често нашето общуване се оказва съвсем безцелно и безплодно, то не служи нито за взаимно обогатяване, нито за пробуждане на мисълта – то е празно, повърхностно, безсъдържателно, думите са лишени от сила, смисъл и изразителност…
И това е особено забележимо, когато нещата се отнасят до духовното. Ние говорим, но нашето слово не е способно да увлече никого. Говорим, но нашите думи са безсолни, безвкусни, те не хранят никого. Говорим, но на езика си имаме стандартен набор от църковни фрази – и нищо не се променя. Нашите думи не оказват никакво въздействие.
Но не такова е словото Божие. У пророк Илия има следното сравнение: както дъждът или снегът, изпратени от небето, не се връщат обратно, но овлажняват земята така, че тя става способна да ражда, за да дава семе на сеещия и хляб на този, който яде, така и словото, излязло от устата на Господа, не се връща при Него празно, но извършва угодното на Него.
И днешното Евангелие разкрива пред нас удивителната сила на словото, с което Господ се обръща към Самарянката и което оказало такова мощно въздействие, че съвсем скоро не само тя, но и целият град излязъл при Христос; молят Го да остане с тях и Му изповядват своята вяра. Господ посял семето на словото и то веднага принесло своя плод – побелели ниви от узрели, готови за жътва класове.
Господ казва на Своите ученици: идете, и Аз ще ви направя ловци на човеци. Но в днешното четиво виждаме, че Самият Учител на ловците хвърля мрежата на вярата и улавя в нея душите на хората.
Но в същото време беседата на Христос със Самарянката ни дава забележителен урок за това как, въз основа на какво и при какви условия може да се изгражда общуването с човек, който е далече от пътя на вярата.
Ще започнем с условията. Условията са възможно най-неблагоприятни за разговор. Първо, събеседникът е жена, а еврейските законоучители смятали, че да се беседва с жена е нещо крайно недостойно. Второ – тя е другоплеменница, и не просто другоплеменница, а самарянка.
Самаряните са мерзост за юдеите (например Иисус, син Сирахов, изобщо отказва да ги нарича народ), а юдеите съответно са мерзост за самаряните. Накрая – и това не е скрито от Господа – тази жена е сменила шестима мъже и живее в блуд. С други думи – това не е просто чужденец, това е пълна противоположност. Между нея и Господа зее непреодолима пропаст. Как да достигнем до човека, как да го привлечем към себе си, когато той ни е напълно чужд?
И действително, всички ние знаем колко сложно е дори не да го привлечеш, а само да не го отблъснеш, да установиш някаква връзка с него, когато няма никакви допирни точки, когато двамата души са две различни вселени, и би било добре, ако са просто чужди, а не непримиримо враждебни един на друг.
А ако остане поне една, макар и най-малка, надежда за разбиране? Нали у тази самарянка трябвало да има макар и едно много малко, най-нищожно късче добра почва, способна да възприеме семето-слово, посято от нейния Събеседник.
Отново отваряме Евангелието и се стараем да се вгледаме във всяка дума от днешното повествование. Господ преминава през Самария близо до град Сихар. Уморен от пътя, Той седнал близо до кладенеца, часът бил около шестия. Евангелистът случайно ли ни посочва времето? – Едва ли.
Какво е шестият час? Библейският шести час отговаря на 12 ч. според нашето отчитане на времето, тоест пладне, в най-голямата горещина. Кажи къде почиваш по пладне? – пита невестата своя възлюбен в Песен на песните. Времето по пладне е време за почивка, когато на Изток се стремят да се скрият в сянката на дома или на градината и никой не се показва на улицата.
И действително, при кладенеца, където по друго време би могло да се види много народ, където хората обикновено се срещат, общуват, разменят новини, в този час няма никого. При кладенеца са само Спасителят и Самарянката. Той е уморен от пътя и е седнал да си почине. Но защо тя отива за вода в най-големия пек по пладне? Жената се бои от нежелани срещи. Опитва се да се скрие от очите на хората, от осъдителните погледи, от шепота на жените зад гърба й. С други думи, срамува се да се покаже пред хората.
Но може би срамът е малкото, което дава надежда за възраждане? Тя живее в грях, но не оправдава себе си, не приема своя грях като норма, още не е стигнала до циничното демонстриране на своето нечестие, до това, което на езика на Библията се нарича кощунство. Срамът е последната опора на доброто, и ако човек не е изгубил напълно своя срам, той не е изгубен човек, не е изгубен за Бога.
И Господ се обръща към Самарянката: дай Ми да пия. Идвайки при хората, Господ умалил Своето Божество и всеки път, приближавайки се до някого от тези малките, Той отново и отново умалява Себе Си. Дай Ми да пия – това е молба за помощ. Не Аз на тебе, а ти на Мен можеш да помогнеш. Дай Ми да пия – и с тези няколко думи Господ заличава цялата бездна на отчуждението и предразполага Самарянката към Себе Си.
Тази жена можела да очаква абсолютно всичко, само не и такива думи. Свикнала с презрителното, отхвърлящо отношение на своите сънародници към нея, тя едва ли можела да разчита на добро и открито отношение от страна на този благообразен юдейски законоучител: „Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.)“ (Йоан 4:9).
Направено е може би най-сложното и най-главното – единият пита и другият отговаря – преодоляна е пълната липса на общуване. Ние вече не сме врагове, ние вече не сме чужди, или сега поне можем да започнем спокойно да говорим за това, което ни разделя. Но да не забравяме, че това е станало възможно и е възможно дори за Господа, само благодарение на смирението и самоумаляването – и това е първото.
И второ, дори самата бездна на греха и невежеството не бива да засенчва за нас това, макар и нищожно малко добро, което още живее в човека, или поне срама за това, че той няма нищо добро. Но на това е способна само любовта. И само обичайки своя събеседник, колкото и далече да е той от нас, ние можем да разчитаме на взаимно разбиране. Бездната на Божествената любов преодолява бездната на отчуждението: Господ се обръща към жена, самарянка, блудница – и тя Му отговаря…
Продължението на беседата показва пълното религиозно невежество на Самарянката. В книгата на пророк Йеремия Господ два пъти нарича Себе Си Извор на жива вода (Йер. 2:13; 17:13); по подобен начин говори и Псалмопевецът: Боже, … у Тебе е изворът на живота (Пс. 35:10). Но както се вижда, всички тези духовни образи от Стария Завет са били напълно неизвестни на Самарянката.
А и можела ли тя да ги знае, след като Свещеното Писание на самаряните се ограничавало само с Петокнижието? Както изглежда, цялото й знание в тази област се свежда само до познаването на местните предания (този кладенец и този град са свързани с името на патриарх Яков) и обреди (на Бога следва да се покланяме на особено място, на планината Гаризим), а изразът „жива вода” за нея не е нищо повече от синоним на течаща, или просто чиста, живителна вода.
И когато Господ казва на Самарянката: този, който пие водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее вовеки, но водата, която Аз ще му дам, ще стане в него извор на жива вода, която тече в живот вечен – то тя едва ли разбира тайнствения, духовен смисъл на тези думи, не ги разбира и поради това като че не ги чува, не ги забелязва. От всичко казано дотук, тя улавя само онова, което я вълнува най-много от всичко: на този, на когото Аз ще дам вода, няма да ожаднее вовеки.
Няма да ожаднее – и блеснала надежда: може никога да не идвам на кладенеца, на това място, където съм претърпяла толкова позор, тук, където идвам всеки ден в обедната жега, укривайки се от всички: Господине, дай ми тази вода, за да не изпитвам жажда и да не идвам тук.
Нима можеш да разбереш това, за което Аз ти говоря; ти не си достойна за Божия дар, който Аз се опитвам да ти разтълкувам; ти мислиш само за това, което те вълнува – нито една от тези думи, можещи да отблъснат Самарянката, не излиза от устата на Спасителя (за пореден път ще се постараем да усвоим този евангелски урок на общуването).
Но и да даде тази вода, можеща да утоли духовната жажда, този Божи дар, съвсем не е невъзможно. Нали в Царството Небесно няма да влезе нищо нечисто. Господ казва: Покайте се, приближи се Царството Небесно. А у Самарянката все още няма нито разбиране, нито чистота, нито покаяние. Но и това не възпира Божията любов, и Господ й дава по-нататък.
Той се опитва внимателно да приведе тази жена, незаконно живееща в блуд, към това да изповяда своя грях: отиди, повикай мъжа си и ела тук. Но вместо покаяние в отговор звучи откровена лъжа: нямам мъж. И пак кажи: ти лъжеш, имала си петима мъже, а сега живееш с шестия – и можеш да поставиш точка.
Ти лъжеш – в тези думи се долавя гняв, но гневът не върши Божия правда. Божията правда е в любовта, и Господ продължава да явява не само несъкрушима Любов, но и всепобеждаваща Премъдрост: право каза, че нямаш мъж, защото петима мъже си имала, и този, който сега имаш, не ти е мъж; това право каза.
Вместо: ти лъжеш, Той казва: ти каза истината. Разбира се, Господ не иска да похвали, нито да оправдае Самарянката. Той я изобличил, но изобличавайки я, намира такива думи, че да не я отблъсне от Себе Си. Как се страхувала тя от тези думи, криела се, укривала се от хората, за да не й каже някой: ти живееш с шестия. Колко се страхувала тя да вдигне очи и да срещне осъждащ или насмешлив поглед.
Но Господ така я изобличил, че тя, поглеждайки към Него, не само не видяла гневно осъждане, но успяла да види в Него и нещо по-голямо, нещо, което излиза извън пределите на обикновения човек: Господине, виждам, че Ти си пророк.
Личното свидетелство, срещата на живо с онзи, показващ святост, е в състояние да направи силно впечатление и да поведе човека по пътя на изправянето много по-решително, отколкото стотици думи. Виждайки в своя Събеседник пророк, самарянката започва да Го разпитва за богопочитането: къде трябва да се покланяме – на планината Гаризим, или в Йерусалим? И Господ й отговаря: повярвай Ми, настъпва време, когато нито на тази планина, нито в Йерусалим ще се покланяте на Отца… Бог е дух: и тези, който Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина.
Така разговорът, който започнал с думи за водата, кладенеца, почерпалото, внезапно се превръща в откровение за Бога и за умното, извършвано в духа служение.
Жената казала: зная, че когато дойде Христос, Той ще ви извести всичко. Иисус й казва: Аз съм. Изразът: „Аз съм” е в състояние да предизвика различно впечатление в зависимост от това кой го произнася, например твоят съученик или учителят, колегата в службата или директорът. Но да чуеш „Аз съм” от Бога не е просто страшно и безпределно величествено – има колосална разлика между човешкото „аз съм” и това, когато „Аз съм” е произнесено от Бог.
„Аз съм” е името, с което Бог в гръм и мълнии се явява на Синай. „Аз съм” е тъждествено на Богоявлението, и да го чуеш може само в дух и истина, защото всичко останало не е това Божествено Аз.
Едва по-късно, когато учениците, след като купили храна, се връщат при Христос, казват: Рави, яж. Но Господ им отговаря: Аз имам храна, за която вие не знаете… Моята храна е да върша волята на Онзи, Който Ме е пратил. А в какво се състои тази воля?
Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил – казва Господ на друго място – е тази всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен (Йоан. 6:40). А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа (Йоан. 17:3). Да изпълниш волята на Отца значи да напоиш с жива вода, с вода, която тече в живот вечен. Да изпълниш волята на Отца значи да утолиш жаждата за богопознание.
След като е казал: „Аз съм”, Спасителят й дава да познае Божия дар – да познае в духа Този, Който се обръща към нея. И това познание изцяло променя живота на човека. Вкусила от водата на живота, Самарянката хвърля своя съд за вода, тича в града и казва на хората: идете, вижте Човека, Който ми каза всичко, което съм направила. А какво е направила тя? Какво й е казал Той? Това, че живее незаконно вече с шести мъж.
Паднало е бремето на греха, и ако преди тя се е бояла да се покаже пред очите на хората, то сега сама тича при хората. Ако преди се е криела от срам, сега тя не иска и да мисли за миналото, но всичките й мисли, цялата й радост са в това да проповядва за Него: идете, вижте, не е ли Той Христос.
Такова е словото Божие, което снизхожда към човешката немощ, дава ни да видим онова по-добро, което още е запазено в нас, привлича към себе си и ни избавя от веригите на греха, и не само учи, наставлява, вразумява, не само води към покаяние, но и ни показва Божията сила, хранейки душата със съкровено богопознание – със знание на Бог Отец чрез пратеното от Него и явило се на нас Слово. I www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
