Яж малко и никога не завиждай!
Завистта е състояние на духа, противоположно на благодарността. Когато завиждаме, за нас важат думите на Христос в притчата за работниците на лозето, дошли по-рано и получили същото заплащане като тези, дошли след тях: „Или окото ти е завистливо, задето съм добър?“ (Мат. 20:15).
Благодарната реакция се проявява когато приемаме Божия промисъл за ближните ни и за себе си. За другите се радваме, а за себе си благодарим.
Състоянието на благодарност за даровете, които лично теб е благословил Бог да приемеш, е свидетелство, че ти си усвоил тези дарове и те са ти от полза. А на тези, които са благодарни, Господ преумножава Своите дарове. Били сме верни в малкото, приели сме, съгласили сме се, не сме възроптали, значи може да ни се даде и повече.
А щом завиждаме, значи не приемаме волята Божия, като обикновено завистта е тясно свързана с ропота. А кога роптая? Когато не съм съгласен с това, което ми е дал Бог. А завиждам, когато не съм съгласен с това, което Той в повече е дал на друг, отколкото на мен. Получава се, че аз отричам Бога.
Затова и завистта е разрушителна за душата. През призмата на притчата за наетите в различно време работници можем да кажем – аз не ставам добър, защото Бог е добър, а ставам зъл, защото според мен Бог е добър, но не към мен.
Обикновено след завистта се заражда злорадството: когато на друг му е зле, от това на мен ми е добре. Злорадството е качество, което свидетелства, че аз не познавам Бога и Той е неведом за мен.
Когато учех в семинарията, един семинарист, мой приятел, дойде на изповед при отец Кирил (Павлов). Той ми разказа, че се е изповядал за своите злоради помисли, а отецът се разстроил, чувайки това и казал: „Нима е възможно един бъдещ свещеник да злорадства?“. Злорадството е съвършено нехристиянско качество. Ако завиждаме, а след това и злорадстваме, то значи не допускаме Христос в своя живот.
Завистта разрушава целия ни живот. Доколкото не приемаме Божия промисъл за себе си и Неговите дарове, то Бог си ги взема обратно: „…а който няма, му се отнема и това, което има“ (Мат. 13:12).
Обикновено в живота на завистливия човек не се случва нищо добро. Все нещо не е както трябва. В Светото Писание Соломон много точно отбелязва: „…завистта е гнилеж за костите“ (Притчи 14:30). Основата на човешката плът са костите, върху които се надгражда човешкото тяло. И точно тази основа започва да гние. Върху костите започват да се образуват тумори и те се разпадат. Така от завист се разпада и човешкият живот.
А всичко започва оттам, че животът на завистника е много горчив и тежък. Той все пак има нещо, при това често повече отколкото имат другите. Но на него винаги му се струва, че другите имат повече – по-хубава кола, по-голям дом и той ламти да има същото като тях и обезателно нещо отгоре.
Такъв човек е далеч от Господа, той не Го чувства и не Го разбира. Аз съм убеден, че когато приемаме Божиите дарове и се стремим да ги използваме правилно, е много важно да се молим така: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и винаги дева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем“. Тоест и себе си и всички околни ние доверяваме Богу. Доверявайки, сме длъжни с радост да приемаме всичко, което Той ни дава.
Има един прост начин да преодолеем завистта, като се опитаме да видим как живеят тези, които действително живеят по-зле от нас. Например, нека си представим какво би се случило с всички нас по времето на терора и гоненията срещу Църквата. Повечето вярващи порядъчни хора биха изпитвали трудности и лишения. Преди всичко биха били разделени от семействата си. Бащата – в затвора, майката – на заточение, децата с други имена – в детски домове, за да не могат никога да се намерят. Та нали всички можем да разкажем такава истинска история за близки и познати.
А какво би станало, ако жената не е изпратена на заточение? Как би живяла такава жена, която знае, че съпругът и е осъден на „10 години без право на кореспонденция“, изпращала му е колети, а след много години разбира, че е бил разстрелян веднага след присъдата. Децата растат, учат се и постепенно се отдалечават от баща си, който освен всичко друго е и „враг на народа“, но не е виновен за нищо. Един от свещениците в нашия храм постоянно е слушал упреците на дъщерите си: „Защо, татко, си избрал този път?! За нас е лошо, че си свещеник, защо избра точно това?“.
А ние днес имаме право на избор: ако искаш, влез в храма, ако искаш в манастир – моля, отивай и се моли на спокойствие.
Когато вярващият завижда, той вътрешно показва доколко се е отделил от Бога.
Завиждащият винаги се радва, когато може да стане повод за завист за другите. Той не изпитва никакъв срам пред тези, които живеят по-лошо от него, обратно, радва се. И с радост поства в социалните мрежи картинки с текст: „Вижте, а ние почивахме така и то на това шикозно място. А ето това е новата ни кола!“. Защо трябва да се изкушават околните, вместо да се благодари на Господа за това, което Той ни е дал?
Преди двадесет години бях на екскурзия в Ялта и посетих ботаническата. Беше много топло и заедно с тежката миризма на смола, към края на обиколката всички бяхме на края на силите си. Искаше ни се да легнем и да заспим.
Виждайки състоянието ни, екскурзоводката ни разказа за друга своя обиколка. Всички вече били уморени и отегчени, освен слабичък осемдесетгодишен старец. Той бил бодър, постоянно задавал въпроси, разглеждал внимателно и не се спирал на едно място. Един младеж, впечатлен от издръжливостта му, го попитал как е успял да запази силите и бодростта си на тази възраст?
Дядото гордо отговорил: „Яж по-малко и никога не завиждай!“ I www.pravmir.ru
Записала: Оксана Головко
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
