Светци, осъждани на затворнически живот. Пет истории за истинската свобода
Кой ще ни отлъчи от любовта Божия? Никой и нищо, както вече е казал св. ап. Павел (срв. Рим.8:35). Това означава, че свободата е непобедима. Тази свобода безстрашно заявява, че „две по две е четири“ дори когато всички останали настояват, че е пет.
Осъжданите на затвор светци са разчупвали отвътре оковите на тъмницата чрез силата на своята свобода. Под въздействието на тази тяхна сила изолацията се превръщала в безграничен простор. Те са изнемогвали от каторжен труд, търпели са издевателства, подлагани са били на тежки разпити, на физическо насилие, но кой би могъл да ги отлъчи от любовта Божия?…
Свещеномъченик Климент, папа Римски
В началото на първи век обект на поредната вълна на антихристиянско гонение станал диоцезът на четвъртия папа Римски, св. Климент. Светецът бил поставен пред следния избор: или да принесе жертва на боговете, или да бъде пратен в изгнание – в каторга. Епископът избрал второто.
Изпратили го в Херсон Таврически (Крим), или „накрай света“. Тук се намирала огромна каменоломна, в която полагали труд престъпници и „врагове на империята“. Сред тях имало немалко християни. В тежката среда на каторжен труд светецът вливал сили в тях и поддържал духа им.
Затворниците страдали от липса на вода – най-близкият водоизточник се намирал на много далечно разстояние. След като отправил молитва, Климент посочил място, където да копаят за добиване вода. От открития източник бликнала свежа и вкусна вода. Разказът за това чудо се разпространил из цялата околност. Мнозина идвали, за да видят и светията, и водния извор, открит по негови молитви. Тогава някои се обърнали към вярата и приели кръщение от епископа. Не след дълго християните пригодили малка пещера, в която тайно, в късните вечерни часове Климент служил Божествена литургия. И с всеки нов ден броят на вярващите продължавал да расте.
В Рим бързо узнали, че мястото на каторгата постепенно се превръща в поредното огнище на християнската вяра. От столицата на империята незабавно пристигнал високопоставен служител, който на самото „местопрестъпление“ провел разследване. Всички „улики“ сочели към Климент. Служителят наредил да привържат котва към гърба на епископа и да го хвърлят в морето, за да не могат последователите на светията да намерят тялото му.
Със сълзи на очи християните гледали как лодката с любимия епископ се отдалечавала все по-навътре в морето, в посока към унищожението. Така загинал Климент, светец на неразделената от схизмата Църква.
Свети Максим Грък
По молба на княз Василий III, преподобният Максим Грек бил изпратен в Москва от игумена на Ватопедския манастир на Атон. В руската столица той трябвало да се занимава с преводи на духовни книги. Не след дълго светецът направил превод на Псалтира и получил одобрение от страна на руското духовенство и на княза, след което решил да се върне в дома си. Само че Василий III поискал от Максим да остане и да продължи със своя труд.
Постепенно пред строгия взор на преподобния започнали да се разкриват тъмните страни на обществения живот в Русия. Не намирайки сили да мълчи за тези неща, той разкритикувал прогнилите социални устои, призовавайки да помним, че трябва да следваме християнските идеали, и даже не се побоял да изрази открито неодобрение към желанието на княза да се разведе със своята съпруга. Съборната среща от 1525 година решила неговата съдба, осъждайки го на заточение в Йосифо-Волоцкия манастир. Това поставило началото на нов период на страдания в живота на светеца.
Условията на заточението били крайно сурови. Едва шест години по-късно светецът получил разрешение да чете и пише в тъмницата. Шестнадесет години преподобният имал забрана да се причастява, да поддържа общение и кореспонденция с когото и да било. С помощта на въглен свети Максим изписал върху стената на тъмницата песнопението на Светия Дух. Преподобният написал също така автобиографичен текст: „Мисли, с които един натъжен монах, заключен в тъмница, утешаваше себе си и добиваше крепкост в търпението“.
Последните години от живота си свети Максим изкарал в Троице-Сергиевата лавра. Независимо от крайно тежките години на заточение, довели до отслабване на здравето му, преподобният продължавал да се труди.
Далеч от родината си Гърция, той умира с несломен дух на 86-годишна възраст.
Свещеномъченик Иларион (Троицки)
За съветската власт свещеномъченик Иларион Троицки се явявал прекомерно активен и деятелен архиерей. През 1923 г. владиката бил арестуван и осъден на три години заточение в лагер. На другата година през юни го изпратили в Соловецкия лагер.
В този лагер на брега на Беломорския залив светецът бил плетач на рибарски мрежи, рибар, лесничей, нощен пазач. По време на лагерния живот бодростта и чувството за хумор никога не напускали светеца. Той се отнасял към всички с подобаващото на епископ достойнство.
За ужасните условия в този концлагер Иларион Троицки е отбелязал веднъж: „Трябва поне за кратко да попаднеш лично в подобна обстановка, защото това няма как да се опише с думи. Става дума за нагледно присъствие на самия сатана.“ В писмо на свещеномъченика до негова родственица личи обаче друго настроение: „При моя житейски „стаж“ няма как да ме изненадат даже и със затвор, нито пък да ме уплашат. Аз вече привикнах не просто да се намирам в този затвор, а да живея в него така, както ти живееш в своя апартамент. Естествено, в моя живот е имало нелепости и продължава да ги има, при това не са малко, но аз гледам на нелепото най-вече откъм смешната му страна, не мъчителната.“
Светецът често окуражавал своите съкилийници. Към „пропадналите“ хора той не чувствал никакво пренебрежение. Тъкмо обратното, проявявал внимание и уважение. Подобно отношение карало углавните престъпници да се чувстват объркани, защото не били привикнали на такъв тип учтивост, но от своя страна отвръщали по подобаващ начин на отношението му: „В разговорите с него, спомня си Борис Ширяев, те никога не си позволяваха непристойни шеги, които бяха изключително широко разпространени в Соловецкия лагер.“
Веднъж свещеномъченикът спасил един от най-суровите, неприятен за всички лагерен пазач, или „другаря Сухов“, както го наричали – една буря го помела заедно с лодката му в открито море и спасяването му изглеждало невъзможно. Но владиката събрал група от най-смелите и силни мъже, след което се впуснали да го спасят. Всички, които останали на брега – каторжници, монаси, пазачи – паднали на колене и се молили в очакване. Накрая успели да изтласкат на брега смазания от ужас Сухов.
През 1926 г. било отслужено единственото пасхално богослужение в историята на Соловецкия лагер, оглавено от самия светец. То било извършено в недостроената пекарна, тайно от началството. През есента на 1929 г. осъдили светеца на нови три години изгнание, но този път в Средна Азия. По пътя към новото затворническо място Иларион издъхнал от ужасно физическо изтощение и усложнение на заболявания, от които страдал.
Свети Лука (Войно-Ясенецки)
През 30-те години на ХХ век голям брой нещастни хора са преминали през тъмните коридори и кабинети в затвора на Лубянка. Сред тях е бил и свети Лука (Войно-Ясенецки). След като претърпял две заточения, на 24 юли 1937 г. го арестували за трети път по обвинение в създаване на „контрареволюционна църковно-монашеска организация“.
Искали да изтръгнат от светеца признание за шпионаж, но владиката останал несломим. В знак на протест започнал гладна стачка. Тогава следователите решили да приложат спрямо него своя любим метод: разпит, който продължил тринайсет дни без прекъсване, и то денонощно. Разпитващите офицери се сменявали един след друг, без да позволяват на светеца да затвори очи за сън. Впоследствие епископът си спомня: „Започнах да чувствам появата на ярко изразени зрителни и тактилни халюцинации, които ме спохождаха една след друга. Ту ми се струваше, че из стаята тичат жълти пилета, а аз ги ловя. Ту виждах себе си на ръба на огромна пропаст, в която е разположен целият град, ярко осветен от електрически светлини.“ Доведен до отчаяние, свети Лука решил да изплаши мъчителите. Заявил, че ще подпише каквото е необходимо и поискал да му донесат обяд. Грабвайки ножа от масата, светецът тръгнал сякаш да пробие гърлата им. Един от офицерите бързо успял да избие ножа от ръката на епископа.
Отново върнали в затворническата килия изтощения епископ, а след това го преместили в областния затвор. Попадайки в болницата на затвора, хирургът спасил живота на един млад крадец, като му поставил вярна диагноза. „След този случай по време на разходките в затворническия двор углавните престъпници ме приветстваха от третия етаж с шумни аплодисменти и ми благодаряха за спасяването живота на крадеца.“ По два пъти на ден хирургът заставал на колене и четял молитви. В подобен момент в килията наставала пълна тишина – всички слушали и наблюдавали епископа. Преди да отиват на разпит, затворниците първо се приближавали към Лука, за да получат от него благословение. Всички, които станали свидетели на живота на светеца в затвора, посочвали неговото абсолютно беззлобие – той никога не се оплаквал, запазвал пълно спокойствие. Всичко, което му носели неговите близки и роднини, той раздавал на съкилийниците си. Краят на неговата изолация настъпил през юни 1941 г. В държавата възникнала потребност от хирурзи. Св. Лука станал консултант на всички болници в Красноярска област и главен хирург на евакуационната болница.
Св. Николай Сръбски (Велимирович)
През годините на Втората световна война Сърбия претърпяла германска окупация и масови разстрели. По спомени на съвременници на свети Николай Сръбски, известния в цялата страна епископ Охридски и Жички, сам отишъл със следните слова при окупаторите: „Вие стреляте по чедата ми в Кралево. Сега аз съм дошъл при вас, за да убиете най-напред мен и едва след това моите чеда.“ Но те изпитали страх да разстрелят любимия на целия народ пастир. Арестували го и го пратили в манастира Войловица. Там в продължение на няколко години владиката се занимавал с корекции върху сръбския превод на Новия Завет. Веднъж епископът успял да спаси от неминуем разстрел едно еврейско семейство. Той ги извел на безопасно място.
През 1944 г. преместили светеца, като го пратили заедно със Сръбския патриарх Гавриил в Дахау – един от лагерите на смъртта. Там добивали умения най-отявлените „специалисти“, които впоследствие разпращали по други лагери из Европа, за да споделят своя „опит“.
Поместили патриарха и владиката отделно от другите затворници, недалеч от крематориума. Всяка сутрин те имали задължението да чистят с кофи тоалетната и да ги изливат в канализационната шахта. В редките интервали на почивка Николай Сръбски водил дневник, който впоследствие бил публикуван под заглавие „През затворническата решетка“.
Тежкото, унизително лагерно „послушание“ понякога сломявало вътрешната сила на светеца и впоследствие той си спомня за това така: „В лагера се е случвало да се свиеш в някой ъгъл и да изричаш пред себе си: „Аз съм прах и пепел, Господи, прибери душата ми!“. И изведнъж душата се издига до небето, изправяйки се пред Бога лице в лице. Но не намираш сили да понесеш това и Му казваш: „Не съм готов, не мога, върни ме обратно!“ После отново седиш с часове и си повтаряш: „Аз съм прах и пепел, Господи, прибери душата ми!“ И изведнъж Господ отново те въздига към небето…“
Свети Николай Сръбски бил освободен от американските войски едва на 8 май 1945 г., но владиката така и не получил възможност да се върне у дома си поради идването на комунистическата власт в Сърбия.
Светецът завършил живота си в изгнание, далеч от родната земя – в американския щат Пенсилвания. | pravlife.org
Превод: Анжела Петрова
