Враг
Източник: в-к Сега
Това беше кодовото название на досието на моя дядо, царски офицер, който е бил разработван от службите на ДС през 40-те и 50-те години на ХХ век. До съд и лагер не се е стигнало заради застъпничеството на акад. Пантелей Зарев, бивш войник на дядо ми, който е изтъкнал, че моят предшественик е участвал във Втората световна война, кавалер е на два ордена за храброст и с професионализма си може да работи за България. Така и става. До 1954 година дядо ми е подготвял кадрите на българската войска, а до края на живота си даваше уроци по математика на българските деца без оглед на това кой е комунист и кой не е. До края на дните си моят дядо не питаеше омраза към комунистите и бившата ДС. Той беше възпитан в християнски добродетели.
Отново в България се настанява вредната мисъл, че историята е световен съд, който може да прерасне в деен морален и политически процес. Тази безмилостна философия, защитавана от комунистите, говори, че ние като манталитет не сме се разделили с комунистическата обществена философия. Ние, поучени от трагедията на комунистическата философия и идеология, трябва да съдим не от позицията на демократични партизани, а от позицията на християни. Висшият морал , основан на любовта, постановява, че любовта всичко извинява и не търси своето.
Тогава, ако няма обществена и гражданска любов към ближния, понеже не извиняваме съгрешилия, тогава от какви подбуди се търсят досиетата? Защото в България няма идеологическо и философско осъждане на злото в учението на комунизма, а има борба срещу плът и кръв против хора, чиято логика на поведение е обяснима с оглед на духа на епохата, в която се живели.
От гледна на точка на християнския, т.е. традиционно българския, морал ние нямаме основание да ръшкаме темата с досиетата. Не разузнавачите и сътрудниците на ДС създадоха идеологията и практиката на комунизма, а философските нехристиянски теории, които българското общество допусна да разцъфтят в него. Защото ако любовта към ближния беше водеща в обществения живот преди и след 1944 година, то ние никога нямаше да изживеем тежките години на комунизма, нито щяхме да изживеем не по-малко тежките години на преход.
Въпросът с милостта и опрощението е основен морален въпрос.
Ако искаме да имаме цивилизовано общество, то ние следва да се ръководим от висши идеалистични ценности, каквато е християнската добродетелност. Идеята за демократичен Народен съд следва да се отхвърли като нецивилизована и да се достигне да обществено и национално съгласие чрез опрощение и проява на разбиране, каквато е психологията на благородните и добродетелните народи. Без прошка и всеопрощение ние винаги ще търсим врагове сред нас и така ще продължаваме да тънем във философията на езическите обществени доктрини, защото само философията на езичеството воюва безпардонно политически със своите противници. Аз не искам да живея в държава, в която политическата класа, мислеща активно и безпародонно за социално-икономическите си придобивки, забравя за християнската милост и справедливост. Отворим ли досиетата сега, това означава да подроним доверието в себе си като нация, която умее да проявява благородство и висша нравственост. Фактически днес врагът не е разузнавачът до 1989 година, а низкият езически импулс от позицията на "съда на историята" да раздаваш морални и обществени присъди.
Врагът на българина не е бившата ДС, а неспособността да проявиш висша нравственост. Ето това е опасността, която може да доведе отново до философска и нравствена болшевизация точно на онези, които най-много говорят за досиета и антикомунизъм.
И ако в България наистина имаме автентична православна църква, тя трябва да се произнесе авторитетно по този въпрос, независимо че подозрението за сътрудничество с бившата ДС тегне и върху нея. А може би и точно затова. Църквата трябва да защити духа на Евангелието, дори и с цената на подигравки и обиди. Иначе рискува да се превърне в езическа жреческа колегия, в мистично социално-икономическо общество, чиято фирма няма да отговаря на идейно-философското й съдържание.
