Възкресената вяра
Източник: Orthodox Church in AmericaВ една епоха, която става все по-враждебна към християнската вяра, нашето най-голямо предизвикателство е да възвестяваме и да живеем най-фундаменталното и същностно твърдение на тази вяра: това, че Христос възкръсна от мъртвите, за да дари живот на света.
Бестселърите, лесно смилаемите романи могат да бъдат едно приятно разтоварване, когато се чувстваме преуморени или сме сред твърде много хора, за да се съсредоточим върху сериозна литература. Тези набързо скалъпени произведения, каквито откриваме по книжарниците на летищата или на рафта “разпродажба” в местната библиотека, изпълняват една полезна цел – поне докато не започнат да си играят с основни истини на християнската вяра.
В бележката на автора Бери обявява: “алтернативната представа за това как Христос може да е бил “възкресен” идва от една прекрасна книга: “Възкресението, мит или реалност” от Джон Шелби Спонг”. Да, наистина, в това също има смисъл. Като прочетох препратката, в паметта ми проблесна спомен за един час по етика, в който препоръчах на студентите да прочетат една друга книга на добрия епископален епископ, озаглавена “Живот в грях?”, с акцент върху въпросителния знак. Един прекрасен пример, отбелязах аз, за това колко извратена е станала голяма част от съвременната (“постмодерна”) етическа мисъл.
Може и да няма голяма вреда от това да се поотпуснеш с един евтин роман, дори и такъв, който охулва традиционното свидетелство за централния елемент на християнската вяра, а именно възкресението от мъртвите на Иисус Христос. В крайна сметка хората като Бери и Спонг на този свят не са единствените, на които им е било трудно да повярват, че Някой, Който действително е умрял, може също така действително да бъде върнат към живот и особено към живот от много различен порядък: с тяло, което може да преминава през затворени врати, и при все това такова, което яде хляб и риба и накрая “възлиза на небесата”. Въпросът не е как те разбират християнското послание, а по-скоро как ние самите го разбираме и какво правим с това конкретно разбиране, което, както изтъква Бери, не се поддава нито на историческо изследване, нито на човешка логика.
Ние живеем в епоха, която е белязана от все по-нарастващо преследване на вярващите християни. Независимо какво внушават списъците на бестселърите на “Ню Йорк Таймс”, нашите най-страшни противници не са атеисти. Те са хора, които изповядват някаква друга вяра, някакъв друг духовен мироглед, който е несъвместим с Иисусовото евангелие на любовта. Ние можем, разбира се, да станем сами на себе си най-големите врагове в това отношение, като откажем да живеем Иисусовото евангелие по някакъв съдържателен начин. Въпросът е обаче, че днес, точно както и през съветската епоха или през първите три века след Христа, християните са преследвани и пострадват мъченически. Вместо да приемат исляма или да се прегънат под ограниченията върху религията, наложени от някой тоталитарен режим, тези хора рискуват живота си, като отстояват непоколебимо “вярата на своите отци”, онази вяра, която е “веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуд. 1:3).
Сърцето на тази вяра и единственото послание, достатъчно могъщо, за да даде силата и мъжеството да се издържи такова гонение, е свидетелството на Новия Завет за възкресението на Иисус от мъртвите. Апостол Павел го заявява по най-ясния начин:
“А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали. И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци. Но ето, Христос възкръсна от мъртви…” (1 Кор. 15:12-20).
Древните ереси, които отричат Христовото възкресение, са широко разпространени днес и се разрастват. Те приемат една особено опасна форма във войнстващия ислям. Но влиянието на популярните книги, като тези на Браун и Бери, или на гибелните изопачавания на Новия Завет от онези, на които е поверено духовното и богословско ръководство на Църквата, е може би също толкова опасно, също толкова разрушително. Трябва да си припомним ироничния афоризъм на Фойербах: “Man ist was man ißt”, ние сме (или ставаме) това, което ядем. Ако консумираме еретически схващания без разсъдливост, тогава тези схващания постепенно ще оформят самия ни начин на мислене и битие. “Ерес”, както и “грях” или “целомъдрие”, е едно политически некоректно понятие днес. А това е една основателна причина да го приемем още по-сериозно.
Най-голямото предизвикателство за нас като християни обаче е да приемем сериозно вярата, която самите ние заявяваме, и най-вече истината за Христовото възкресение от мъртвите. Тази истина е недостъпна за историческото проучване или научното изследване и предизвиква човешката логика. При все това тя е била краеъгълният камък на вярата и живота за неизброими милиони хора през всички векове, сред които незнаен брой мъченици и изповедници. Ако те са могли да намерят в себе си решимостта и мъжеството да запазят и защитят своята вяра пред лицето на мъчения и смърт, то е защото са имали непосредствения и могъщ опит от Възкръсналия Господ в своя живот във вярата, в своите взаимоотношения с останалите и в своето лично и общо страдание.
Лесно е да възвестим “Христос воскресе!” на пасхално богослужение, заобиколени от други вярващи и живеещи в общество на изобилие, толерантност и относителна сигурност. Съвсем друго нещо е да го заявим, когато това може да доведе до обществено унижение, физическо мъчение или екзекуция. Трябва да помним обаче, че именно това е, пред което са се изправили и което са претърпели самите апостоли, както го правят голям брой верни християни и до днес. С тях ние можем да обърнем лъже-евангелието на Бери в абсолютната Блага вест: “Човекът Иисус не е мъртъв. Той е жив. Възкресен в мен е възкръсналият Господ, както и аз ще бъде възкресен в Него”.
