В защита на Бенедикт XVI
Източник: в. Монитор, бр. 2704
Какво трябва да направи един ерудит и философ, когато медиите теглят селективно думи и изрази от негово изявление, за да си осигурят сензационни заглавия? Няма много възможности за противодействие и това е може би за добро. Ако бях дълбоко религиозен католик, щях да се радвам, че папа Бенедикт XVI е по-прям и уверен от своя предшественик. В епоха, доминирана от релативизъм и политическа коректност, според която всички религии имат еднаква стойност, а истината е въпрос на лично мнение (обикновено чуждото), няма нищо по-свежо да видиш човек, който отстоява убежденията и вярата си срещу всевъзможни претенденти. Бенедикт едва ли е очаквал, че пътуването му до Регенсбург, където някога е преподавал теология, ще вдигне толкова голям шум. Нито, че заради лекцията си, носеща миролюбивото заглавие "Вярата, разумът и университетът – спомени и размисли", ще бъде обвинен за "десетия кръстоносен поход". Но тъкмо това се случи.
Папа Бенедикт говореше за вековния процес на "де-елинизация" на християнския свят, т.е. за упоритите опити на "реформатори" в християнските среди да откъснат християнството от неговите елинистични корени. Но нали Евангелията бяха създадени и записани на гръцки, подчертава Бенедикт. И по-нататък обяснява как християнската концепция за логоса ("В началото беше Logos", пише Св. Йоан) предполага разумен, човеколюбив Бог.
После папата се връща към спомените си от този университет, когато теологията е била поставена на едно ниво с философията и другите дисциплини и никой не виждал в това нещо странно.
"Спомних си за тези времена неотдавна, когато прочетох един диалог, проведен вероятно през зимата на 1391 г. в казармите край Анкара между ерудирания византийски император Мануил II Палеолог и един образован персиец. Те спорили за истината в християнството и исляма. Вероятно самият император е записал диалозите по-късно, може би по времето на обсадата на Константинопол между 1394 и 1402 г., което обяснява защо неговите аргументи са представени много по-подробно от отговорите на персийския учен. Диалогът покрива широк спектър от теми – от структурата на вярата, съответно в Библията и Корана, до представите за Бога и човека…", каза Светият отец.
Всъщност "Диалозите" на Мануил не са записани по време на обсадата на Константинопол, а по-рано, в неговите юношески години, когато бил заложник в двора на турския султан. Неговият баща, Йоан V, бил турски васал и плащал на султана годишен данък. В турския двор младият Мануил прекарвал времето си в дискусии с един начетен персиец и водел записки. По-късно описал диалозите в труд, като ползвал записките. Този исторически контекст е важен за противоречието около изявлението на папата. Бенедикт каза: "В тази лекция искам да обсъдя само един въпрос, който в "Диалозите" се явява страничен, но според мен може да служи като отправна точка за разглеждания въпрос за вярата и разума. В седмия диалог императорът засяга въпроса за джихада (свещената война). Той явно е знаел записаното в сура 2:256: "Няма принуждение в религията". Това е една от сурите от ранния период, когато самият Мохамед е бил все още безпомощен и преследван. Но императорът очевидно е знаел и по-късните инструкции, разработени в сурите за джихада и записани в Корана."
Основната теза на папа Бенедикт е, че ислямът е лишен от умереност, каквато би му дало елинистичното влияние и затова не изключва представата за капризно и ирационално божество, властващо над вселената на разума. Природата, казва папа Бенедикт, отразява Създателя, макар че много отричат това. И добавя:
"Без да се впуска в детайли, например за отношението (на мюсюлманите) към "дарените с Писанието" и другите "неверници", императорът се обръща доста безцеремонно към своя събеседник с основния въпрос за съотношението между религията и насилието. Той пита: "Покажи ми какво ново донесе Мохамед на света и ще видиш само зло и безчовечност, например неговата команда вярата, която той проповядва, да бъде налагана с меч."
Критиците на Бенедикт XVI, не всичките от които са мюсюлмани, очевидно не забелязват, че това е цитат, тоест твърдение, което не отразява непременно личното мнение на папата. Те сякаш не забелязват и факта, че като свидетел на турското нашествие на Балканите, император Мануил говори въз основа на най-горчивия исторически опит от съприкосновението на християнството с исляма. В епохата на Мануил народите на Балканите са били изправени пред същата дилема, която неотдавна палестински мюсюлмани поставиха пред отвлечените от тях журналисти на Фокс нюз – да бъдат убити, ако откажат да приемат исляма. Критиците на Бенедикт нехайно пропускат основната теза на папата – че елинистичният дух на теологията трябва да бъде спасен и съхранен от нападките на фундаменталисти от всякакъв сорт. За католиците, както гръцките, така и римските, да живееш и действаш в разрез с разума е равносилно на отрицание на Божественото.
За вярващия мюсюлманин обаче, както и за протестантските секти, Бог е напълно трансцендентен, той е извън обсега на човешките възприятия.
Папа Бенедикт илюстрира техните представи, като цитира водачите на Реформацията и ислямски учени като Ибн Хазм (994-1069), според когото Бог не носи отговорност даже за думите си и нищо не го задължава да разкрие пред нас истината, тоест, ако Бог каже, ще практикуваме и идолопоклонничество – това е Неговата воля.
По такъв начин протестантството и ислямът насаждат представата за една кошмарна вселена, управлявана от злостен и отмъстителен Бог, в която разумът е отречен. В нея доброто може да бъде зло, набожността може да стигне и до масови убийства и всичко е позволено в името на вярата в Бога. Всички войни в такъв един свят са "справедливи".
Но тъкмо защото Ватиканът отрича подобна теология, Светият престол заклейми американското нашествие в Ирак. Затова и папата подчертава елинистичните корени на християнството в своята визия за рационалната вселена:
"Император Мануил обяснява подробно защо разпространяването на една вяра с насилие противоречи на разума. Насилието е несъвместимо с природата на Бога и естеството на душата. "Вярата се ражда в душата, не в тялото. Ако искаш да заведеш човека до вярата, ще имаш нужда от аргументи, а не от заплахи. За да убедиш душата в нещо, не ти е нужна силна ръка, оръжие или заплахи, че ще убиеш тялото."
Тези думи на император Мануил II Палеолог са казани сякаш за президента Джордж У. Буш – един неразумен император, решен да наложи вярата в демокрацията със силата на оръжието. Преди един-два века турците се отказаха от насилственото ислямизиране на християни. Днес САЩ възкресиха тази дивашка практика и я направиха част от своята политика за смяна на режимите във враждебни на САЩ страни.
За жалост, никой от критиците на Бенедикт XVI не прочете докрай лекцията му. Те спряха в началото, при цитата, който им обещаваше сензационни заглавия и те наистина "цъфнаха" на първите страници на вестниците от Кайро до Канбера.
Да се обвинява Светият престол във враждебност към исляма е глупост. Католическата църква беше най-мощният и най-авторитетен глас срещу нашествието в Ирак. По същата причина Ватиканът заяви, че основната тежест на отговорността за войната в Ливан носи Израел. Църквата системно заклеймява бруталността на израелската окупация на Светите места и открито симпатизира на палестинците. Йоан Павел II нарече иракската война "поражение за цялото човечество" и като се позова на милионните глобални демонстрации срещу нашествието, призова католиците да постят по време на протестите.
Папа Бенедикт продължава тази линия, но същевременно се стреми да укрепи интелектуалния фундамент на християнската доктрина. Като взема повод от съотношението на вярата и разума, той извлича аргументите за антивоенните, макар и не пацифистки, позиции на Църквата.
Това е същността на лекцията му. Тя е прекалено сложна за вестникарско заглавие. Съмнявам се обаче, че вестникарските заглавия са разтревожили особено Бенедикт XVI, дори и след като редакцията на в. "Ню Йорк таймс" му се скара за проявената наивност. Но се питам откога публичното обсъждане на извечните принципи на Църквата се смята за провокация. Ако отричането на насилственото ислямизиране е "провокация", дали ще успеем да избегнем световната война, от която всички се страхуваме?
Лекцията на папа Бенедикт бе защита на разума и диалога като алтернатива на религиозното насилие. Този ценен принос към каузата на мира няма да получи признание от екстремистите – както мюсюлманските, така и западните секуларисти и атеисти, които мразят католическата църква заради ограниченията, които християнският логос (т.е. разумът) поставя върху действията им. Те предпочитат да мислят, че собствените им идеологически възгледи стоят над необходимостта от рационална или морална обосновка. Искам да предупредя и онези, които в последните седмици се изкушиха да превърнат Мануил Палеолог в светец. Той е един от последните императори на Византия – способен и интелигентен владетел, който чрез комбинация от остър ум и късмет успя да отложи падането на Източната Римска империя с около 50 години.
Неговата стратегия е да избягва конфронтацията. Мануил ухажва турците и подстрекава венецианците и генуезците срещу различни турски султани и кандидат-султани. Така успява да се възползва от междуособиците сред многобройните хищници, хранещи се от загниващите остатъци на великата християнска империя. Този умел дипломат приема да стане васал на турските султани, за да удължи още малко периода на византийския сюзеренитет. И, между другото, Източната Римска империя не беше разрушена от турците, а от кръстоносците, които завзеха Константинопол по време на четвъртия кръстоносен поход и го разориха. След този удар старата Византия никога не можа да възвърне някогашната си сила и величие. Той е първият пример за интервенция, която Западът започва с привидната цел да избави християнството и Светите места от исляма, но която прокарва пътя за турско нашествие в Европа. Така че, забравете за Мануил, момчета, и се откажете от опасните аналогии с Византия.
