В преследване на радостта
„Свято място празно не остава” – тази стара мъдрост се доказва по неопровержим начин през последните години в България, когато наред с общия подем на туризма, настъпи възраждане на интереса към светите места. Достатъчно е човек да отвори каталозите на туроператорите или дори само да посочи ключова дума в интернет, за да се натъкне на многобройни лъскави реклами на туристически дестинации в България, които предлагат посещение на манастир, храм или поне на археологически разкопки.
Интересът към богатата духовна история на България и желанието да се открие тя пред българите и пред света със средствата на съвременните комуникации са нещо добро и разбираемо. Но често тези действия са така комерсиално и така външно поставени, че действително въпросът заподмяната става по-важен от въпроса за историческата памет.
Православните светини в България са част от културното ни наследство. За съжаление това често е причина отношението към тях да се изважда от естествения църковен контекст, в който те имат и историческо, и днешно значение. Какво прави едно място свято и защо хората тачат православните светини? Тези два въпроса би трябвало да се отговарят по един и същи начин, но не винаги е така. Да оставим това, че в много случаи те изобщо не се отговарят. И ето как човек застава на пътя на поклонника, воден от мъгляво любопитство или от суеверно, магическо упование за здраве и късмет.
Понятието за светиня в православието идва от разбирането за святост. Свято е онова, което е причастно на Божественото, което е докоснато от Божествените енергии, оживотворено, осветено. Свято е такова място, което по някакъв начин открива Божието присъствие в света, Божията благодатна сила. Най-често това е свързано с някакви събития: мъченичество, подвижничество, чудеса, изцеления, видения или просто молитва и свещенодействие, извършвани на определено място. Такова място е отделено от другите, не защото има някаква различна природа, а защото тази особена благодатна връзка сякаш преобразува неговата идентичност. Една негова характеристика става водеща, главна за определянето на тази нова идентичност – то е първо място за Божия прослава, а после всичко останало.
Оттам и смисълът на поклонническото пътуване в православието – то е движение към такова място, където човек очаква да срещне Бога. Срещата с Бога, вътрешната промяна е целта на поклонническото пътуване. Но тази среща, разбира се, не се случва в пространството, а в душата на човека. Затова и подготовката за нея няма нищо общо с разучаване на туристическия маршрут. Истинският път на поклонника започва там, където човекът се оттласне от земната, физическата страна на своето пътуване и се насочи към дълбоките места на душата си. Там, където гласът на сърцето се чува по-ясно, незаглушаван от външните шумове.
Бог може да се открие на човека на всяко място; „Духът диша където си иска”. Но това ни звучи абстрактно, като някаква отвлечена истина. Истината, която има значение за нас, е родена в опита. Тази истина ни променя, става част от живота ни, има действие в нас. Затова и православието е вяра, родена и утвърдена в опита.
Противно на повечето разпространени етнокултурни клишета, православното християнство не е мрачна и суховата религия. Но и тази истина няма как да се разбере отвън. Отвън нещата понякога изглеждат различни до неузнаваемост. Преди години се стъписах при първото си посещение в един унищожен скален манастир близо до Варна – Аладжа манастир. Превърнат в туристическа атракция по времето на комунизма, днес той е нещо средно между музей и парков комплекс, решен в източно-православна стилистика с битови елементи. Образователната брошура за манастира беше оформена с графики стил „фентъзи”, изобразяващи големи дънери на широколистни дървета, чиито чепати клони постепенно се превръщат във възлести ръце. Тези зловещи ръце се протягаха изпод странни пелерини с качулки, които трябваше да представляват монашеско одеяние. Безвкусна и безсмислена художествена идея, която, уви, олицетворява неспособността ни да се свържем с духа на нашето църковно минало, а и настояще.
Православието е вяра, която се крепи на надеждата. В сърцето на тази вяра има една блага вест: вестта, че животът е победил смъртта. В православната духовност няма понятие за щастие; щастието се отнася към психологическите състояния. Но има понятие за радост, има опит за радостта. „Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (Иоан 16:22). Само който е познал отвътре тази радост, е намерил ключа към надеждата. Тази радост е един от най-сладките плодове на християнския живот.
„Радвай се!” е призивът, с който Ангелът се обръща към Девата, когато открива Въплъщението. С този призив започва историята на нашето спасение. Православието e вяра, озарена от радостта на Новото творение, радостта заради спасението, радостта от очакването на Идващия Господ. Тази радост пронизва Новия завет и осветлява и най-дълбоките и драматични събития. „Прочее, братя мои радвайте се в Господа. Едно и също да ви пиша, за мене не е тежко, а за вас то е назидателно. (…) Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” не се уморява да пише апостол Павел. (Филип. 3:1; 4:4). ”…
В православното християнство няма щастие, но има радост – радостта да живееш пред Лицето на Бога. Радост от срещата с Този, Който „по-напред ни възлюби” (1Иоан 4:19). Една истинска среща, в която другият се открива според мярата на любовта, която имаме за него. Но може ли да не е щастлива радостта? И какво, освен истинско щастие, е тази един ствена среща, която прави всички други истински срещи в живота ни възможни? Тази среща събужда способността ни да се радваме; не просто „да бъдем щастливи” в онзи мимолетен и неясен смисъл, който предполага удовлетворение на всичките ни моментни приоритети, а истински да се зарадваме по начин, който не зависи от обстоятелствата.
В сръбския език думата за щастие е среща. За сърбите срещата е щастие и щастието е среща. И наистина, накъде бяга животът ни в постоянното преследване на щастието, ако не към тази най-важна среща; „Само в Бога се успокоява душата ми” – възкликва псалмопевецът. Несъзнателно се стремим да се прибли жим до Бога, да разгадаем Неговите пътища, търсим знаци за Неговото присъствие, тачим светите места, защото вярваме, че е бил Там, изследваме книгите, които да ни разкажат за Него. Но кой знае защо пропускаме най-важното: забравяме, че Той ни е поканил на среща.
„Учителю, къде живееш?” – попитали Го двама от учениците на свети Йоан Кръстител. А Той им отговорил простичко: „Дойдете и вижте!”. И те отишли. А после тръгнали след Него и разказвали на другите: „Намерихме Месия!”
Дойдете и вижте! – този отговор е предназначен и за нас. Оставете всичките си работи, всичките си мисли, всичките си въображения – дойдете и вижте. После ще знаете, няма да питате, няма да гадаете или да се съмнявате…
Да, християнският живот е поклонническо пътуване. То минава през много свети места. Но ние можем да почувстваме това, само когато те станат места на нашите истински срещи.
