Да бъдем отново едно

Казвам всичко това, защото смятам, че и г-н Романов има своята гледна точка, и своето право да акцентира върху другата страна – върху печалния факт на дълбокото верско разминаване и конфронтация, които осуетяват истинското единство.
Струва ми се, че “идейната конфронтация” между двата текста съвсем не е толкова фундаментална, колкото изглежда на пръв поглед. Разликата между тях е по-скоро в различните им акценти: в търсенето на феноменално, тоест външно (поради стратегически причини и цели) единство между християните на базата на общите морални ценности – при г-н Стефан Чурешки, което е не само хуманно, но и дълбоко справедливо и наложително, и тревогата и болката от невъзможното (поне засега) истинско, принципно, същностно единство, основаващо се върху общи догмати и принципи на вярата – при г-н Андрей Романов.
Г-н Андрей Романов е акцентирал върху трагичната противопоставеност във вярата между християните, както и върху нехристиянското отношение на християни към християни (в това отношение и двамата автори дават достатъчно примери). Враждебност, непоносимост, осъдителност безспорно е имало, има и до днес и от двете страни, но г-н Романов засяга и един още по-болезнен въпрос. Става дума за абсолютизма и приматността на Римския епископ, догматично санкционирани от Католическата Църква. Това е безспорен извор на трудности при воденето на диалога между нас, въпреки че ролята му като една от причините за разделението не трябва да се абсолютизира.
Мисля, че за всеки един възможен конфликт или проблем по въпросите на вярата трябва да се знае и в този смисъл звучат изключително точно и правдиво думите на г-н Чурешки, че “основната задача на вярващия е да защитава духа и посланието на Евангелието и точно по този начин би трябвало да се конструира делото на проповедта на клира в сложния Богочовешки организъм на Църквата”, а този дух е именно духът на любовта. Всъщност г-н Андрей Романов отбелязва с болка именно случаите, когато това не е било така, когато е липсвала любовта, а г-н Стефан Чурешки ни показва, че вина за това имаме и ние, православните – тоест че вината е на двете страни.
В заключение искам да подчертая, че не се съмнявам, че и г-н Андрей Романов смята католиците за хора и християни и че съвсем не му е чужда идеята за едно, макар и външно, обединение на християните въз основа на евангелските принципи. Но все пак при него е дълбока и силна също и болката от това, че в момента това обединение може да бъде само външно, а не онтологически-същностно, не като една Църква. Смятам, че тъкмо поради това той е поставил толкова полемично в статията си въпроса за католицизма и доколко последният е способен, изхождайки от своята парадигма, да приеме равноправния диалог с православието.
Дълбоко вярвам, обаче, че ако ние (и православни, и католици) обичаме истински Христос, Който ни завеща Своя мир и единството, ние непременно ще ги достигнем, защото Той ще ни ги дари.
Дано един ден да бъдем отново едно…
Ангелов не казва нищо ново, а преповтора и преразказва вече писаното в двете статии. Въпросът дали католиците са хора и християни е толкова нелеп, че буди съмнения в здравия разум на питащите. Една от последните новини е, че Руската църква ще прилага катехизичния курс „Алфа“ на Англиканската църква. А ние в бездънното си фарисейство отричаме тотално всичко католическо, без дори да го познаваме. Бил съм на много техни богослужения с изпълнения на Бах, Моцарт и пр., пред които нашите служби с кукуригащи псалти са просто смешни. Срещал съм обикновени католици, които по-набожни и по-големи молитвеници от мнозина от нас. Чел съм св. Тереза Авилска и Едит Щайн, пред които нашите богословски каканижения не издържат критика. В заключение – нека първо да видим ние какво представляваме и да се оправим, а след това да осъждаме другите, защото това е смъртен грях.
Общо взето съм съгласен с Дон Кихот. Обаче малко настръхнах, когато спомена за Тереза Авилска. Чел съм я. Мисля, че тази жена просто ме плаши. Тя е истерично психарска в сравнение с това, което е нормално в православието – говоря за молитвения ни опит. И това, как нарича хората „твари“ с такова пренебрежение… Не, любовта към Бога, който наистина е толкова повече и над нас, не оправдава това отношение. Сам Той няма такова отношение. Така че съм малко резервиран. Освен това- говорим за красотата на католическото богослужение- в конкретния случай, или по принцип? Защото на конкретния случай с Бах в някоя определена катедрала и с пискливото кукуригане в някоя наша църквица могат да се противопоставят жалкото пищене на елементарни полусветски мелодии в градската католическа църква на Варна и великолепния източен хор на … е, да речем, на някоя от НАШИТЕ катедрали някъде. Принципно няма никакво превъзходство на запада в това (музикално) отношение, даже напротив!
Освен това, пак припомням, че тези, които осъждат католиците са просто лоши православни, при това с нисък интелект. Но тези, които осъждат чистотата на вярата им, са похвално прави!
Имаме много за оправяне. Но не всяко от нашите православни произведения е „каканижене“. Никога няма да се съглася, че светите отци (да не изброявам) са жалки пред Едит Щайн. По-скоро бих препоръчал на последния трудовете на съвременните руски учители по богословие. А мой личен авторитет е Кураев- абсолютен капацитет. Да си имаме уважението!
намирам за нелеп коментарът, че авторът не казвал нищо ново. целта на текста очевидно е да изрази позиция по статиите на чурешки и романов. новото е именно авторовата гледна точка към двата текста, неговото предложение за прочит – за дешифриране на привидния сблъсък на първите две тези. мисля, че тези текстове имат за основно предназначение да предизвикат размисли, а не да раздиплят факти и знания, както дон кихот очевидно схваща предизвикателствата на перото.
крайно смущаващ е начинът, апропо, по който ерудираният архимандрит коментира православното богослужение… както и известната католическа мистичка, която слагала в джоб православното богословие…
не смятам, че религиозният опит може да бъде разбран отвън; и това е най-вярно за православния духовен опит. така че нека не се впрягат в разговора абсурдни художествени критерии. погледнете как изглежда колибката на стареца паисий с хартиените иконки по стените и дайте да разсъждаваме за това колко са чисти и подредени католическите църкви… нелепо.
смятам че въпрос за обединение на православни и католици най-правилно беше коментиран тук от отец стефан – никой при никого няма да ходи, а всички заедно трябва да се обърнем към корените на християнската си вяра.
или с други думи – не да се обръщаме в посока един към друг, а заедно да гледаме към Христос. така ще се окаже, че гледаме в една посока. така ще имаме и истински Критерий и Път за преодоляване на догматическите различия.
дай Боже това да се случи някога!
Пази Боже, не сравнявам св. отци с мъченицата Едит Щайн, който надмогна юдейската си традиция и загина с газовата камера на Аушвиц през 1942 г. Дори над нея поставям друга гениална еврейка – Симон Вейл, която не се кръсти, защото не искаше да приеме историческото бреме на римокатоличеството. От друга страна сте прави, че „нещо“ може да се разбере, ако човек стане част от него. За да извлечете полза от мистиката на св. Тереза, трябва да бъдете мистици като нея, а това се дава от Бога и се отхвърля от хората.
.
Едно от последните богослужения, в което участвах, беше водено от „епископ“ – бивш разколник (nomina sunt odiosa), който спираше литургията, за да целува деца и милва майките им, а накрая претупа водосвета, защото му се пушело болезнено цигара. А след това залегна над банкета – в продължение на часове. Още не мога да преглътна тази гавра.