За православните невярващи

Днес много се говори за чувствата на вярващите, но е дошло времето да поговорим и за чувствата на една друга категория, числено напълно сравнима с тях. Нейното съществуване се фиксира от всички социологически проучвания, даже августовският брой на «Списание на Московската Патриаршия» (ЖМП) публикува тези данни.

Оказва се, че само малка част от хората, наричащи себе си православни, постоянно ходят на църква и пристъпват към тайнствата, знаейки точно основните положения на своята вяра (данните на различните социолози могат да се разминават, затова не ги цитирам). Много повече са тези, които влизат в храма единствено по големите празници. Но най-интересното е, че съществува и още една доста голяма група, около една трета от тези, които са се нарекли православни: те не вярват в Бога, в задгробния живот също, но смятат себе си за православни.

Преди четвърт век такава категория не съществуваше. Хората казваха: «Аз съм вярващ, но в църква не влизам» или «Бог е в душата ми». Но невярващ и православен? Разбира се, те пържат палачинки на празника Прошка, боядисват яйца за Великден, защото това са красиви народни обичаи. Слагат трапеза на църковните празници, в повечето случаи децата им са кръстени. Само че, не наричат себе си православни.

ЖМП разглежда тази категория съгласно термина «въцърковеност»: човекът идва в църквата постепенно, отначало само се нарича православен, нямайки даже осъзната вяра. Малко по малко той придобива тази вяра и се въцърковява: учи се как правилно да пости, да се моли, какво радио да слуша. Точно като в училище: първокласникът вече е ученик, макар че почти нищо не знае.

Обаче възниква следният въпрос: Броят на невярващите православни е достатъчно голям и при това стабилен, нищо, че активно ги въцърковяват вече четвърт век по всички канали, не изключвайки и средствата за масово осведомяване. Но не могат всички те да са все първокласници, та нали вече и малките деца се приобщават към вярата в семейството, неделните училища, православните гимназии… Защо вече две десетилетия много възрастни си остават все в първи клас?
Просто много от тях не желаят да се въцърковяват. Достатъчно им е да се «прицърковят»: там, горе, има нещо и поповете правят нещо там по-различно и въобще не е някак си като хората, ако детето на е кръстено и не сме отслужили опело за починалата баба. Дали сме руснаци или не, имаме си и ние светини! Е и против болести и за късмет също помагат. Не случайно кръстчетата и прочее църковна кинкалерия са толкова популярни сред хората с най-рисковата професия – бандитите.

В това няма нищо толкова специално православно, по същия начин всеки народ се отнася към традиционните си светини и обреди. В последно време още веднъж се убедихме, че хора с такъв начин на мислене са най-агресивни при «защитата на поруганите светини» и това е напълно разбираемо.

Ако човек се отнася сериозно към вярата, той следва Учителя, за него главното е да живее според вярата. Но, ако някому е необходимо само „правилно” светилище, в което квалифицирани шамани да изпълняват заради него всички изискуеми обреди, то той за своите светини може и да убие.

Но пък колко е удобно такова паство за свещениците. То е непридирчиво в главното и е послушно във второстепенното, лесно се управлява, абсолютно предсказуемо е. Ако пък и удачно съвпада с «електората» на управляващата партия… можеш и да се опреш на него. А на останалите, които много питат високомерно да им покажеш изхода. В историята на световните религии подобно нещо се е случвало не един път и затова сред днешните православни има достатъчно привърженици именно на такова решение.

Да, в края на краищата, нима невярващите са само сред паството? Всеки човек се променя с времето, ето юноша, горял от пламенна вяра, възмъжава, преминава през различни послушания и служения, свиква да се подчинява и да заповядва, да вижда изгодата и да търси компромиси… Огънчето на вярата навярно още гори у почтения мъж, в който се е превърнал юношата, но това вече не е той, напълно земни разчети определят неговите думи и постъпки. Но такъв е животът и енорията, която се образува около подобен клирик е същата като него.

По думите на апостола вярата е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Тя започва с личния отклик на призива «Остави всичко и Ме следвай», и няма никакви гаранции, като при Авраам или галилейските рибари. След известно време се оглеждаш – останали са само светините и разписанието на богослуженията, и главното е да не нарушиш, да не разтревожиш, да не изискваш уважение от всички за себе си и светините си. И няма нищо такова особено очаквано, нищо такова невидимо, всичко е отчетено, претеглено и измерено.

Вярата винаги е много лична. Светините могат да бъдат почитани еднакво, дали е гвоздей от Голгота, косъм от брадата на пророка, зъб на Буда или перо на Кетцалкоатъл. Но, ако ти вярваш в Този, Който е бил на Голгота, ако си положил клетва за вярност пред Него като Цар и Бог, а не пред гвоздея или зъба, ти не можеш да Го почиташ, с човешки жертви както се почита Кетцалкоатъл.

Налага се да си изясним на какво ни учи и към какво ни призовава именно Той и как можем да следваме думите Му тук и сега, даже ако ни се наложи да го следваме към Голгота. А това вече никак не е лесно и удобно – да защитаваш светинята от враговете.

Само че, воювайки в земния свят по Неговите правила няма да спечелиш много битки. В пустинята дяволът веднага е показал на Иисус на кого принадлежат „всички царства на света и тяхната слава” (Мат. 4:8). Както се казва, предупредил го е предварително, да си знае. Победата на вярата над неверието винаги е тържество на очакваното и невидимото, въпреки всички факти и разчети. И като правило, тя е насочена в дълбочина, а не е обърната към външния свят.

Видимите плодове ще дойдат, но не веднага, те не могат да се измерят статистически и не можеш да се похвалиш с тях. Просто в един прекрасен миг светът около теб ще стане някак си друг и никой вече няма да може да ти го разруши и отнеме.

Оглеждайки се около себе си и случващото се наоколо стигам до следния извод. Православните невярващи са хора, които нямат лична вяра, или тя е толкова слаба, че не определя нито думите им, нито постъпките, но те винаги ще се смятат за православни и няма как да пренебрегнем този факт. Те винаги са били достатъчно много и именно гледайки тях, обществото си прави прибързани изводи за православието, а и политиците се опират точно на тях, припознават ги за свой електорат. Заради тях да си тръгнеш от Църквата е много глупаво, но и да се равняваш по тях също не си струва.

Въцърковеността и вярата са различни понятия, те се съотнасят както спазването на правилата за приличие и любовта. Едното не отменя и не заменя другото. За последните 25 години, твърде успешно «въцърковявахме» всички по списък и днес «въцърковените» политиканство, некомпетентност, агресия и още много такива, рушат репутацията на Църквата, където с наше участие ги натъпкахме, лекичко разкрасявайки ги с удобнички символи и тъничка позлата. И ако ставаше дума само за репутацията… а ние сме убедени и вярваме, че днес се решава съдбата на хората във вечността!

Да, ние вярваме. Да, вярата живее и действа в нас, но как да споделим с другите нашата увереност в невидимото, как да им покажем осъществяването на очакваното? Не е ли по-лесно и по-добре за стотен път да им обясним какво да ядат през настоящите пости и кой празник е днес? Убеден съм, че си струва да говорим на хората за Бога и да прилагаме към себе си и към ближните си това, което е написано в онази древна Книга. Ако, разбира се, сме я чели…

Между другото Учителят никога не е казвал: «въцърковявайте се», а и въобще не ни е съветвал да се грижим за видимото и осезаемото. Той ни е казал: «Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.» (Мат. 6:33). | www.pravmir.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова

Коментари

коментара