Махистично
Неогносеомахистична профанодицея (безсмислен логореен поток с елементи на псевдо-разсъждение) Повод за това излияние ми даде една новина от Велико Търново, в която прочетох безпощадната диагноза на д-р Свилен Тутеков за мен и за такива като мен: „неогносеомахи”.
Да-а, Светославе. Двама полу-образовани не правят един образован, както двама полу-богослови не правят един цял богослов… Но, както виждаме, много полу-богослови успешно правят богословие. Така е у нас.
Най-общо, д-р Тутеков е възмутен от „полуграмотните” хора, които си позволяват изречения от рода на това: „Заниманията с библеистика нямат отношение към личното ти спасение”. В това изречение докторът открива корените на една коварна нова гносеомахия, борба със знанието, вражда към разума и учеността, носители на която ученост, без съмнение, се явяват трудещите се на академичното поприще богослови.
Години преди д-р Тутеков да научи какви „махи” се навъртат около православието, като „църковни активисти” бяхме удостоени с друга новаторска титла – „неоправославни”, заради книгите на „новите” богослови, с които нарушавахме старото академично БПЦ-мълчание. Свикнахме. Обаче ми дойде малко в повече, след 10 години работа и издаването на около 50 богословски книги (от издателство Омофор) и систематична подкрепа на двата богословски факултета (от фондация Покров Богородичен), сега пък да понеса обвинения в омраза точно към знанието. Но явно никога не е късно – да станеш за резил, да омаскариш някой друг, или да плюеш в солта, от която до вчера сте яли заедно.
Автоцитат 1:
Болната църковност не живее; тя доволства в чувството си на пребиваване в истината. Болнната църковност схваща Православието като нещо иманентно спрямо себе си, като неотнимаемо и неоскъдяващо вътрешно качество, което те разграничава от „другите”, разбирай – по-лошите от теб. („Църковната зима”, сп. Мирна, бр. 10)
Клишираната и догматически вярна формула „Църквата – това сме всички ние” – за пореден път се допълва по оруеловски: „Но някои от нас са по-църквата от други”.
Досега бяхме свикнали подобни допълнения и свързаните с тях живописни и устойчиви народни вярвания да идват от средите на ръкоположения клир (т. нар. „клерикален синдром”). С браздата между дипломираните богослови и неогносеомахите д-р Тутеков забива ралото в неразорана целина – там, където досега нямаше противопоставяне, вече се сподобихме с нови две църковни групи, които – познайте – се мразят.
Първо бяха вярващите и невярващите – и тогава беше лесно. После дойдоха каноничните и разколниците. Неуспели още да приключим с разкола, с изненада открихме, че междувременно сме успели да се нароим на истински и неистински православни християни. На често и на рядко причастяващи се. Такива, които си позволяват критики към свещеноначалието и такива, които предпочитат спасителната исихия. Зилоти и либерали. Икуменисти и противостоящи. Русофили и русофоби. Гръкомани… Деконструирай, народе! Мегдан има, дъното е далече.
Стар виц: когато решили да приключат с апартейда, обявили всички – и черните, и белите – за зелени. Но това не попречило един бял да се провикне, когато автобусът забуксувал: „Я, по-тъмнозелените да слязат да бутат!”. Защо ли Свиленовите богословски изказвания ми напомнят точно за този автобусен етос (sic!)? Не беше ли друга идеята? Църквата е по-скоро кораб, отколкото автобус; не става с бутане. И дипломите (твоята и моята), че и начетеността изобщо, не са нито веслата на кораба, нито мускулите на тъмнозелените от вица.
Ето я поредната деконструкция, поредното ялово, но затова пък звучно роене на православното пчелно семейство – профани срещу компетенти. Аматьори срещу професионалисти. Игноранти срещу академици и прости християни срещу богослови. Радвайте се и се веселете, защото това последното разделение е свежо като разорана нива; от него лъха на новост („нео-гносеомахия”!), а сочната му пръст ще храни бесовете ни години наред. Тази пръст е от същия материал, от който са направени буците в известния призив: „Къртете буци, бийте гражданята!” Само това не се бяхме сетили да превърнем в межда – дипломите си. Само това липсваше на изтерзаната ни църква – кастов патос, класова омраза и „вековната злоба на роба”. Честито на спечелилите – вашето име е „легион”.
Какво ни открива все пак анти-гносеомахистичния патос на краткото изказване на Свилен Тутеков? Дали си имаме работа от едната страна с банално академично високомерие спрямо профанизма, от другата – с „гнева на мравките”, или става въпрос за нещо друго, че и за второ, и за трето?
„Неогносеомахия”, тази оригинална думичка, може би ще залепне там, където обикновено лепнат подобни ефектни изплющявания – в главите на жадните за жълтевини и интриги читатели. Но реалностите зад нейното използване са нелицеприятни – не само за адресатите, новите гносеомахи, ами и за ковачите на ефектния термин.
Тази дума може обаче и да не залепне на мястото си – най-малкото защото нито от едната страна имаме истински академизъм, нито от другата – чисто, честно и неподправено профанство. Де да бяха истински богослови богословите ни и истински профани профаните ни, та да позлатим и двете страни; тогава сигурно щеше да е много лесно едните да се разправят с другите. Истината е, че за да придобие мастита, извикваща трепетно уважение академичност, д-р Тутеков ще трябва да научи и напише още много, а за да стане истински полу-образован враг на знанието, Светослав Ангелов ще трябва да получи внезапна и остра амнезия. (За себе си запазвам правото да пиша и говоря като профан).
Един друг богослов заяви в последвалото обсъждане, че към труда на богословите следва да се отнасяме с уважение: „На богословите възлагаме надежда, че ще ни пазят от заблудите. Така че, към тях – само респект!” Настояването за дължимо уважение обаче най-често е последното патетично оръжие в арсенала на ония, които не могат да го получат по друг начин – например като естествен резултат от успеха им в социален, морален, интелектуален, творчески или, да му се не види, пошъл материален план. В нормалния живот уважение получаваш не защото си напомнил на някого, че ти го дължи, а като си го спечелил – с делата си, обикновено.
Ето че ни призоваха някои богослови да слушаме и уважаваме – ей така, по принцип, на едро, при това – без абсолютно задължителното в случая уточнение „всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (1Сол. 5:21). Такива призиви за безусловно слушане и уважаване чуваме доста често, обикновено – от хората, които са убедени, че слушането и уважението се дължат именно на тях. (Добре, че има и други, не толкова настойчиви и обидчиви, че щяхме да станем разногледи от уважителност).
Какво пък ще да е това абсолютно право на уважение? Какъв е неговият източник? Какви задължения имам аз по тези отношения и не са ли те поне малко intuito personae, и не толкова ex officio, тези права и задължения?
Ако беше вярно, че богословският академизъм заслужава безусловно уважение по единствената причина, че е академизъм, много щеше да ме терзае следният примерен въпрос от най-новата ни история: колко водещи академични богослови подкрепяха разкола години наред? И не ли от средите на преподавателите по догматика излезе например човек, който се присъедини към т. нар. „Истинно-православна църква”? И неговата ли академичност трябваше да приемем като гаранция за правилна еклисиология? И на него ли – „само респект”? И кой, моля, ще изготвя списъците на „правилните” богослови? Защото, очевидно, доста от тях се провалят в мисията си „да ни пазят от заблудите”.
Някакви идеи за ориентация? Може би, уважение дължим само на ония богослови, които изрично си го поискат в писмен вид?
***
Образът на своята неграмотност градя грижливо от години с текстовете си – няколко десетки статии, публикувани в различни списания и вестници, основно – в „Мирна”. Подозирам, че именно от тези текстове, освен от форумните подмятания, черпи Свилен Тутеков своето омерзение и в тях надушва необосновани богословски претенции и православна неграмотност.
„Каждый пишет, как он дышит”, пееше Окуджава – и се опитвам да следвам този принцип. В мига, в който текстовете ми станат пропагандни по отношение на нещо външно на мен самия, ще имам основание да се считам за провален автор, не и преди това.
Дотогава, между мен като автор на статии и всеки читател може да има само един вид връзка – харесвате или не харесвате това, което пиша и избирате дали да го четете или не. Купувате или не продукта, който „продавам”. Влизате или не в пространството, където се мъдри моят текст. Имате пълна свобода да не го правите.
Но виж, ако някой твърди, че никой не може да говори/пише за вярата си, ако не е завършил акредитирано висше учебно заведение, мога само да изкажа съжаление към възгледите на този човек; дори не си струва да споря с него, включително с евангелски цитати. Всъщност, спор, от едната страна на който може изобщо да съществува подобно убеждение, смятам за принципно невъзможен. Логически, априори несбъдваем.
Светослав Ангелов е в някакъв смисъл вестоносец с лоша вест за някои от богословите. Носителите на лошите вести са ги убивали, по силата на един древен колективен инстинкт. Накъде ни повежда този инстинкт днес?
Стадионът е голям, но над него се е спуснала мъгла, а футболистите са в драстично намален състав. Дали заради тази тъжна ситуация не стават грешки понякога – например, да ти се привиждат врагове в лицето на хора, които са от твоя собствен отбор? Още повече, че реферите свирят напосоки, скамейките с резервните играчи са пусти, както впрочем и скамейките на публиката… А трябва да се играе.
Автоцитат No 2:
…Това, което ме плаши обаче не са професорите, а техните ученици. Присъствах на една научна конференция на църковна тема. Доклад изнесе асистент от наш богословски факултет. Докато слушах с огромна досада абсолютно безсъдържателното му „научно изказване”, непрекъснато имах чувството, че го познавам отнякъде. Внезапно ми просветна, че познавам не него, а неговия професор. А това двадесет и пет годишно момче беше успяло да копира научния си ръководител и в най-малките жестове и покашляния, във всички онези очарователни телесни прояви на висш академизъм. Младежът си беше научил добре урока – знаеше какво се цени в тия кръгове; знаеше от какви качества зависи кариерата му. Знаеше също, че извън тази кариера житейският му път не предлага особено светли перспективи. И беше превърнал сетивата си, дадени от Бога, в попивателна за човешка глупост… (пак там)
Лирическо отклонение
В нашата селска по произход църковност ракийката и салатката играят важна социализираща роля, и се явяват важен фактор на богословстването – защото помагат на опитващия се да богословства богослов да преодолее социалните задръжки, произхождащи от мястото му в академичната богословска йерархия. При това, желанието за лично(стно), споделено и изобщо преживяно богословстване се намира в обратнопропорционална зависимост от мястото на въпросния богослов в споменатата академична йерархия, в също така обратна зависимост от възрастта му, и в правопропорционална зависимост от количеството погълната ракия. Това са мои лични, проверени в горнилото на безкомпромисния научен експеримент факти и стоя зад всяка дума. Ако някой се усъмни в зависимостите, да приготви един бидон ракия и да започне свои собствени експерименти.
Но защо отворих темата. Ракийката и салатката, освен към висш богословски пилотаж, предразполагат и към едни други откровения. Ако се позова на тези точно откровения като на някакъв аргумент, текстът ми, уви, ще пожълтее, а и без това крехките ми морални устои ще се пропукат. Затова, без да навлизам в подробности: слушал съм, много съм слушал, споделения на тази душеспасителна тема: кои са, аджеба, враговете на българското богословие. Знаете ли кои бяха сочени за врагове, докато шопската салата биваше безмилостно опустошавана? (Оставям настрана банално виновните за всичко владици). Лошите профани бяха именно старите професори по богословие и техните нови протежета. Те бяха лумпените, полуграмотните; те бяха некадърните; те бяха прътовете в устремилата се към евхаристиен ренесанс свежа българска богословска мисъл. Те, забележете, бяха ония, които не заслужават нашето уважение. О, отлежала троянска „ракийчице-мученичице”, колко откъртени от сърцето откровения си видяла!
Напоследък моята недообразованост с мъка догонва моята осведоменост. Иначе казано, едва смогвам да осмисля богословски и чисто човешки нещата, които десетгодишната ми работа във фондация Покров Богородичен ми даде като материал за разсъждения по проблема „човешки фактор в църквата”. Тук от едната страна е Свилен Тутеков, който отсича без запъване „неогносеомахия”, а от другата – живият спомен за един професор-богослов, който откъртваше от себе си без капка злоба и без капка ракия в кръвта нелицеприятни „афоризми” за „нас богословите”. Забележете, защото е важно – „нас”. Той поемаше върху си нелицеприятните афоризми, не защото формално се числеше към „племето” на богословите, а навярно защото душата му беше християнска и се чувстваше лично виновен за всичко.
„Ако бях лебед, щях да съм отлетял; ако бях влак, щях да съм закъснял” (Пинк Флойд)
Ако ме влечеше гносеомахията, богословският бандитизъм и хулиганство (мисля, че Кураев обвиняваха в такива грехове), и ако бях някой църковен лудит, дето отвътре му идва да катуря и струпаля, сигурно щях да те засипя, докторе Тутеков, с риторични въпроси. Като например ей-такива: коя българска богословска книга от последните 10 години предизвика някаква обществена дискусия, или поне минимален отзвук, извън църковните среди? Коя такава книга придоби международна популярност? В какво, собствено, се изразява приносът на българската богословска наука от последните 50 години, освен това, че оцеля като академична дисциплина през времето на комунизма? От последните 10? От последните 5? Можех и още по-хулигански въпроси да задам (ако бях гносеомах): В какво се състои, извинете, научността на по-голямата част от родното богословие? Защото, бих казал – ако бях гносеомах: в света съществуват ясни критерии за научен принос, и в биологията, и в хуманитарните науки; до каква степен този клон от академичното познание у нас (като процес и най-вече като резултат) отговаря на тези критерии? Сигурно тия работи нямат значение, защото едно са светоносните сфери на богословието, и друго – скучните полета на физиката, била тя и квантова. Но понеже язвително ми напомнихте, че библеистиката е най-паче сред основните фактори за спасението, то защо след „а” не кажете и „б” и не извадите точния списък с най-начетените млади асистенти по Стар и Нов Завет, та да се препоръчам на техните молитви отсега?
Ако бях доброжелателен гносеомах, щях да попитам нещо много по-простичко и човешко: чувстваш ли се изпълнен като преподавател? Достатъчно хора и достатъчно готови за това хора ли се занимават с богословие под твоето вещо ръководство? (Ако разбира се си в състояние да прецениш последното.) Ще питаш: кое е достатъчно в случая? – Аз казвам – нужното.
Освен липсата на достатъчно уважение към богословската компетентност, виждаш ли някакъв проблем във вашето съсловие? В себе си?
В качеството си вече не на какъв да е, а на недообразован гносеомах, бих казал други неща. Например: за да стигна нивото си на полуграмотност и вопиюща некомпетентност, ми се наложи все пак да изчета някои книги. В това така неприсъщо за мен занимание почти не попаднах на произведение на български богослов, което да се окаже мирогледо-формиращо за мен; комай нито една българска богословска книга не ми помогна да си отговоря на профанските въпроси на новоповярвалия. Важните за мен книги и текстове ми се наложи да (си) превеждам. Питам: за кого е предназначена родната богословска книжна (напоследък – електронно-текстова) продукция?
Но няма да питам всички тези неща. Защото знам, че нямаш отговор. Защото вече съм те питал. Освен това, прокънтяването на подобни въпроси на открито не носи никому никаква полза. Както и прокънтяването на новопросияли думички като „неогносеомахия”. Коването на нови думички, с които да се замеряме, не е достойно занимание дори за един богослов, за обикновен човек пък – да не говорим. Казвам го най-доброжелателно, защото те познавам, Свилене. Ако не бях доброжелателен, незабавно щях да се заема да кова реципрочни ядовити неологизми. Бих се справил не по-зле от тебе, мисля. Но предпочитам една друга образност, ако изобщо се налага да спорим. Ето ти пример:
Обземало ли те е някога съмнението дали българските „нови” богослови няма да се окажат в един прекрасен миг в ролята не на светлоносци, а на свраки или Радичкови смрадовранки, които примъкват от едни други църковни гнезда лъскави станиолчета, а свежите вафли на истинското евхаристийно богословие (или както там го класифицирате) биват хрупани сладко-сладко някъде далеч от нас? Защото, ако правилно се ориентирам в ракиените споделения, вече сме се обзавели с оплешивели лешояди, които чоплят гниещата духовна и интелектуална мърша с чужд произход (католически и протестантски пиетизъм, схоластика и тям подобна мерзост) и я тъпчат в гушите на семинарските пилета вместо автентично православно богословие? Трудно ми е, знаеш ли, да реша кое е по-полезно – станиолчето или мършата. И кои са в крайна сметка добрите момчета – лешоядите или свраките.
И още нещо: за пропускливостта. Един друг образ – „демонът на Максуел”. Подозирам, че в богословските среди този демон е непознат; не, не става въпрос за бяс, измъчващ някой католик-пиетист на име Максуел. Става въпрос за хипотетично същество, илюстриращо невъзможността да се създаде вечен двигател. Този демон проявява особена пропускливост спрямо „бързите” и „бавните” молекули в пълен с газ съд. Та именно тази избирателна пропускливост може неприятно да сроди наши богослови с един, макар и термодинамичен, демон… Продължете аналогията със собствени сили, моля.
Автоцитати 3 и 4
Днес легитимността на богословските факултети се определя от способността им да бъдат интелектуални мостове към Църквата; място за диалогизиране с разпадащата се светска култура. (Градове, „Мислите”, 2000 г.)
Надявам се, че богослови от този калибър (Майендорф, Зизиулас и пр.) вече „зреят” в недрата на нашата собствена Църква. Но не бих се изненадал, ако те се появят извън средите на институционализираното богословско образование. (Интервю за сп. „Ти”)
Да, в себе си откривам доста „махия”. Доста неща в нашата църковна действителност предизвикват у мен отрицателни емоции – от недоумение до неприязън. Тези чувства са в основата на всяка публицистика – и на добрата, и на лошата. По отношение на богословието обаче и недоумението, и неприязънта ми се свеждат до явления, нямащи нищо общо с богословието като наука, знание, или екзистенциално състояние. Дразнят ме все неща като: куха претенция, преждевременно придобита маститност и произтичащата от нея неадекватност, съмнително качество на произведени текстове, преводи и редакции. „Академични” статии с правописни грешки. Театралничене. Позьорство. Вирене на носове и размахване на пръсти. Дърдорене. Употреба на високопарни словца, гарнирани с ниска обща култура. Вътрешна лъжливост. Все неща, които непрекъснато търся (и понякога, уви, откривам) и в себе си. Все неща, свързани с човешката ни слабост и гордост.
За да не бъде текстът ми едностранчив (което ще помогне на мнозина да си го изтълкуват като враждебен), трябва да напиша честно и какво уважавам във вашето съсловие. Приемете, че следващите редове, макар и кратки, са същинската поанта на тази статия, а всичко дотук е само прелюдия.
Сред вас има хора, и не малко, които успешно, но не шумно, съчетават академичността с личностен интегритет. Хора, за които богословието е първом служение, а после – всичко останало. Хора, които не тръбят за житейските си избори и за драмата си, а тази драматичност на трудния им избор прозира в ежедневния им кръст – за ония, които имат очи за тия неща. Този личен кръст, знаеш ли, има много проста форма – една вертикала, една хоризонтала: и сложните му обговаряния понякога са дразнещо излишни. Настояванията пък за уважение към този кръст просто го пречупват в средата – по силата на един фундаментален духовен закон.
Уважавам труда на тия хора безрезервно – но не защото носи етикета „богословски академизъм”, а защото и доколкото е положен смирено и правилно пред правилния Престол. Тази правилност се усеща със сърцето и дава много повече богословие на ума от всички сложни съставни думички, взети заедно. И съм благодарен на Бога, че в България има такива хора и че ги познавам. За мен те са лицето на българското богословие пред онази Инстанция, Която единствено има значение. Онази, благодатно и милостиво акредитиращата. Пред Която сложните думички не хващат същия дикиш, на който така наивно се надяваме тук долу.
***
Дали трябва да защитя правото на писане, говорене, дишане и съществуване на небогословите? Мисля, че не се налага, още не. Но ще припомня един факт от биографията на Честъртън, когото, за да се харесаме на някои твои събратя, би следвало да определим като архи-неогносеомах, категория „петел” в богословието, и като капак – неправославен. Лондонското списание Таймс приканва известни интелектуалци да напишат есета в отговор на въпроса „Какво не е наред със света?”. Честъртън изпраща писмо със следния текст в отговор на въпроса:
Уважаеми редактори,
Аз.
С уважение,
Дж. К. Честъртън.
Ако нещо изобщо защитавам с този текст, то е единствено правото на съществуване на подобни неуки писма. И нека честъртъновците да пишат своите „Уважаеми редактори…”, светославовците да пишат своите лично преживени статии, докторсвилентутековците – своите „Литургични измерения…”, мартинкарбовците – Атонските си пътеписи – и всички да се радваме на постиженията на другия. Толкова ли е трудно?!
Линкът не се отваря.
На тази статия не мога да отговоря с друго освен с едно голямо и извикано на висок глас: БРАВО! Казвам го защото Свилен ми е колега, защото си точеше зъбите за „научна“ кариера още като студент. Защото още от тогава парадираше да високопарни слова в стил: „Синтеризарайки и анализирайки парадоксалните симпатии на моята странна илюзия констатирах, че въпросът е конкретно индеферентен…“ и прочее. Защото не можах след едночасов спор да го убедя, че не е той човекът, който ще променя евхаристийната практика в Църквата или поне в БПЦ. Защото епископатът на нашата Църква трябваше отдавна да отлъчи от евхаристийно общение, тези нахакани и вредни за Православието рефарматори с богословски дипломи. Но това не е моя работа, аз нямам такива правомощия иначе бих го сторил. Може и да е за добро. Когато един богослов сгреши, казват вижте какви са богословите. Когато Мики Маус изяде сиренето казват: „Мишките го изядоха.“ Свилен и неговите съмишленици отдавна си търсят някой да им натрие носа и да им каже, че само липсата на конкуренция е допуснала тухното присъствие в богословската наука.
Защото такава е истината! За съжаление тези „реформатори“ си имат и привърженици, както сред студентите, така и сред свещениците. И проповядват своето мнение като общоцърковно. А когато някой възрази става гносеомах. Но аз бих предпочел да бъда гносеомах, отколкото да лея празнословия на висок стил и да са наслаждавам на недоумението на обикновените християни.
Поздравления господин Сивов! БРАВО!
Време беше некой да им Го „рекне“ на богословите ни. Дано прочетат статията и „белким“ се приземят.
Покровчани са толкова симпатични хора, че дори не им се сърдя за отказа да издадат моята книга за гностицизма. Това, което фондацията издава, са добри популярни православни книжки, но не и строго научна, задълбочена литература. Разбирам ги – първото е продаваемо, а второто не. Но известна диверсификация не би била равна на диверсия и би ползвала малцината, които се интересуват от научно богословие у нас. Нивото на тази наука в България е трагично, царува взаимно недоверие и дори омраза, няма Съюз на богословите, липсват общи инициативи. Като стадо шугави овце сме, бродещи по баирите на собствената си скудоумна мисъл.
Много истини са казани в тази статия. Особено що се касае до това кой е богослов – дали този, който има диплома или преподава в богословски факултет?
Или онзи, който усвоявайки богословието на Църквата чрез молитвата и тайнствата и изобщо цялостния православен духовен живот, се научава що е воля Божия.
Верни неща са казани и за разделенията сред вярващите.
Но Православието знае и добри разделения, разделения за добро – тогава, когато става дума за чистотата на вярата и верността към Преданието.
От изброените разделения лесно могат да се видят онези, които биха могли да се отнесат към тази група на доброто разделение.
И нещо интересно: Автоцитат 1 на Пламен Сивов почти дословно съвпада с един от аргументите на въпросния бивш преподавател по догматика, дето станал истинно-православен, който тук е посочен като пример затова защо не бива да се слушат богословите -защото не знаем на къде ще ни поведат. Та този последният се опита да обясни на колегията в БФ, че Светият Синод не е абониран завинаги да принадлежи към Православната Църква, щото много древни православни поместни църкви са отпадали от Православието в определени исторически моменти, а кой знае защо днес някои се чувстват пожизнени, неотменими и непогрешими изразители на Православието, застраховани от верови падения. Да не говорим за невъзможността дори в „богословската“ среда за истинска богословска дискусия върху реалните проблеми на съвременния църковен живот – особено веровите и каноническите.
dikovski не е разбрал, че статията на Сивов ни най-малко не казва това, което той пише в постинга си, а точно обратното. Общото е само, че в някаква степен са насочени против Тутеков. И единствено това е отключило излиянието му. Но точно поради това то е изцяло извън контекста. Това пък мен ме кара да се надявам, че Тутеков и Сивов ще си дадат сметка, че тяхната различност не ги сближава с dikovski.
Аз не бих квалифицирал изречението „Заниманията с библеистика нямат отношение към личното ти спасение” като неогносеомахия, но в същото време не бих могъл да отричам, че неогносеомахия съществува у нас. Не бих твърдял, че хора от типа на dikovski са нейните изразители, поради твърде ниското ниво. Но пак не бих отричал нейното съществуване. Анти-неогносеомахията на Тутеков не е анти, а про. Утвърждаването не става с възхваляване.
Уви, псевдо-неогносеомахските въпроси на Сивов са верни и уместни. Макар, че те имат далеч над-родни мащаби: кой богословски текст на световен автор е добил популярността на дъвките Коелю?
Още нещо, с което не мога да се съглася: твърдението на Сивов, че Тутеков забива ралото и разорава бразда между дипломираните богослови от едната й страна и неогносеомахите от другата. И, слава Богу, призивът за респект ex officio спрямо дипломираните богослови не е отправен от Тутеков, а от плувци, задъхани да плуват по течението.
Общо взето статията на Сивов почти ме развесели, но постинга на dikovski много ме натъжи. И последното чувство остана по-трайно.
ЦИТАТ:
„И, слава Богу, призивът за респект ex officio спрямо дипломираните богослови.“
Моля да ме извините, но колкото поскоро се започнете да се съобразявате с реалностите на либералната демокрация, толкова по-бързо ще започнете да си завръщате уважението, за което сега обидено призовавате ex nihilo (ехо, латинистите – така ли се пишеше, да му се невиди)
Апропо,
Кой Събор е утвърдил ex officio дипломираните в акредитирани от държавата ВУЗове богослови?
Какво ме задължава да благоговея пред съмнителната им обща култура??
И въобще – каква е тази претенция. За някакъв интелектуалец-феодал ли се мисли Тутеков. И какъв съм му аз, че да ми говори по такъв начин.
Тук използвам повода да му кажа – Така да се държи със студентите си и въобще с тези, които по някакъв начин зависят от него, ако те го търпят, то си е техен общ избор.
С нетърпение очаквам следващото неадекватно изпълнение на асистента.
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Имам удоволствието да съм бил състудент с Диковски и с Тутеков- в един курс!!!!
Смятам, че и двамата не са прави!
Диковски така и не разбра християнството и остана на нивото на първата катедра- чувайки, но не разбирайки, т.е. попивайки всички схоластични излияния безкритично, кимайки на всички преподаватели./Това не е метафора/.
Свилен Тутеков- безспорно надарен интелектуално, но ощетен емоционално човек.
Още в студентските си години той наричаше клириците „мръсни черноризци“. Жалко, че е познавал само такива. Определено смятам, че д-р Тутеков избива страхотни комплекси. Великолепен теоретик и малко въцърковлен богослов, за който интелектуалната игра доминира над живото богопознание. Но Диковски също не е прав. Той е старостилец в новостилното време. Неуравновесен и ,както показват неговите писания, неизживял самотността си човек. Странно е за мен, че той защитава Типик и Канони- нещо, което не му бе присъщо в студентските години. Без да се обиждат- Тутеков и Диковски имат проблеми със самите себе си…И никакви титли няма да тушират този им статус. Съжалявам, приятели! Уважавам ви много, но не мога да приема крайностите, в които изпадате!
И още нещо, Диковски! Ерес са твоите съждения относно Изповедта и Причастието. Ти не си свещеник, но я запитай твоя енорийски такъв, колко пъти е получавал „окръжно“ с литургични напътствия? И смяташ ли гърците за по- балами от нас ? И всъщност…какво чакаш от нашия епископат? Само не ми излизай с тезата за послушанието! Днешното невежество няма нищо общо с това. И не са за пренебрегване светоотеческите свидетелства на Свилен- нищо, че според мен той ги цитира по- скоро академично, отколкото опитно- Все пак е прав!!!
Господа, Братя, единствения изтояник на познанието ми за Бог са Словото Му и общението ми с Него. Ще проверя, но мисля, че Там се говори разбираемо, достъпно и никаде не се споменават дипломи, научни степени и други такива неща обслужващи човешката СУЕТА. Препоръчвам на Братята да прочетат Новия завет отново, да обърнат внимание на понятия като: ЛЮБОВ, СМИРЕНИЕ, ПРОШКА и други ценности, които са основни за християнския живот. За мен Богослов е Човек, които гавори и проповядва Божието слово…..горе не видях нищо от словото.
Бог да ви благослови Пламен
Уважаеми колега, моята религиозна практика е базирана на съветите на духовните ми наставници. Смятам, че дори и у нас да се въведе практиката на Еладската архиепископия, то затова трябва да минат поне няколко десетилетия преди това да стане. Докъде съм стигнал в богословското си образование смятам, че преподавателите са преценили по добре от теб. Нямам нищо общо нито със старостилците нито с „истинските православни“, както се наричат. Към преподавателите си питая уважение и пиетет, защото според мен наистина заслужават това, за разлика от някои новоизлюпени дърдорковци. А Типикът и каноните винаги съм се старал да спазвам според обстоятелствата, силите и възможностите си. Още повече като църковен певец, Типикът ми е клиросна и настолна книга. Уставът на БПЦ също е задължителен за мен, а и за всички. Старая се служението ми на Църквата да не се влияе от личния ми живот и засега мисля, че съм успял. Ако има да ми казваш нещо лично, изпрати лично съобщение! В това, което пиша за Свилен, не влагам лични мотиви, а се старая да защитя практиката на Църквата относно евхаристията. В бъдеще мисля да реализирам един проект, в който да разгледам обстойно въпроса. Не смятам мнението си за Изповедта и Причастието за ерес. Това също е съобразено със съветите на духовните ми наставници. А затова, че в богословските факултети цари светски дух, съм повече от сигурен. И това трябва да се промени. Смятам, че pa4o е много прав. Библията и какво учи тя!
Нека Бог дари всички със здраве и успех!
Христос възкресе!Много мислих дали да коментирам този текст и ще се опитам да обясня накратко защо.Най-вероятно ще го изтрият, както вече се случи ама все пак всеки човек си има съвест и тя му казва какво да направи винаги, а пък каквото ще да става.Та основната ми блокада беше дали да коментирам морализаторските оценки на един човек без морал, какъвто е автора.За разлика от него аз ще си послужа с ФАКТИ:1.Заслужават ли внимание оценките на един човек, който е станал това което е сега след като е бил стипендиант на „Отворено общество“, т.е. на Дж.СОРОС-Масон Номер 1 в света?Заслужава ли доверие човек, който многократно е злоупотребявал със средства постъпили във фондация „Покров“, фрапантен пример са проекти свързани с дома в Угърчин(потвърдени лично от директорката на дома)?В по-новата история:Как ще коментира лично той тази новина:http://www.mediapool.bg/show/?storyid=125807&srcpos=13&p=2 и връзката й с ФАКТА, че този сайт съществува с подкрепата на Фонда?Срещу какъв ангажимент се получават пари от него?Ако приемем библейската мъдрост че и една муха разваля цяла каца с мед няма да споменавам повече ФАКТИ.Тези факти са известни не само на мен затова, колкото и бързо да изтриете този коментар нищо няма да се промени в отношението на много хора към вас и вашата „дейност“.В последствие ще коментирам и други неща, които ме смущават,ако не ме баннете завинаги.
откъс от разказ на Чудомир:
„Още същия ден му написах едно анонимно писмо, нагласих наши хора за свидетели, качих се на влака и право при министъра. Посрешна ме човекът, здрависа ме, почерпи ме цигара, че като почнах:
Тъй и тъй, тъй и тъй, господин министре, пратили сте един доктор, който си не разбира от службата. Постоянно пречи на хората от партията, а насърчава опозицията. Женен е, рекох, близнаци има, а развратничи и пиянствува по цели нощи. Миналата неделя, като се напил, че се съблякъл почти гол и играл кючек на публично място. Видели го Теньо Казакът, балдъза му, моята жена и други почтени граждани и просто умрели от срам… Развален човек, рекох, излага службата и не е за работа. Дошъл съм от името на партията, рекох, да искам незабавното му уволнение или преместване. Не се търпи повече, рекох, невъзможно е!“
Ще си позволя да коментирам и някои от „краеъгълните камъни (от варовик)” на текста само защото съм убеден че много хора мислят като автора на текста или ще се повлият от внушенията му. Преди това искам да спомена, че тезите му са на основата на факти „втора ръка”, защото също е факт, че той самият е един от провалилите се „по собствени заслуги” студенти богослови. Тезата: „познавам едни калпави богослови, затова бг богословието е калпаво” е равнозначно с твърдението: „познавам едни калпави правосл. попове следователно православието е скапано” е меко казано смешна. Тук идва една цяла група неграмотни тези с общ знаменател „нашето българско богословие” сравнено с „другите” православни богословиЯ. Ако авторът беше наистина „знаещ” по темата щеше да употреби понятието „приносите” на бълг. богослови към вселенското православно богословие днес. Ако не беше тенденционен щеше да спомене, че днес цялата ни православна действителност е белязана/увредена от посткомунистическото ни битие. А какво са направили комунистите на Църквата и богословието ни многократно е разказвано от многоуважавания от всички нас проф. Т. Коев. Ако беше наистина „знаещ” автора щеше да спомене, че не случайно и двата богословски факултета в БГ съществуват като самостоятелни академични звена все още благодарение на преходните разпоредби в закона за Висшето образование, в които е упоменато, че се правят компромиси с тях заради системното унищожение на висшето богословско образование в БГ по време на комунизма.
В този ред на мисли трябваше да се спомене, че обективна пречка за развитието науката като цяло и в частност на богословската наука е и цялостната политика на държавата към висшето образование. Авторът се опитва безцеремонно да внуши с текста си, ИЗХОЖДАЙКИ от себе си, че преподавателите по богословие авторитарно монополизират правото само те да съставят текстове с православно-богословско съдържание. Ако беше наистина „знаещ” щеше да му е известно кого и по какви критерии Църквата обявява за „богослов”, следователно издига като модел. Авторът не покрива тези критерии, и заради това което написах в коментара ми „Епизот 1”. Това обаче не накърнява правото му да изказва мнение по каквито си иска теми, НО както многократно съм казвал НЯМА право да ги публикува в която и да е православна медия като православни. Ако беше наистина „знаещ” щеше да знае разликата между лично мнение и „богословско мнение”.
Относно богословското образование в БГ днес и нивото на преподавателите е ясно, че не е необходимото ниво, но според мен, това не е толкова важно. Наистина важното е, че все още то е ПРАВОСЛАВНО. Същото важи и за преподавателите, въпреки личните и професионалните им немощи. По-точно казано, те, богословие и преподавателите по богословие, са единствено времево, но не съдържателно малко изостанали. Пример за това са старите учебници и преповтарянето на остарели времево изследвания, НО все пак те си остават православни, което е единствено важното в случая. Ако има съмнение в това отношение, сега или за в бъдеще, призовавам наистина „знаещите” да следват традиционната православна „методика” за решаване на тези проблеми „по православному”, например да се възползват от правото си на „апелация”. По този начин например беше освободен споменатия асистент по Догматика от Богословския ф-т на СУ.
Пламене,
Изпуснал съм тази новина: http://www.mediapool.bg/show/?storyid=125807&srcpos=13&p=2
Как може да си представител на една престъпна партия в тази псевдо-православна асамблея?
Разгледах внимателно сайта на Латковски и сие и всички връзки към него. Това не е катакомбно православие, а израждане в сектантство. Техният вожд Григорий Денвърски е с прословута репутация и не може да напише една свястна проповед.
отец, там пише за някой си пламен славов, който определено не съм аз. и няма как да съм – представителите в Асамблеята са все измежду депутатите.
Пламене,
Извинявай. Грешката е моя, защото съм много зает и чета много материали на верев. За утеха си пусни една от песните на моята любима група „Ануна“, сложена на моя блог.
––
http://blog.360.yahoo.com/pavel_st_georgiev/
Полемиката за Богословието и необходимостта да се изучават библейските текстове (най-общо казано), за мястото на богослова в духовния български космос, призвучала не съвсем в християнска тоналност, извежда важни и генерални за българското общество проблеми. Тези проблеми освидетелстват духовната и религиозна безисходица, която съ-преживява българинът през последните петдесет години (а може би и повече). Българинът, който се е откъснал от традициите си, не познаващ християнските повели и смисъла на ритуалите. Българинът, за когото понятието „Бог” и характеристиката „вярващ” са все още „срамни думи”. Българинът, който живее сред неверници, пред които не смее да изрази вярата си, защото това му коства недоброжелателност и неприятности. Да, в християнска България българинът се страхува да се самоопредели като такъв, защото не чувства подкрепата и силата на наместника на Бога – Църквата. Родната ни църквата отразява една празнина в духовния ни психокосмос – тя се идентифицира с посещението на храма, с паленето на свещта, молитвата пред иконата, извършване на определен ритуал. Майката-църква, божията наместница като такава отсъства. И ние ще я върнем не с демократизация на институцията, а с промяна на църковното мислене, което трябва да се съсредоточи върху човека, върху христовия брат.
Трябва да съхраним канона, защото този канон ще бъде спазван и от тези след нас и ние не знаем дали те няма да открият друга мъдрост, закодирана там. Затова ни трябват богословите – за да знаем кои сме, как Христос е дошъл при нас и как ние можем да стигнем до него. Но това няма да стане с книжовно богословие, с мъртва научност, а с адресиране на богословското знание към човека. Защото мъртвото знание ще спаси само малцината, които го преподават, а може би и на самите тях няма да помогне кой знае колко. Докато мислим само как сме спасили себе си и не подаваме ръка на ближния си, не можем да бъдем православни – защото православието е и начин на живот. Докато сме егоцентрици ще виждаме все същото – християни, които се оплитат в греховете си още от детството си, повсеместна секуларизация, бум на греховността, едно възродено езичничество! Аз се възхищавам от хората, които са разбрали че е настъпило време разделно – най-разделното в българското битие, когато Християнството в България погива, наред с идентичността и националното ни достойнство. Време, в което повече от Възраждането българинът трябва да се събуди и затова събуждане е нужна работа и то усилена. Мисля, че не е време само да си говорим по телевизията или сами на себе си – било то на конференции или на събирания в тесен кръг – какво е православието, какъв е канона, респ. да виждаме буквата, а не духа.
Не да чуваме, че православието не допускало открити проповеди (като портестанството), а да съзнаваме че за да излекуваме тежката болест, от която страдаме, трябва да престъпим правилата и да предприемем кардинални мерки в името на човешкото спасение. Именно тогава християнския светоглед и знание, превъплътени в богословската книжнина ще придобият смисъл и няма да бъдат както днес някаква изкуствена, странична част от битието ни. Затова хвала на тези, които се опитват да постигнат това – не чрез думи, а чрез дела, те са много по-достойни от ония, които само убеждават и уверяват в християнското ни благоденстване. И ако „правещите” се отклонят от правилния път – защото сме хора, а не богове, нека по-посветените ги насочат но не с думи, а с дела. А за думите… нека си казваме истините чужди на реториката и озлоблението и си спомним благото слово на Учителя.
Кой „Учител“ имате предвид? Да не е благословния и многословния антихрист Беинса Дуно? Христос не е учител, а Спасител.
Как да не е Учител, отче. Та нали Всички така са го наричали- Учителю, Учителю. Добре нали и сам Господ казва Един е вашия Учител.
малко офтопик, но не мога да не се поинтересувам – какво означава епизоТ?
поздравления за трезвата преценка относно постинга ти – той наистина трябва да бъде изтрит според правилата на този сайт и на всяка нормалност… но няма да направим така. лично съм удовлетворена от възможността да ти напиша публично следното:
тъй като имаш арогантността да се позоваваш на „факти“ в поредния си злобен и неграмотен постинг, и тъй като най-после написа някакви конкретни лъжи (с изключение на факта, че пламен е завършил специализация в Джон Хопкинс, но пък със стипендия на университета, не на Отворено общество), които лъжи представляват публично уронване на честта и достойнството (и престижа – както негов, така и на организацията, която представлява) – ще направим следното:
ще те поканим да излезеш от удобната анонимност, която ти дава самочувстие да мяташ помия върху неанонимни събеседници. за тази цел ще те помоля публично – тук – да напишеш името и личните си данни с цялата сериозност, за която претендираш. по този начин ще можеш да поемеш отговорност за всяка конкретна дума от този корпус (включително и съдебна – вж.чл.146 и сл. от НК – ако не се прецени случаят за маловажен).
няма как да постъпим иначе – човек трябва да запази самоуважение някакво, дори в разговори с хора тотално загърбили всяка вътрешна хигиена, защото иначе ще престане да уважава другите.
ако ти не направиш това, без значение какви причини изтъкваш, разбира се, че ще бъдеш баннат форевър от този сайт, който и без това не харесваш.
поздрави.
Според мен няма нужда да усложняваме повече нещата.Аз лично постигнах целта си да Ви покажа колко е неприятно да се публикуват недоказани слухове и предположения, които косвено или директно уронват престижа на определена личност.Относно баннването ще Ви реша проблема като се самобанна,временно или завинаги, това зависи дали ще послушате съвета ми.
„Едностранчивостта, по същността си еретическа, причини на Църквата голяма вреда. Допреди няколко години не можеше да се говори за монашество, а единствено за проповеди, катехизация, цикли от беседи и други подобни. Днес не може да говориш за братствата, без да те очернят ненавиждащите тази дейност хора. Всичко, което се върши зад църковната ограда заради славата Божия, е приемливо. Един иска да произнася изобличителни проповеди, друг може да има стремеж към пеенето, трети желае да се уедини в киновия, четвърти – в пещера, пети иска да стане женен или неженен свещеник, а друг – да пише религиозни книги. Всичко това е приемливо, ако не го абсолютизираме, а го правим заради славата Божия.“ Старецът Епифаний
Е, не мога да повярвам че не знаете, че Христос освен Спасител е и Учител – апостолите го наричат в писанието стократно „учителю“! Нали той дойде на земята да ни спаси, като ни научи как да стигнем до това спасение! А и ако сте прочели моя коментар едва ли бихте допуснали, че съм дановистка! Мислех, че в изложението си ясно се идентифицирам и мисля като православна. Относно Дънов – от скоро го чета, и понеже имам претенциите да съм изчела доста за религиите, ученията и философията, мога с ръка на сърцето да кажа, че неговото учение е абсолютно сектантско и е някаква каша от будизъм и християнство! Но мен друго ме впечатли – от отговорите разбирам, че сте отец. Защо не писахте за дорото в моите думи, а се хващате за детайлите! Нали Христос казва да не гледаме треската очите на брата си, а гредата у себе си (перефразирам). Докато не се научим да търсим и откриваме доброто и любовта няма да излекуваме духовните си язви! Бог да е с Вас!
Не мисля, че един такъв спор говори добре за образа нас православните като цяло. Защото единият е председател на дейна църковна организация, която поизмива пасивния образ на Църквата в обществото. А другия уважавам, защото наистина не се вписва в клишето на българския богослов с чисто католическо-схоластични разбирания.
dikovski пък е представител на кон-капащината в БПЦ. „Отците ми благословиха за туй, изповедникът ми благослови онуй“… Имам чувството, че такива хора просят благословии да отидат до тоалетната, като че ли Господ не им е дал достатъчно сиво вещество да мислят реално за нещатата. „Св. отци казват така, св. отци съветват онова..“ На една конференция, човек с разбирания подобни на dikovski, тръгна да спори с проф. Кураев, като яростно държеше книга на стареца Паисий и цитираше… и стана за смях. Представете си реакцията на залата, когато дяконът му отговори, че това мнение на стареца е провъзгласено за ерес на един от Вселенските събори…