Нашата църква

Данните за сътрудничество на 11 митрополити от Свeтия Синод на БПЦ със структурите на Държавна сигурност – репресивната машина на комунистическия режим e най-големият скандал, през който преминава православната общност в България. Но освен скандал, това е изпитание за нашата църква, създадена след толкова дълги борби от нашите предци през Възраждането. Този скандал е и съблазън за мнозина, които, заради разкритите данни за тези митрополити, хвърлят обвинения срещу самата църква. Църквата е Тяло Христово, както казва ап. Павел Тя има своята небесна – тържествуваща и земна – воюваща част; нейна глава е Самият наш Господ Иисус Христос и в нея действа благотворно Светият Дух. Затова вярваме, че тя ще издържи на изпитанията и ще пребъде до края на времената. Горко обаче на тези, чрез които идват съблазните за паството, които предизвикват отстъплението!

Сътрудничеството с Държавна сигурност от клирици, драматично противоречи на казаното в Светото Евангелие от Матея (6:24): “Никой не може да слугува на двама господари!” и още “Не можете да служите на Бога и на мамона!”

Държавна сигурност без колебание може да се идентифицира с мамона. Тя олицетворява оръдието на богоборческата власт, целяща унищожение на църквата и налагане на атеистичния комунистически режим.

Такава власт не е от Бога. Тя е била по Божие допущение, но не по Божията воля. Комунистическите тирани не са помазаници Божии. Те винаги са били врагове на църквата, работещи неистово за нейното унищожение. Властта на Антихриста не е и не може да бъде от Бога. Св. Лаврентий Черниговски пише, че когато Ленин попаднал в ада, бил посрещнат там с голяма радост. С присъщата му прозорливост той предвидил такава съдба и за Сталин – палачът на милиони хора.

Не може това да не е било известно на онези архиереи на нашата църква, взели решение за сътрудничество с ДС. Един от тях дори заяви, че над него не е бил оказван натиск за сътрудничество, а е извършвал това по убеждение. Та това не е съвместимо изобщо с членство в църквата, а още по-малко с позицията на епископ т.е. надзорник, поучаващ другите да устояват във вярата. И как такава позиция се съвместява с църковните правила?

Освен в текста на Свещеното писание и в Деянията на светите апостоли (5:29) са предадени думите на св. Петър, но и на цялата общност на църквата по отношение на взаимодействието със светската власт: “Петър и апостолите отговориха и казаха: трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци!”

За да се покоряват повече на Бога, а не на безбожниците, много свещеници и монаси по време на комунистическия режим станаха изповедници на вярата и мъченици за Христа, но не се изкушиха да сътрудничат на престъпния комунистически режим. Трябва да се знае, че нашата църква мъченически премина през новата Голгота на комунизма. За подвига на останалите верни до смърт на Христа пастири на нашата църква свидетелства в десет тома изданието на Зографския манастир с автор монахиня Валентина от Калофер. Тези мъченици са нашето оправдание пред Бога. За съжаление, нашата църква все още не им е отдала нужната почит – почит към подвига на мъчениците от най-ново време. В какъв контраст е тяхната съдба с тази на архиереите – сътрудници на ДС!

Забраната за слугуване на мамона се намира и в Правилата на светите апостоли. Те, заедно с правилата, приети от Вселенските събори формират правилата на Светата Православна Църква, част от която е и нашата Българска православна църква. В чл. 2 от Устава на БПЦ е казано изрично: “Основа на устройството и управлението на Българската православна църква – Българска Патриаршия са: Свещеното Писание, Свещеното Предание, Правилата на светите Апостоли, свещените Канони на вселенските и поместните събори, учението на светите Отци и настоящият Устав.” Ето защо Правилата на светите Апостоли са и наши правила.

Важни правила на светите Апостоли са били нарушени с деянието на клириците, сътрудничили на ДС.

Нарушено е Правило 6, което гласи: “Епископ, презвитер или дякон да не приема върху си мирски грижи; инак да бъде низвергнат.”

Нарушено е и Правило 81 от Апостолските правила, което казва: “Казали сме, че не трябва епископ или презвитер да се меси в народни управи, а винаги да се занимава с църковните работи. Такъв или трябва да бъде убеден да не върши това или да се низвергне, понеже, според Господнята заповед “Никой не може да слугува на двама господари.(Мат.6:24)”.

Служенето на Държавна сигурност от свещенослужители е в крещящо нарушение на Господните заповеди и правилата на светите Апостоли.
Особено драстично е нарушението на правилата на Църквата, извършено от митрополит, който е приел години наред да съвместява архиерейската си позиция с тази на щатен сътрудник на Държавна сигурност. Неговият статут на духовен пастир е бил абсолютно несъвместим с паралелното му служение на враговете на Христа – при това много години наред.

Правило 83 гласи: “Епископ, презвитер или дякон, който е на длъжност във войската и иска да задържи и едното, и другото, т.е. римското началстване и свещенослужителката длъжност, да бъде низвергнат от свещен чин, понеже “Кесаревото – Кесарю, Божието-Богу” (Мат.22:21).

В този случай архиереят не е съобразил постъпките си и с това правило и следва да бъде санкциониран спрямо него.

Днес сме свидетели на покаянието на някои митрополити, заявление на други, че не са писали доноси, упорстването на трети и отричането на обвинението от четвърти. Разбира се, всеки случай изисква да бъде разгледан индивидуално, но това не е само личен въпрос на засегнатите.
Личните въпроси могат да се решават пред съответния изповедник или пред предстоятеля на епархията.
 
В нашия случай цялата църковна общност има нужда да осмисли това, което е станало и да премине през своя духовен катарзис, завършващ с категорично скъсване и осъждане на комунистическото минало. Нещо повече, този катарзис трябва да засегне не само църквата и православната общност, но и цялото общество.

Защото цялото ни общество беше жертва на комунистическата диктатура. Тя не подмина и църквата в своя безумен порив към атеизъм и налагане на свои квази-религиозна доктрина и култ. Главните виновници за случилото се през 45-те години комунизъм и до днес не дават знак нито за съжаление, нито за покаяние.

Тази диктатура трябва да се разглежда като период на изпитание за църквата, която в своята цялост не е била победена от портите адови. Не би било коректно днес цялата църква лекомислено или злонамерено да се обявява за изпаднала в отстъпление от вярата. Това нито е справедливо, нито е вярно. Не би било коректно и засегнати митрополити да отказват да поемат лично отговорността си, като по този начин я прехвърлят върху цялата общност.
Нека си дадем ясно сметка, че за едни клирици в БПЦ този период на комунистическа диктатура и репресии е бил период на изпитание и подвиг, а за други – период на падение.

Не трябва ли всеки от нарушилите Апостолските правила да се изправи първо пред съда на собствената си съвест и да вземе своето решение, за да не превръща своя проблем в проблем на цялата църква? Ако това не стане за по-голямата част от засегнатите, този въпрос следва да се постави пред Църковно-народния събор, който да се свика без отлагане.

Светият Синод в този си състав не е в състояние да реши проблема. В него преобладаващата част – 11 от 15 митрополити, са обявени като сътрудничили на ДС и за съжаление не би било възможно да има безпристрастно мнозинство в него, което да вземе решение.

Църквата няма интерес от забавяне на решението. Ясно е, че тя трябва бързо да излезе от кризата и да скъса с проблемите на миналото. Съборът би могъл да намери решение с разбирането, добрата воля и съзнанието, че става въпрос именно за нашата църква.

Вече изтичат 4-те години от събора през 2008 г. и затова, когато бъде свикан нов събор, той ще бъде редовен, а не извънреден. На него би било редно всеки от тези 11 митрополити да застане в смирение пред делегатите, без владишките си достойнства и да е готов да приеме решението на общността, каквото и да е то. Изпитанието за тях би било несравнимо по-малко от това на изповедниците за вярата, устояли на комунистическите репресии, лагерите, затворите, изтезанията и въпреки всичко останали верни на Христа дори до смърт.

Разбира се, Правилата на Светата Православна Църква са предвидили и едно крайно решение – в случай, че съответната поместна църква не е способна да реши проблема сама в своето съборно единство.

Правило 9 на Светия IV-ти Вселенски Събор дава възможност спорът да бъде пренесен за решаване от Вселенския Патриарх, но към него могат да се обръщат не миряни, а само клирици.

Ето какво гласи въпросният текст от това правило: ”Ако ли клирик има съдебно дело със своя или друг епископ, нека се съди пред областния събор. Ако пък епископ или клирик е недоволен от областния митрополит, нека се отнася или до екзарха на диоцеза, или до престола на царстващия Цариград и пред него да се съди.”

Това е допустимо, защото Христовата църква е една – свята, съборна и апостолска, а поместните църкви, в това число и нашата църква са част от нея.

В чл. 2 от Устава си БПЦ е приела като своя норма решенията на Светите Вселенски Събори, в които влиза и цитираното Правило 9 на IV-тия Вселенски Събор. Ето защо това правило може да се приложи и от нашата църква.

Всъщност, през 1998 г. Всеправославният събор в София разреши един вътрешен конфликт в БПЦ именно чрез решение, взето във Вселенското православно единство. Нима днешната ситуация е по-маловажна от тази през 1998? Нима добрата воля в нашата църква е по-малко от тази през 1998? Нали вярваме в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква и желаем тя да пребъде до Славното Второ Пришествие на нашия Господ Иисус Христос? Нали желаем да застанем неосъдно пред Неговия страшен съд и да Му дадем добър отговор? Знаем и казаното от Господ : “Нека ви бъде според вярата ви!” (Мат. 9:29).

Коментари

коментара