Николай Глубоковски и България

През 2007 г. се навършват 70 години от смъртта на Николай Глубоковски – един от най-големите православни богослови, библеисти и познавачи на Новия Завет през ХХ век. Прокуден от родината си след идването на болшевиките на власт, той е принуден да търси подслон и хляб по чужди земи. България става неговата втора родина.

За професора на Петербургската духовна академия Н. Н. Глубоковски емиграцията е неочаквано, но и неизбежно събитие. Стигнал до върха на своята научна, педагогическа и обществена дейност, той вече мечтае за спокойни старини: "Да завърша служебната си 30-годишнина, да изляза в оставка, на "пенсия", да се преместя в Москва, в някоя тиха покрайнина близо до книгите, Академията, Университета, Румянцевия музей и т. н., и да се заема там с научните си трудове и богословското издателство…". Революцията разрушава всички тези надежди.

След закриването на Академията през 1918 г. Глубоковски прави опит да запази нейния научен потенциал – предлага преподавателското й тяло да се интегрира в Петроградския университет. За съжаление от тези планове не излиза нищо. А когато скоро след това животът започва да става "напълно невъзможен", ученият приема поканата да чете лекции в Упсала (Швеция). Връщайки се в Петроград на 10 декември същата година, той попада по собствените му думи "в бездната на гибелта. Просто нямаше какво да се яде и откъде да се вземе". Въпреки че Глубоковски работи едновременно като архивариус в Държавния архивен фонд (бившия архив и библиотека на Светия Синод) и младши асистент в Петроградския университет, оскъдната му "дажба на учен", която дели с жена си Анастасия, не му дава сили дори да оцелява. Жена му е изтощена до крайна степен – "беше страшно да я гледаш". От всекидневното недохранване професорът и жена му, която изглежда като "умиращо стъбълце", се оказват на прага на гладната смърт.

Смъртта обаче може да дойде отвсякъде. "Наколо вилнееше терорът – всеки звук на мотор можеше да предвещава края. Човек не можеше да се забрави дори и за час". Помнейки за зверската разправа на болшевиките с по-големия му брат Александър, преподавател в Уралското духовно училище, разстрелян през юни 1919 г., Николай Никанорович не изключва подобна участ и за себе си. Съзнава ужаса на положението, но въпреки това не прави опит да избяга нелегално от съветска Русия — "жена ми беше просто неспособна да се движи", спомня си той. "Не ми оставаше нищо друго освен да се подчиня на неизбежната участ и като някой осъден на смърт да очаквам пасивно края си. Бях готов да се "изправя до стената" и исках само едно – с жена ми да умрем заедно, за да не я измъчват след моята смърт…".

Личните страдания на учения се засилват от съзнанието за катастрофалния упадък не само на богословието, но и изобщо на хуманитарните науки под властта на съветския режим. "Жестокият опит — пише Глубоковски на 14 март 1920 г. на академик Шахматов — ме доведе до непоклатимото убеждение, че днес научна работа може да има само зад граница". Почти пълната невъзможност да работи като учен и педагог не се компенсира дори и от лекциите, които той чете от 1920 г. в Петроградския богословски институт, смятан тогава за приемник на закритата Академия. Николай Никанорович разбира, че институтът скоро също ще бъде закрит от болшевиките.

Благодарение на застъпничеството на Горки, който като фаворит на режима си позволява да покровителства преследваните интелектуалци, Глубоковски най-сетне получава разрешение да напусне Русия. Заминаването е насрочено за 29 август 1921 г. "Тежко ми беше да напускам родната си страна — пише впоследствие Николай Никанорович. — Обиколих всички скъпи гробове на гробището на Лаврата и се поклоних на моите покровители и колеги, като казах наум кратка молитва за тях. След това отидох и в сградата на академията, където премина целият ми научен живот… Неизразима скръб царуваше в душата ми". Преди да замине, той предава част от своите ръкописи на К. Я. Здравомислов (1863-1933), бил преди революцията началник на Архива на Светия Синод. Властите му разрешават да вземе част от библиотеката и архива си със себе си.

Бягството от Русия спасява великия учен от смъртна опасност, но го и обрича на скърбите и несгодите на изгнанието. След като не получава никаква подкрепа от Финландския архиепископ Серафим, Глубоковски е принуден да търси самостоятелен изход от ситуацията. Той напуска Финландия и отива в Прага, където скоро го избират за член на Комисията за образователните нужди на руските студенти в Чехословакия. Но и там той живее "без всякаква постоянна и задължителна работа" – мъчително състояние за него.

През 1922 г. Глубоковски получава професорско място в Белградския университет. Той се премества в Сърбия, но… "условията на живот [в Белград] се развиха неблагоприятно", пише той в спомените си за това време от своя живот. Постоянните местения от едно мизерно жилище в друго (последното от тях е на срещуположния дунавски бряг) изчерпват силите на учения и неговата съпруга. "Усещах, че губя последни сили и че няма да издържа дълго тези кучешки скитания — пише впоследствие той, — а надеждите и обещанията за по-добро се оказаха измама".

Спасението идва неочаквано – от България. Точно в този момент се създава Богословският факултет на Софийския университет. На Николай Никанорович е предложено място на редовен професор в Университета. На 11 юли 1923 г. той и съпругата му пристигат в София. Предоставено му е безплатно жилище в сградата на факултета, осигурени са помощта и благоволението на българските власти. Колегите-преподаватели и цялата университетска общност заобикалят с грижи и внимание големия учен. От този момент и до смъртта си Глубоковски преподава на българските студенти Светото Писание на Новия Завет и гръцки език. По думите на Софийския митрополит Стефан, ученият става "велика опора" на факултета.

За особеното уважение към учения свидетелствуват тържествата, устроени в чест на 35-годишнината на научната му дейност през 1925 г. Сред организаторите са Руската академическа група в България, в която влизат протопрезвитер Георгий Шавелски (1871-1951), професор М.Г. Попруженко (1866-1944) и други, а също и "руският възпитаник" — ректорът на Софийския университет академик Васил Златарски (1866-1935). Годишнината се превръща в "общославянско тържество, намерило отзвук във всички краища на света", отбелязва официалният орган на Архиерейския Синод на Руската задгранична църква. Глубоковски получава повече от двеста приветствия от различни институции и организации — руски и чуждестранни, църковни и светски, научни и обществени, а също и от иерарси, свещенослужители, учени, бивши негови ученици и дори военни.

Съзнавайки временния характер и условността на църковните разделения в руската емиграция, Глубоковски участва в международните православни срещи като представител на Българската православна църква. По покана на митрополит Евлогий ученият дава своя принос за изграждането на православния богословски институт "Св. Сергий" в Париж, където чете лекции през лятото на 1925 г. и през есенно-зимния семестър на 1928-1929 г. През 1930 г. академичният съвет на института посвещава второто издание на сборника "Православна мисъл" на 40-годишнината на научната дейност на Глубоковски, а през 1935 г. го избира за свой почетен член.

Глубоковски не прекъсва и междуцърковните си контакти. Той участва в международните форуми, където наред с православните присъстват и представители на англиканската и лутеранската Църкви. Николай Никанорович пише с благодарност за помощта, която след болшевишкия преврат са му оказвали постоянно шведските християни: "Моите верни упсалски приятели [т.е. архиепископ Натан Сьодерблом, по покана на когото Глубоковски чете лекции в Швеция през 1918 г., и неговите последователи — бел. авт.] винаги са ме подкрепяли със значителна материална помощ в скитанията ми из Европа и Балканите". Това обаче не променя твърдостта на убежденията и целите на православния богослов. Той участва в християнските форуми само за да пропагандира православната гледна точка. Като дълбоко набожен човек, Глубоковски възприема всяка помощ като действие на Божия промисъл: "При тези условия аз можах да си намеря самостоятелна прехрана и, въпреки старостта си, сам си изкарвам хляба, но кой ми го дарява? Не е ли това Бог с Неговата велика милост, дивен в Своите светии във всеки народ под небето?"

Професор Николай Никанорович Глубоковски умира на 18 март 1937 г. от бъбречна болест. Опелото е отслужено на 21 март, в първата неделя на Великия Пост, когато Църквата празнува Тържеството на Православието, в софийския храм "Св. Неделя" недалеч от Богословския факултет. Софийският митрополит Стефан, който го опява, полага върху тялото му шепата пръст, която Николай Никанорович е взел през 1921 г. при сбогуването си с Русия от Николското гробище на Александро-Невската лавра. Погребват го в руската част на софийските гробища.

* * *

За времето на своя живот Николай Никанорович Глубоковски е написал около 40 големи трудове и около хиляда статии и монографии. И макар по-голямата част от трудовете му да са написани и публикувани в Русия, плодотворната научна дейност на учения не спира и след напускането на родината: в емиграция той публикува няколко монографии и повече от сто статии. По-голямата част от нещата, написани от Глубоковски в емигрантския му период, излизат в България — в началото в "Годишника на Богословския факултет на Софийския университет", а след това и като отделни издания. Ученият продължава да работи по основните насоки на библейските изследвания, които е започнал в Русия.

Преди всичко това са изследванията му върху благовестието на апостол Павел. Още като професор на Санкт-Петербургската духовна академия той посвещава на тази тема докторската си дисертация "Благовестието на свети апостол Павел – произход и същност", излязла впоследствие в преработен вид в три тома с общ обем от около 2500 страници. В дисертацията си, която съвременниците наричат "изключително явление в руската богословска литература" и "пълна енциклопедия на най-новата книжнина" върху апостол Павел, Глубоковски си поставя, освен всичко друго, също и задачата да опровергае твърденията на отрицателната библейска критика за съществувалото уж "противопостяване" между апостол Павел, проповядвал Евангелието на езичниците, и апостол Петър като представител на Йерусалимската община на християните.

Още преди революцията Глубоковски замисля голямата си трилогия, но успява да я завърши само в годините на изгнанието. Първите две части са посветени на посланията на апостол Павел: "Благовестие на християнската свобода: Послание до Галатяни" и "Благовестие на християнската святост: Послание до Евреи", а третата — "Благовестие на християнската слава: Апокалипсисът" — на Откровението на апостол Йоан Богослов.

В първата част на този труд се разкрива учението на апостол Павел за смисъла на закона в историята на старозаветния Израил, съдържащо се в Послание до Галатяни. Подробният анализ на това учение показва несъстоятелността на мнението на някои изследователи, според които новозаветната Църква не само отхвърля обредните постановления на Моисеевия закон, но е и принципно чужда на Стария Завет. Даденото от Глубоковски обяснение на учението на апостол Павел води до еднозначното твърдение, че християнството не само е приемник на старозаветния юдаизъм, не само "произлиза" от него, но и е неговият смисъл, цел и логически завършек.

Втората част на трилогията на Глубоковски (с обем около 3000 страници) не е била публикувана напълно. Фрагменти от нея излизат в "Годишника на Богословския факултет на Софийския университет" през 1927-37 г. В публикуваните фрагменти Николай Никанорович засяга отделни въпроси, свързани с Посланието до Евреи, но в много случаи тези проблеми са не по-малко значими и принципни за съдбините на библейската наука, отколкото полемиката на учения преди революцията срещу скептицизма на Бауровата школа.

В частност, в статията си "Посланието до Евреи и историческото предание за него" Глубоковски разглежда изчерпателно и всестранно въпроса за авторството на Посланието. Въз основа на свидетелството на голяма част от източните църковни писатели от II-V в. той показва, че на Изток "авторството на Павел е било засвидетелствано от древни времена и се е смятало за неоспоримо", като литературните отлики на Посланието до Евреи от другите послания на апостола са били добре известни и са били обяснявани със стилистичната обработка или с превода от еврейски на гръцки, направен от някой от най-близките Павлови ученици (например апостол Лука или св. Климент Римски). Църковните писатели са предполагали също, че липсата на името на апостола в Посланието може да бъде свързано с той е проповядвал сред езичниците и не е претендирал да се нарича апостол на евреите, които, от своя страна, са имали резерви към него.

Третата част на трилогията излиза посмъртно през 1966 г. в Джорданвил и е посветена на "най-тайнствената книга в целия новозаветен канон" — Апокалипсиса. Твърде интересна е предложената от Глубоковски методология за изучаването на пророческата книга на Новия Завет. Според него апостол Йоан Богослов "не търси подробно разкриване и общоразбираемо тълкуване" на откровението, видяно от него. "Той само приповдига завесата и ни показва постепенно сменящите се картини, наблюдава ги и отбелязва своите впечатления, но най-често не ги коментира. При това положение свети Йоан предлага и на нас възможността за нагледно съзерцаване на виденията, но съвсем не и за рационално разбиране, подсигурено с авторски описания и обяснения".

Другата тема, на която са посветени усилията на учения в емиграцията, е свързана с работата му върху евангелските текстове. Преди революцията исагогическите и богословските въпроси, свързани с Евангелията, са обсъждани в лекциите му върху Светото Писание на Новия Завет, четени в Санкт-Петербургската духовна академия. В емиграция Глубоковски публикува отделен труд "Евангелията и тяхното благовестие за Христа Спасителя и Неговото изкупително дело". Както и в лекциите си, Николай Никанорович в началото разглежда общите въпроси, свързани с термина "Евангелие", четворното число на Евангелията, историко-догматичното и законоположителното им значение. Той говори за синоптичния проблем и предлага решение за него, съгласуващо се с църковната традиция. След това той описва особеностите на изобразяването на Христа и Неговото изкупително дело във всяко от четирите Евангелия поотделно. Евангелската тема е продължена в монографията "Свети апостол Лука, евангелист и автор на Деянията", в която расзглежда както личността на апостол Лука, така и различните въпроси, свързани с произхода, целта на написването и богословската характеристика на Евангелието на Лука и Деяния Апостолски.

Дело на Глубоковски са и редицата екзегетични очерци, написани в емиграция и посветени на тълкуването на различни фрагменти на новозаветните текстове. Сред последните трудове, завършени от Глубоковски в емиграция, е неговият "Библейски речник". Речникът излиза на бял свят едва сега, в началото на XXI век, 70 години след смъртта на автора му и повече от столетие след започването на работата по него. Вече като изгнаник ученият усъвършенства своя огромен труд. Въведени са много нови речникови статии (те съставляват към 20 % от общия обем на речника), най-вече обяснения на термините и идиоматичните изрази на църковнославянския превод на Библията; в много статии е добавен анализ на библейския текст на езиците на оригинала или в древните преводи (Септуагинтата, Вулгатата, църковнославянския, сирийския и древнеиталийския преводи); дадени са нови етимологии на еврейските думи и имена; добавени са немалко нови сведения с естественонаучен характер; включени са посочки и цитати от древни автори (Херодот, Диодор Сицилийски, Платон, Плиний, Птолемей, Светоний, Страбон, Тацит, Йосиф Флавий, Цицерон и др.), отци и учители на Църквата (Епифаний Кипърски, Климент Римски, Тертулиан, Юстин Мъченик, Василий Велики, Иероним, Евсевий Кесарийски и др.); за много статии е съставена библиография (най-вече от руската богословска литература от XIX — първата трета на XX вв.).

Превод: Андрей Романов