Осана или разпни го

Симфония между светските медии и Църквата трудно може да съществува

Всеизвестно е, че в доктрината за държавно управление влизат трите форми на властта: законодателна, изпълнителна и съдебна. Има и една „четвърта власт“ – тя е неписана, самозвана – нарича се медии.

Медиите трябва да са изразител на гражданското общество, но всъщност в демократичната ни държава под влияние на определени кръгове и партии винаги са се опитвали да моделират обществения живот.

Работещите в медиите журналисти не разпознават Православната ни църква като „Тяло Христово“ и в стремежа си да преследват жълтата новина, сензацията или скандала, често изказват неверни твърдения и моделират внушения за висшето ни духовенство, като по този начин компрометират и петнят църковната институция. Или пък изпълняват като Юда за няколко сребърника мерзките си поръчки да съчиняват или да премълчават определен проблем.

Внушения на медийните сквернословци – примки на лукавия за незрелия във вярата българин

Преди двайсет и една години, когато за първи път посетих Света гора, тя беше все още неразрязана от сегашните широки чакълести пътища, нямаше го грохота на строителните машини и извисяващите се кранове над куполите на храмовете. Тогава нашата поклонническа група се състоеше от дванайсет човека, подбрана от духовния ни наставник архимандрит Назарий, игумен на Кокалянския манастир. Съпровождани от зографските ни братя, имахме рядката възможност да обиколим и участваме в бденията и да се поклоним пред светините на много от атонските манастири. И досега в спомените ми е манастирът „Св. Филотей“, там ни посрещна старецът схимник Лука. И това не беше случайно. Истинските светогорски схимници рядко влизат в общение със светски хора. Старецът ни заведе извън манастира при една чешмичка и така проведе с нас едночасов душеспасителен разговор. Това бяха боговдъхновени слова, които все още помня сякаш е било вчера. Накрая старецът започна да ни разпитва кой какво се работи. Когато стигна до мен, казах, че съм журналист. Той се усмихна и попита: „Колко процента от това, което пишете, е истина?“. И оттогава всеки път, когато застана пред клавиатурата, се сещам за този разговор. А това, че отдели такова внимание на нашата група, не беше случайно. Половината от хората в нея впоследствие станаха монаси или свещеници. Един от тях сега е епископ, който, вярвам, още пази записките си със словата на схимника.

Из веруюто на сквернословеца писач

Непосредствено след светогорското ни поклонничество, нещата, за което ме питаше старецът, сякаш се проявиха с пълна сила. В бъркотиите и неразбориите в първите години на демокрацията, водещ всекидневник с откраднато заглавие от собствениците му, завъди котилото на т.нар. жълта журналистика. Там в главите на шефовете се вихреха само помисли за сензации и скандали, който се превърнаха един вид в наръчник за подражание в журналистиката по време на прехода. „Не ме интересува – казваше главният редактор на оперативката – по какви мероприятия ще ходите, искам да знам само кой е повръщал във фикуса и като хвана листа с писанията ви от него да капе кръв!“

И податливите на нечистотия душици започнаха да се почесват с писалките по недоразработените си досега мозъчни гънки и да творят умопобъркващи измишльотини. За да си пишещ по това време, не беше нужно да си много образован или грамотен, условието беше да си и малко прост. Тогава лъжата се скалъпва най-добре. Ех, как добре си пасва казаното някога от дядо Вазов: „Вестникар ли, всинца са маскари!“…

И хората от Църквата, служителите на истината, попаднаха незащитени под ударите на нечестивите писачи. Бащата на лъжите си върши прекрасно работата. Много скоро не остана печатна и електронна медия без подкваската с жълта новина и сензация. Отпърво за Църквата ни покрай разкола се подхвана натрапчивото внушаване навсякъде на клишираните фрази: „Поповете пак се хванаха за брадите“; „Абе, всичката им разправия е за пари“. И отдолу много от „ония малките“ – тези насилствено незапознати с вярата ни хорица, се поддадоха на опашатите лъжи. Защото все още царуваше вкорененото наивно комунистическо мислене: „Щом го пишат вестниците и го дават по телевизията, значи е истина“. А всеизвестно е, че една лъжа като се повтори два пъти, започва да си пробива път в замъгленото съзнание като истина…

Но врагът човешки не спря дотук

Изобретателността му да нашепва на слугите си все нови и нови тънкости на сквернословието се усъвършенствуваха постоянно в духа на времето. Как точно го е казал псалмопевецът: „Всеки ден извъртат думите ми; всички техни помисли за мене са зло.“ (Пс. 56:5). Основната цел беше да ги накара да унижат честното ни духовенство и най-вече епископата на Църквата ни, защото епископското служение е продължение на делото на Господ и апостолите. И нечестивците затръбиха с нов припев от вестници и екрани: „Ролексът на дядо Николай…“, „Линкълнът, линкълнът на дядо Кирил!“, „Олеле, владиката ме преби с вестник …“, „Търновският владика ми поиска 50 000 лв. за интервю…“ „ДС, КГБ, досиета“. Този владика такъв, оня – онакъв, и т.н. Обидно е за вярващия християнин неверници да поставят под един знаменател всички от синодалните ни старци, да се нахвърлят вкупом, като глутница вълци върху им, и да ги осъждат. На тези хулители дори не е ясно, че където е епископът, там е и Църквата, и каквито са пасомите, Господ такъв владика им праща! Старците, с който съм общувал, са ме учили да вземам благословение от духовниците, независимо какво им се преписва от безбожния свят. Дали са епископи с по-скъпи возила или свещеник с очукана шкодичка, няма значение – те са посредниците на Божията благодат, предавана още от апостолско време. И знайте, Бог си пази служителите, защото те са „чеда на светлината“. Всеки, който се обърне против тях, е все едно, че се е обърнал против Бога. Такъв Господ го наказва. Както също ще накаже и недостойния си свещенослужител.

Всичко това е изкушение и съблазън спрямо Църквата в замъгления мозък на журналиста. Защо не вземе да наднича в паничката на медийния си собственик, обсебил в монопол с помощта на държавата вестници, разпространението на книжнина и телевизии – ето там има много повече за показ и приказки. Защо там не „обърнат палачинката“, както са научени да го правят?! И както видимо се „извъртяха по команда“ чак сега под напъна на народното недоволство…

Мнозинството от работещите в медиите не са запознати с целите и задачите на Църквата ни да спасява човешката душа. И понякога с неосъзнатите си действия изменят ролата на Църквата пред Човека. Третират свещенослужителите й като членове на някоя политическа партия, за която трябва да си напишат поръчковия компрометиращ материал. Срещат се сред тях и такива продажни жълти душици, който изпитват неистова сатанинска наслада от воюването против плътта и кръвта човешка. На тях това им е изписано и на лицето!

Неописуемо е задоволството им да показват придобилите вече популярност телевизионни кадри – „Коленичил свещеник се моли да го оставят на мира“, какъвто е случаят с отец Методи от с. Българево. Честен свещенослужител, с когото съм изкачвал Мойсеевия връх на планината Синай. Но мога да ви разказвам и за друго моление – за коленичил владика в храма да измолва със смирение пред Божия народ: „Простете, братя и сестри, не съм…“. Това е сърдечната прошка, равняваща се може би по сила на тайнството Покаяние. Ето точно това важно нещо за вярващия човек много от журналистите не могат да разберат с притъпените си за духовните неща сетива. И то ще си остане за тяхна сметка…

А от ТВ екрана не спираха с лекомисленото си подигравателно отношение: „Постиш ли постиш, дядо попе“ – лапа дяволът по време на Великия пост, преоблечен като свещеник рекламираните салами, уж от чисто месце. То не бяха подхвърляния на шутовски скунксове, осмиващи ТВ монтажи и „партенки“, и ред други дивотии, целящи да унижат достойнството на духовенството ни. Ами погледнете по-скорошните новинарски репортажи за празниците в Православната ни църква, там няма да откриете нищо от духовната същност на празника, а тълкованието им е израз на новоезическо безсилие и кривоверие:

30 ноември (Андреевден) – бил Мечкинден, понеже по това време мечките лягали да спят зимен сън. Вари се жито, за да покълне зърното;
20 декември (Игнажден) – какъвто е гостът, пръв прекрачил прага, такава ще ти е и годината. Богат ли е, пари ще имаш;
21 декември – краят на света. За този световен бълвоч няма да говорим;
25 декември (Рождество Христово) – по Коледа ставали чудеса! И точно тогава всички затърсиха чудесата на Бога, а не Самия Него;
26 декември (Св. праведен Йосиф Обручник) – Ден на бащата. И никой не разбра защо именно в този ден е Денят на бащата;
От 25 декември до 5 януари (Водици) – забележете, много важен период! За народа били „мръсни дни“ или „некръстни“, понеже новороденият Христос още не бил кръстен. Тогава против уроки трябвало да се носи на ръката вързан червен конец. То като погледнеш половин България вече носи червени конци по китките си;
6 януари (Богоявление) – най-важното за медиите беше блъсканицата в студените води за „спасяването на кръста“ – от кого го спасяват, така и не се разбра. А за същността на свещенодействието, съпровождащо потапянето на светия Кръст, с което се освещава цялото водно естество, това не беше интересно.

Медиите подкрепят греха и внушават отстъпление

Да превръщаш в герой самозапалил се варненски самоубиец. И да принуждаваш Църквата ни по икономия да прави опело и панихида пред иконата „Достойно есть“ – ето това от гледна точка на вярващия човек си е чиста гавра. Няма ли един църковен „говорител“ да се изправи и да каже: „Братя, това е грях!“. Да спрем дотук с безсмислените от духовна гледна точка светски дивотии. Те наистина нямат край. Целта на врага човешки чрез медийното внушение е православната ни вяра да се превърне чрез традиции и обреди в култура, в замъглено съзнание, лекомислие и суета. Неслучайно светогорците наричат незапознатите с вярата ни, недобросъвестни и склонни към манипулации журналисти „папагали“, понеже в търсенето на сензация поругават понякога Православието. Светогорският старец Паисий ги нарича „мухи“, налитащи само по мръсотията. Помислите на тези нагли писачи са повредени в болните им мозъци, търсещи само осъждане и очерняне на бели души в черно расо. Това са хулителите книжници, воюващи чрез тайно коварство против честното ни свещенство и монашество, единственото засега крепило на Истината. Някой от тях са гнусни пред Господа още в този живот – женени, разведени, пияници и наркомани, слугинаж на продажни собственици, пионки и масони, войни на тъмнината, „…варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота.“ (Мат. 23:27). Но човек не може да надхитри Бога, може само да излъже себе си!

Социалните мрежи – примка за хаос и обърквация

Навремето св. Козма Маюмски е видял телевизора или може би компютъра като „кутия с рога“. Сега те формират нравствения светоглед на подрастващото ни поколение. В „РС кутията“ душевадецът си е създал специална книга за хващане на лица наивници, именувал си я фейсбук („лицекнига“). Сърварите й се намират в САЩ и по този начин може да се проследява цялата налична информация. Тя му е любима, защото лесно чрез нея се създава хаос и обърквация в търсещата душа. Там в раздела за Църквата ни можете да видите всякакви сърфиращи словоумци, радеещи уж за правотата на Православието ни. Интелектуални богослови, старостилци, разколници, че и честни свещеници се мяркат там. Рогатият им подхвърля трохичките чрез лукавите си помисли и чака да се хванат в примката му. А да бърникаш безопасно в тази дяволска кутия, ще ти трябват силни духовни очи и Христов ум. Такива очи и ум се придобиват само когато вярващият се е подвизавал дълго време насаме в общуване с Бога в „малката си стаичка“, наречена сърце. Колко хубаво го е казал псалмопевецът: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (Псал. 51:10). Това е дивно чувство на неизказано спокойствие, пълнота в разбирането мира на сърцето и всеизпълване с радост на всички членове на тялото, с което определени вярващи са удостоени да се сдобият с дара на молитвата. Тази заработена благодат не може да се опише с думи. И сто пъти да прочетеш Библията и всичките богословски академии да завършиш, можеш да станеш голословен професор, но липсва ли наставничество, молитвен дух и тайнството Причастие, нищо не става. А за молитвата трябват усилия, сам Христос е показал как в Гетсиманската градина – с кървави капки пот на челото. Ето този придобит с много труд дух създава Христовия ум и духовните очи, с който трябва да се гледат дяволските кутии на медиите в суетния ни и лукав свят…

Но има и едни други писачи, по-скоро наричат ги писатели

Общественици и културтрегери от времето на върлуващия атеизъм. Те издигат в култ патриотизма, родолюбието и българщината. За тях „В началото беше словото“ е дословно възприета фраза. Не нашето „Словото, Което стана плът“ (вж. Йоан 1:14), т. е. Христос, а човешкото писмено слово, породено от помислите на интелектуалния криворазбиращ ум. Такива дяволът също много си ги тачи. Един такъв критик и партиен функционер в зората на демокрацията беше написал книга за Зографския манастир и я занесъл на монасите да я четат. Знаете ли какво се случи? Най-безцеремонно го изгонили от манастира. Такива глупости били накаканижени за монашеството… Много „радетели за православието“, осъзнати и неосъзнати, когато четат тези редове, ще скочат засегнати: „А бе фарисей, зилот, стига с тази калугерщина, промила ти е мозъкът. То за това сме на този хал в църквата! Ние ги изобличаваме, пък той какви ги дрънка…“

Врагът човешки до мен ликува самодоволно: „Знаеш ли, че само с нокътя на малкия си пръст мога да обърна земното кълбо?!“. Махни се, сатана! „Портите адови няма да надделеят“ – прекръствам го, както ме е учил старецът ми. Гледаш ги интелектуалци, книжници, учени хора уж, пък дяволът ги върти на малкия си пръст. О, духовна простота! Спомням си как в разговор по телевизията, един министър на просветата на 14 февруари – Успението на св. Кирил Славянобългарски, избираше да чества между Деня на любовта и Трифон Зарезан. Много има да се чака от такива въвеждането на задължително изучаване на предмета религия в училищата…

Дяволът се кикоти злорадо от телевизора… „Ха-ха, гледай как на Сирни заговезни с кукери ще плаша себеподобните си. На Благовец пък ще гоня змии и гущери…“

Имаме си вече нов патриарх – смирен и кротък човек

От всичкото читаво, синодалните ни старци избраха смиреномъдро сравнително най-доброто. И медийните еквилибристи на поврътливата лопата смениха възгласите от „Разпни го“ в „Осана“. Докога? Затишие пред буря. Рогатият няма да изостави пъклените си замисли… Сега е моментът Църквата ни да прояви апостолските Дух и Сила, да отдели в стадото „овците от козите“, да призове верните в редиците си и да се захване по най-бързия начин с духовна просвета и катехизация, като създаде свои медии. Ако сега това не стане, нещата ще излезнат извън контрол. А врагът човешки това и чака. Храмовете и манастирите ни от „Дом мой, дом молитвен“, от поклоннически средища да се превърнат в културни обекти за туристи. Жив пример за това е храмът „Св. София“ в днешен Истанбул – останал като грандиозна сянка от величието на някогашния византийски Цариград. И това може да стане, когато търпението Господне към безобразията ни се изчерпи. Обезсоляването на вярата води до съкращаване на дните до Второто пришествие. Св. апостол Павел посочва: „Скъпете времето, защото дните са лукави“ (вж. Еф. 5:16).

При едно от последните ми посещения на Света гора, когато попълвахме книгата за приходящи поклонници, един от братята ми каза: „И да не пишеш в графата за професии, че си журналист. Тука на такива не се гледа с добро око.“ Е, щом дотам сме я докарали да изпитвам срам от професията, писах се издател…

Страшно е да попаднеш в ръцете на Живия Бог. В житията на светиите има такъв случай. В пъкъла попадат душите на убиец и на писач еретик. Душата на убиеца се печала на буен огън, а тази на писателя на една малка свещичка. След време буйният огън под убиеца намалявал и ставал все по-малък, а пламъкът на свещта под другия се разгарял и ставал все по-голям и по-голям, докато се превърнал в буен огън. Защо ли? Защото убиецът имал само един грях и с течение на времето той си е понесъл заслуженото, а написаното от писателя кривоверец все се четяло и четяло от много хора и грехът му все растял и разпалвал пламъка в грешната му душа…

За истинския вярващ е известно, че нито една добра или лоша дума, изречена на този свят, няма да остане без Божия присъда, явна или тайна. Спокойно, сещам се за наставленията на моя духовен наставник – през много скърби се стига до Царството небесно. Можеш ли да се бориш с духовното невежество и жестокосърдечието на „рожбите ехидни“ и низките инстинкти на безбожните медии, развихрили се във века на лъжата…

Боже, Боже, спирам с писанията си дотук. Какво ли очерняне още подготвят нечестивците за Църквата ни през идващите дни?! Да им прости Господ! Те не знаят какво правят! Старецът Назарий казваше: „Не ги вини, ние не сме си на мястото“.И още за Православието в Русия и Църквата ни: „Там, откъдето се е объркало, оттам и ще се оправи“.

Коментари

коментара