По повод статиите на Георги Тодоров
Източник: в-к Култура
статиите на Георги Тодоров "Интелигенцията и Православието" 1, 2 и 3
Уважаема редакция на в. "Култура",
‛С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери‛. На лекотата, с която иначе уважаваният от мен автор лепи етикети на хора, живели много преди него, при съвсем други условия и, с каквото и да са сгрешили, останали верни на едно огромно духовно усилие, не ми се ще повече да се спирам. Бих си позволила обаче да попитам автора дали наистина вярва, че знае какъв точно е бил Божият Промисъл за Хилендарски, Бозвели или Левски? Дали би могъл който и да е от нас да знае какво точно е ставало в душите, какво точно е крепяло духа и силата на такива хора… И още много защо. (Включително защо един правословен интелектуалец, борейки се може би наистина искрено да просвещава, предпочита да заклеймява. Защо има в неговия тон най-вече категоричност, отричане, съмнения и осъждане и някак не се чувства благост, разбиране и любов?)
За лекотата, с която Тодоров съди съвременници, може би биха се намерили кажи-речи повече аргументи. При толкова бездуховност, на която мнозина от нас са съавтори, не е никак трудно, даже е лесно да се съди. Но точно на загубилите вяра или на тези, които никога не са я имали, да говориш назидателно, няма особен смисъл. И то не защото интелигенцията ни в преобладаващата си цялост наистина е далече от едно по-дълбоко познаване на въпросите на вярата. А защото, за да отвориш съзнанието, сърцето на който и да е мислещ човек, при това българин, към нещо спасително и прастаро, от което той съзнателно бяга или което никога не е познавал, не е проста работа. (Почти толкова трудно е, между впрочем, да накараш свещенослужителите на родната ни Църква да научат нещо ново не в церемониално-показен или в материален, а в културно-манталитетен, по-жив, по-отворен към т.нар. миряни духовен аспект.)
Колкото до политическите намеси и аспекти в делата на Църквата – въпрос, също засегнат в поредицата ‛Интелигенцията и Православието‛ – наистина не разбирам с какво в това отношение Българската православна църква би трябвало да се сочи с пръст едва ли не като някакво изключение. Политическото и светското толкова пъти се е преплитало или намесвало в делата на църковните институции в различни времена и страни, че каквато и да е Българската православна църква в края на ХІХ или в началото на ХХІ век, в това отношение тя не се отличава. И нейното обявяване за схизматична от Цариградската патриаршия, както и вдигането на схизмата няколко десетилетия по-късно с помощта на Йосиф Сталин, не става по някакви религиозни или духовни причини.
Както казва апостол Павел в едно от своите Послания: ‛…ако при това си уверен в себе си, че си водител на слепите, светлина на тия, които са в тъмнина, наставник на простаците, учител на младенците, понеже имаш в закона олицетворение на знанието и на истината, тогава ти, който учиш другите, учиш ли себе си?‛
Когато за пръв път слушах една вдъхновена лекция на г-н Тодоров в Младежкия дом във Варна – май през 2001 г.- бях толкова огорчен, че станах и напуснах преди края. Не можех да повярвам, че това е православен лектор. И бях възмутен, че има даже смелостта да предстои на общата молитва. Питах се – това ли е то Православието?… А още не бях въцърковен…
Сега знам. НЕ Е това.
Лично му казах, че ако не внимава и не обуздава тезите си, покрай странните му (меко казано) становища, хората ще отхвърлят и правилните (а според мен той има и такива). Ще отхвърлят и самия него като авторитет. Виждам обаче, че той е под влияние на някакъв силен идеен уклон, вероятно просто страстно непреодолим за него и промяна няма да настъпи. Това не може да не е свързано с недостатъци в духовния му живот. Тезите, които защитава, го доказват. И ужасното е, че така или иначе има в ръцете си една висока трибуна и вече е успял да придобие ако не авторитет, то известност. Продължава да „работи“… Предлагам да се организира един сериозен форум по въпроса (не клюкарска свада в dir-a). Да се поставят въпроси и да му се поискат отговори.
Не се заяждам за конкретни думи. Даже не ги помня точно… Но духът, духът на изказванията!… Помня ги от срещите на Седмицата на Православната книга във Варна, а чета и пресата. Впечатлението, което се създава например, е подобно:
Левски е терорист, грешник и антицърковник – заслужава не уважение, а упрек; Ботев е просто един луд богохулник и вредител (и той – терорист); подобно неуважение заслужават и просветителите ни през Възраждането. (Възраждането е всъщност Регрес.) Национално-освободителната ни борба е била ненужна, тъй като в турската („османската“)империя сме били в прекрасно състояние – с всички права и благоденстващи; а тя съвсем не е била дива, тиранична и изостанала – не, напротив!… Цялата ни борба за църковна независимост е незаконна, погрешна и греховна. Тя не ни е била необходима. Довела е само до беди. В духовно отношение най-доброто време за нашия народ е било времето на робството, защото то – просто по необходимост, неизбежно – извисявало духовно хората. Оттам следва любимата тема за това, че злото всъщност е добро, тъй като било донесло „добри плодове“. Добро е робството, лошо е освобождението. След Освобождението сме си загубили вярата. Всичко застава нагоре с краката…
На въпроса ми откъде той знае какви плодове би донесло не мъченичеството на народа ни, а неговото благоденствие, или поне независимост (виж напр. – Русия, Румъния…) той каза, че – не, нямало да са добри. Полезно било за народа ни да страда – и туйто. (Пророчески взор.)
Всичко ми се изясни, когато той публично настоя, че смъртта на Христос на кръста е „най-радостното събитие в живота на човечеството“; не „най-полезното“, „най-спасителното“ или каквото и да е друго – но „светло и радостно“! И разбрах… За него резултатът оправдава средствата. Ако злото предизвиква добро – да живее злото! Но както забелязва К.С.Луис: „Да, в този смисъл и Сатаната върши полезна работа… Но ако вършите неговата работа, трябва да сте готови и за неговата заплата“. Сатаната субективно цели обратния резултат на този, който Бог ВЪПРЕКИ усилията му винаги постига, защото обръща срещу него делата му. Да, съблазните трябва да дойдат в света. Тежко обаче на този, чрез когото идват.
Та нима ние се радваме на Разпети Петък?!… Нима празнуваме и се прегръщаме, защото Христос пред нас страда и умира?… Затова ли притъмня небето?… Това ли е то „светлина“? Затова ли се пропука земята? Защото Отец ликуваше на небесата?!… И г-н Тодоров е уж богословски грамотен! Уж ходи на църква! Помни ли поне службите, участва ли, слуша ли ги? Кога пости той? Г-н Тодоров, ето една тайна: на Разпети Петък НЕ СЕ ЯДЕ ИЗОБЩО!…
ОНЯ Петък ликуваше само дяволът! Той още не предполагаше какво ще стане. Но от това, че злото може да бъде превърнато от Бога в добро, то самото не става добро. То си остава зло. И ние се радваме и сме щастливи на Възкресение, НЕ на Разпети Петък. Радваме се на добруването на народа, а НЕ на страданията му. На свободата му, а не на униженията, тиранията, страха, побоищата, кървищата и смъртта – цената на „духовното израстване“.
Не, нашите герои не са ангели. Но не са и отрепки. Ние ги обичаме и сме им БЛАГОДАРНИ, защото сега поради тяхната ЖЕРТВА ние не сме нито мюсюлмани, нито турци, нито гърци, нито роби. Бог ще отсъди. И пак Той ще ни намери път за „духовно израстване“… Той, не ние. Доверявам му се за това. Но ние имаме друга задача – да се грижим един за друг и да се борим за родината си, да се обичаме и да си правим добро. А кое е добро?… Пред този въпрос би се запънал само някой мазохист…
Страшно е когато от верни неща се правят неверни изводи! Има граници, които никой – нито даже нашите епископи, не смеят да прекрачват. Послушните църковници, обаче – да…
Духът на Левски, Паисий, Неофит Бозвели, Неофит Рилски и т.н. бил „светски“ – и е „заклеймен“. Но дали?… А да не би пък да е бил именно от Бога, Който обича да изненадва тези, които не Го познават?… Хулата срещу Светия Дух не е за никого от полза…
Не съдя лично г-н Георги Тодоров, както сам той съди смело всичко и всички, особено нашите национални герои и видни общественици, от позицията уж на Църквата. Но все пак съм безкрайно несъгласен с гореизложения дух на неговите проповеди и мисля, че те се нуждаят от един коректив – именно от страна на Църквата. Неправославните учения трябва да бъдат изобличавани и неутрализирани, за да не им ставаме съучастници. Тук няма смирение. С мълчание се предава Христос. Има време да се мълчи, а има време и да се говори. Радвам се на тази статия! Дано и други да я подкрепят.
Интересно и пространно е мнението на Владислав. Разбира се, не бих се подлъгал да анализирам човека от едно негово писание само, но от пръв поглед изглежда интересно твърдението му:“Не съдя лично г-н Георги Тодоров“. В продължението на самото му изречение се съдържа добра доза осъждане.
Моята цел, обаче, не е да нарушавам канона като изобличавам човек без да съм говорил лично с него първо насаме.
Владиславе, мисля че понякога липсата на познание въвежда хората в състояние на „праведно“ фанатично невежество. Аз много обичам своята родина и съм изучавал с много любов от ранно детство нейната история. Едно от нещата, с които се сблъсках след като навлязох в материятя бе странната парадигмална схема, която битува в българската история. Самата история като наука се гради на факти – верифицирани писмени източници, които съвсем не са много. Разбира се, в по-ново време съществуват повече извори и съвсем не е трудно да се намери достатъчно информация за създаването на Българската екзархия, например.
Съжалявам, че те разочаровам, но аз съм един от хората, които много уважава Георги Тодоров. И преди да ме дамгосаш с безкритичното и неосъдително „невеж и прост поп“ ще се опитам да те поведа в друга посока.
Георги Тодоров не е безгрешен също, като посочените от тебе хора и вероятно в някои от твърденията си влага повече тълкуване, отколкото факти, но голяма част от идеите му за Ботев, Първото българско царство, Възстановяването на екзархията са исторически верни. Ако вземем в православната си доктрина твочеството на Ботев, канонизираме Панайот Хитов тогава ще изпаднем в глупавото положение на католическата църква от средновековието.
Не трябва ние, православните християни, да смесваме православните и националните светини. Ботев е гений – в литературата. Но неговия символ на вярата го обезценява за православието. Георги Тодоров не прави това смесване. Затова звучи кощунствено в твоите уши.
И още нещо… Смирението у нас, православните християни, се убива от едно прелестно състояние, което се нарича „свещен гняв“. А „гневете се, но не грешете…“ е насочено към нас самите.
С най-искрени чувства и без капка зла умисъл.
иконом Силвестър
Изречението „Даже не ги помня точно…“ е немислимо без следващото: „Но духът, духът на изказванията!…“. Това е, което помня много добре! Това е и, което вие не искате да приемете (като „фен“ на Георги Тодоров.)
Не бих ви нарекъл никога „невеж и прост поп“. Именно затова държа да ви репликирам отново. Иначе ще излезе, че наистина ви имам за такъв. Но аз съм православен и уважавам всеки духовник. Не знам кой е невеж и прост! Знам само кой твърди неправославни неща.
За осъждането: нима не е очевидно, че в православието е напълно възможен привидния парадокс: да се осъжда безкомпромисно една идея и да НЕ СЕ осъжда заблудения човек, който я проповядва?… Жалко, че или не съм обяснил добре, или просто не съм разбран (по неизвестни за мен причини).
Аз обаче СЪМ говорил с Георги Тодоров насаме. Идеите му ги познавам прекрасно. Иначе нямаише да посмея да се обадя.
Накрая излиза, че невеж съм аз, а г-н Тодоров е твърде „веж“. Както впрочем и вие. Понеже сте изследвали много „извори“. Е, не споря – така да е!
Като разумен човек, никога не съм оспорвал факти. И дяволът обича фактите. Но винаги съм оспорвал неверните тълкувания и изводи, изградени възоснова на същите факти. Както вие сам казахте: „..в някои от твърденията си влага повече тълкуване, отколкото факти…“. О, да! Твърде много тълкуване, смея да твърдя – безобразно много. При това – лично, не Църковно тълкуване. Държа на това! Колкото и да го уважавате, той не е дори свещеник, още по-малко епископ, за да бъде авторитет, представляващ Църквата! Независимо на кой вестник е редактор.
Да, не бива да смесваме светините. Но нали точно това прави г-н Тодоров – излиза, че след като от православна гледна точка един човек е грешен или недостоен – при това не изцяло, но в дадено нещо само – то той е нищожество и като цяло, и даже в национален план! Или, повече от това – излиза, че Църквата презира не-църковните герои и пет пари не дава за тяхната саможертва за братята си и за народа. Ако някой не е светец, а напротив – грешник дотолкова, че е нарушил един църковен канон (по неясни за критиците си причини!) – то той несъмнено не заслужава и капка уважение от православните християни. Вие така ли мислите? Това ли е тезата, която защитавате? Защото очевидно в този дух проповядва г-н Г.Тодоров. Само едно ще ви кажа: срамота! Не за него. А за всеки, който твърди, че един човек, примерно, невярващ, или такъв, дето си пийва повечко или даже публично изказвал неверието си – или не знам си какво си още, обаче – през войната е застанал пред една амбразура и с тялото си я е запушил, за да спаси със смъртта си живота на десетки свои братя – такъв човек не струва и пет пари в очите на Бога и на Църквата. Защото, видиш ли, Църквата не се интересува от светските неща. От „светската“ саможертва. От „светската“ любов към ближния и народа. И може свободно да ги плюе и да ги презира. Но казано е: „без Мене не можете да вършите нищо.“ Без Бога ли е бил такъв човек в оня миг? Кой Дух го е хвърлил върху картечницата? Този на гордостта или на любовта? Внимавайте МНОГО, какво ще ми отговорите…
Ето какво казах: „Не, нашите герои не са ангели. Но не са и отрепки.“ И пак ще го повтарям, ако не е ясно – или ако някой не иска да го прочете и разбере.
За „свещения гняв“: прочетете книгите на архим. Серафим. Например – „Гордост и смирение“, има и други. Свещеният гняв не убива смирението, отче. Той е негов плод. Когато някой криви нашето учение, и то в частта му за Светия Дух или за смъртта на Христа (погледнете пак тази част от коментара ми, която вие някак не сте забелязал, или не искате да обсъждате) – аз просто съм длъжен да говоря.
Най-смирено и с много уважение към правото ви да си избирате авторитети,
Владислав Митев.
Фрагментарна, но умно написана, ИСКРЕНА и честна преценка на филипиката на г-н Тодоров. Поздравления!
изказаното мнение за Паисиевата „История“ , а именно:
„‛История славянобългарска‛ е написана от атонски монах, но духът й не е монашески. Авторът съзнателно отстъпва от началата на монашеското послушание и църковното свещеноначалие. Той несъмнено знае, че нито е получил, нито е поискал задължителната епископска благословия – както за написването на такава книга, така и за разпространяването й в други епархии. Макар писателят да е църковник, основният патос на книгата не е духовен и христоцентричен, а национален и политически, т. е. светски. Което свидетелства за неусетно секуларизиране у тогавашното ни духовенство. ‛История славянобългарска‛ възвестява двете стратегически насоки в мисленето на българската интелигенция, а и на българската нация през следващите 120 години – борба за самостойна българска Църква и за възраждане на независимата българска държава.
Именно заради този си светски националистичен патос, а не заради някаква собствено християнска проповед, Паисий Хилендарски е бил почитан единодушно при всички политически режими у нас като един от главните стожери на „българщината‛.
любим термин: българщина. изразява цялата глупост на националната ни псевдо-идея. гаче има такова нещо като „английщина“ и „френщина“.
Ами тогава да станем всички гърци, турци или каквито и да било други, но само не и българи, защото само другите народи имат право да са патриоти. Чест и гордост е да си „американец“ (разбирай от САЩ), да си англичанин, „европеец“, па защо не и руснак, сърбин или грък (най-вече!). Но българин – това е някак си жалко и срамно, глупаво, „псевдо-нещо-си“, направо ти иде да си скриеш главата под юргана…
Това ми е страшно познато. Не, не ме притеснява ни най-малко. Аз не страдам от комплески. Жалко за срамежливците – нихилисти, комплексари и чуждопоклонници; готови да предадат майка си и баща си, камо ли пък родината си. И при това оправдаващи се с уж „наднационалността на Църквата“, с „геополитизъм“ и „равенство на всички“, обвиняващи несъгласните в „етнофилетизъм“ и „национализъм“… А всъщност няма такова „равенство“, в което винаги все ние да отстъпвеме на „по-равните“ от нас, за да ни мачкат и експлоатират.
Смрението не е самоунижение. Църквата не ни учи да унижаваме и унищожаваме народа си. Що се отнася до Паисий – как така любезният автор направи фундаментално-гениалните си „открития“, блестящите си „изводи“, че:
1. „духът на „Ист.славяноб.“ не е монашески (ето един „експерт по духовете“, който обаче сам той не е монах);
2. ако приемем, че наистина „основният патос на книгата не е духовен и христоцентричен“, то какво следва от това – че не е вярна? – че е за боклука?… Или, че е анти-християнска?… А, или – че е срещу Светия Дух, може би?…
А самият автор на писанието от кого е получил „задължителната епископска благословия“ и нима това, че разпространява личните си теории из цялата страна като уж църковна позиция (което поне Паисий не е правил) не е умишлено?…
И как посмя авторът на базата на ЕДНА КНИГА да направи генералните изводи от национален мащаб, екстраполирани най-безобразно, че – ни повече, ни по-малко! – „което свидетелства за неусетно секуларизиране у тогавашното ни духовенство (Плюв – на духовенството!)“ и после – “ „История славянобългарска“ възвестява двете стратегически насоки (!) в мисленето на българската интелигенция (!), а и на българската нация (!!!) през следващите 120 години (те това е вече безумие!) – борба за самостойна българска Църква и за възраждане на независимата българска държава.“ (Ето значи за какво си говорим всъщност и къде бил проблемът!)
Проблемът на автора очевадно е в независимата ни църква и държава. И така, духовенството ни и интелигенцията ни са оплюти на едро поради една вредна (за някого си) книжка.
Знам аз за кого тази книжка винаги е била кост в гърлото. За тези, към които Паисий се обръща с „О НЕЧЕСТИВИЙ ЮРОДЕ!“. За враговете и предателите на нашия народ, криещи се зад удобния гръб на Църквата и Православието. Които се имат за нещо повече и по-големи от цял един тъп и заблуден НАРОД (!) и то за период от 120 год. (Аз просто цитирам!…)
Паисий е почитан за родолюбието си, което не е анти-християнско, а е развитие на Божията заповед „почитай майка си и баща си“. Затова родолюбието е почитано винаги и от всички народи по света. Но не и от тези, които не са синове на ничий народ, защото не го заслужават. Не, драги, не е „Светски националистичен патос“! А е свещена любов към онеправдания български народ. Болестен патос наистина има много, но в творенията на Георги Тодоров. Кой нормален българин, родолюбец, православен християнин или просто литератор би ги сравнил изобщо с книгата на Паисий, без да види колко низко под нея са те?
Може все пак Христос да прости на тези, които не знаят, какво правят. Но дано да са от тях!
Владислав Митев.