Психология на религиозния фанатизъм
"Фанатизъм" от лат. fanatismus означава изстъпление; доведена до крайна степен привързаност към някакви вярвания или възгледи, нетърпимост към други убеждения, напр. религиозни. Това определение за фанатизма дава не Краткият речник на чуждите думи или което и да е кратко ръководство за студента, а последното издание на Голямата съветска енциклопедия.
Дори самият обем на статията в енциклопедията по-ясно от всичко друго показва, че в родната наука това понятие е твърде слабо осмислено и разработено. Едновременно с това самата дума "фанатизъм" бива широко използвана в атеистичната литература от 20-те до 80-те години (на ХХ век – бел. прев.), когато за религиозни фанатици са обявявани и св. Франциск Асизки, и преп. Серафим Саровски, и св. Тереза от Лизие, и папа Йоан Павел ІІ, и отец Александър Мен и много други.
От какъвто и да е контекст виждаме, че терминът "фанатизъм" обозначава екстремална форма на религиозност. Но къде е мястото на този термин в понятия като аскетизъм, религиозен фундаментализъм или екстремизъм, жестокост и т. н.?
За първи път терминът "фанатизъм" е въведен от Жак Бенин Босюе (1627-1704) – католически епископ, един от главните идеолози на френския абсолютизъм, открил в католицизма, достатъчно рязко обособен от Рим и всъщност превърнал се в национална религия, официална система от възгледи за монархическа Франция. За него фанатици са протестантите, доколкото те предполагат, че техните "мечтания" са вдъхновени от Бога. За Босюе фанатици не са парижките буржоа, които през 1572 г. в нощта на 24 август, когато се чества денят на св. апостол Вартоломей, "вкупом – както ще напише по-късно Волтер, – се втурнаха да убиват, да прерязват гърла, да хвърлят от прозореца и да режат на късове своите съграждани единствено заради това, че не ходели на меса". Фанатици за Босюе са именно протестантите, защото смятали, че вярата им зависи само от Бога, а не от църковните постановления или от утвърдените от когото и да е правила.
Пиер Бейл (1647-1706), а след него и "Френската енциклопедия" (1777 г.) и по-точно авторът на статията за фанатизма М. Делейр, специалист по философията на Фр. Бейкън, дават принципно ново определение за фанатизма. Това е "влязло в действие суеверие" или плод на незнанието, примитивната душа, ирационалното или, по-добре казано, предрационално (prerationel) съзнание. "Фанатизмът се ражда сред нощния мрак на гората и паническия страх, и издига първите езически храмове".
Ако Босюе дава католическо, макар и, разбира се, несподеляно от католическите учени днес тълкование на термина "фанатизъм", то Бейл и "Френската енциклопедия" предлагат под това понятие да разбираме всичко, което засяга ранните форми на религия, а в по-широк смисъл – религиозните чувства изобщо. Въпреки това както Босюе, така и Бейл свързват фанатизма с онези усещания, които изпитват вярващите. На практика, при цялата очевидна несъвместимост между двете интерпретации на фанатизма – и в единия, и в другия случай става дума за самостоятелно религиозно чувство, нерегулирано от никоя богословска система или църковна структура.
По такъв начин Босюе свързва самото определение fanaticus с представата за епифания или богоявление. Именно върху този аспект от култа към Кибела или Белона обръща внимание твърде ерудираният в античните автори Босюе, когато за първи път употребява думата "фанатик" в новоевропейски контекст. Протестантите или например английските квакери, за които той споменава в речта, произнесена на погребението на английската кралица, му се струват фанатици точно поради убеждението им, че всички техни мечтания са боговдъхновени или внушени от Самия Бог.
Принципно ново определение на фанатизма, станало класическо, дава Волтер в излезлия през 1764 г. в Женева "Философски речник". Той издига следната теза: "Онзи, на когото са присъщи екстазни преживявания и видения, който приема сънищата си за реалност и плодовете на своето въображение за пророчества – него можем да наречем ентусиаст; но онзи, който поддържа безумието си, убивайки – е фанатик". Същността на фанатизма според Волтер се заключава в идеята, че отстоявайки онази ортодоксия, за чийто пазител се смята, фанатикът е готов да измъчва и да убива, при което той винаги и изключително се опира на силата. Като "най-отвратителен пример за фанатизъм" Волтер посочва Вартоломеевата нощ. Той се изказва хладнокръвно и за фанатиците – това са "съдии, които произнасят смъртни присъди над онези, чието мнение е различно от тяхното собствено".
Волтер очертава и някои от характерните белези на фанатизма. Той не е просто "плод на незнанието и примитивната душа", както твърди "Френската енциклопедия", но винаги е тясно свързан с психологията на тълпата: "книгите много по-слабо възбуждат фанатизма, отколкото събранията и публичните речи". Фанатизмът винаги е somber et cruel, тоест "мрачен и жесток"; той е едновременно superstition, fievre, rage et colere (суеверие, треска, бесноватост и злоба).
Ако си спомним, че Буше-Леклерк възприема като не съвсем надеждна общоприетата етимология на думата fanaticus от fanum, ще бъде разумно да предположим, че волтеровското определение за фанатизма се базира и върху това, че всеки, който познава гръцкия език, несъмнено ще долови в латинската дума fanaticus отглас от гръцкото прилагателно thanatikos – смъртоносен. За фанатика винаги е свойствено пренебрежително отношение към живота – и към чуждия, и към неговия собствен. Както пилотите терористи, които насочиха пътническите самолети към сградите на Световния търговски център в Ню Йорк, погубвайки себе си и още хиляди хора.
Преди няколко години в един от православните интернет форуми се появи цяла поредица от реплики по повод на това, че страдащите от онкологични заболявания деца, на които помага група ученици на отец Александър Мен, било по-добре и по-полезно да умрат, отколкото да приемат помощ от еретици… Защото мнозина православни неофити възприемат отец Александър като еретик, но тези православни имат твърде малко допирни точки с православието. Ето още един съвременен и на практика не по-малко страшен от извършеното на 11 септември 2001 г. пример за пренебрежително отношение към живота, уви, типичен за фанатика. При това фанатиците сякаш заместват Бога, Който според тях се бави, и започват да съдят и да действат от Негово име.
"Фанатизмът – пише Бердяев, – не допуска съществуването на различни идеи и светогледи. Съществува само врагът. Вражеските сили се унифицират, представят се като единен враг". И по-нататък: "Комунистите, фашистите, привържениците на "фундаменталисткото" православие, католицизъм и протестантизъм не спорят с никакви идеи, те отхвърлят неприятеля в противоположния лагер, към който насочват картечници". Фанатиците като правило не осъзнават, по-скоро, едва усещат слабостта на позицията си, но въпреки това мобилизират всички свои сили в безпощадна защита на изповядваната от тях истина.
Фанатизмът излиза на авансцената на историята преди всичко в епохи на упадък на живата вяра и криза на религиозното мировъзрение; второ, в моменти на смяна на духовните ориентири, когато мнозинството вярващи има твърде слаби представи в какво вярва; и трето – в периоди, през които в живота на обществото преобладава новото. Именно заради това религиозният фанатизъм, Инквизицията, "ауто-да-фе" (португалският израз auto da fe произлиза от латинското actus fidei, т. е. "акт на вярата"); онези клади, в които погиват Ян Хус, Савонарола, Мигел Сервет, Джордано Бруно и много други, и накрая – Вартоломеевата нощ – хвърлят, ако можем така да се изразим, сянка върху Ренесанса.
Бурното развитие на националните езици и литератури, а след това и на изобразителното изкуство (Леонардо да Винчи, Рафаело, Микеланджело); невероятно бързото разпространение на книгопечатането из цяла Европа и последвалият книжен бум през ХVІ век; великите географски открития (Вашко да Гама, Колумб и Магелан) и революцията в областта на класическата наука (Коперник, Тихо Брахе и Йохан Кеплер) за по-малко от сто години промениха света до неузнаваемост. Всичко това дава тласък на гигантска криза в сферата на религиозното светоусещане, която намира израз в Реформацията и Контрареформацията. Появяват се преводи на Библията на всички европейски езици, раждат се нови, немислими дотогава богословски и философски идеи. Това не може да не предизвика реакции не само у средния вярващ, който в новите условия се оказва напълно дезориентиран и започва яростно да защитава своята истина; правдата на отминалите времена, унаследена от предците и дори само поради това свещена, но понякога и у ярките мислители. Подобен е примерът с Томас Мор, оказал се един от застъпниците за екзекуцията на автора на английския превод на Свещеното писание Уилям Тиндейл.
ХХ век има много прилики с епохата на Ренесанса. Телефонът, радиото и телевизията; научно-техническата революция като цяло; ядрената физика и атомната бомба; авиацията, космическите полети; накрая интернет и изследванията в областта на клонирането – всичко това също до неузнаваемост промени живота около нас, както става през ХVІ век. Като не успява да осмисли събитията около себе си, човекът, изповядващ традиционните ценности, лесно попада в капана на фанатизма. Това почти винаги се случва, когато (използвам евангелския образ) съботата, тоест следването на религиозните норми и буквата на закона, на една или друга идеология или догма, се оказва по-ценно от живия човек. Всъщност именно за този капан Иисус Христос многократно говори на страниците на Новия завет, изобличавайки книжниците и фарисеите.
Необходимо е да си дадем сметка, че днес фанатизмът се проявява не само в ислямския свят. Разбира се, макар че в условията на съвременното общество поддръжниците на фанатизма невинаги разполагат с възможността да убиват или да изгарят на клади в името на своята представа за истината (да си спомним Мартин Лутер Кинг или отец Александър Мен), дори и в тази ситуация те лесно се приспособяват, като намират трибуна в средствата за масова информация, във вестниците, радиото и особено в интернет форуми и чатове, където нерядко се оформя истинска зона на омраза.
Фанатикът, и по-точно, заразеният от бацила на фанатизма неофит започва да показва и да разобличава враговете – преди всичко еретиците, католиците, протестантите и т. н.; бори се с културата; създава не само около себе си, но и в обществото нажежена обстановка на страх, нетърпимост и ересомания.
Няма да е пресилено, ако кажем, че съветската идеология канонизира насилието и несвободата. Възпитаният в съветската школа човек, усвоявайки традиционните ценности – както религиозни, така и политически – започва много бързо да ги защитава в новите условия, като използва методологията, която е усвоил, фигуративно казано, от вестник "Правда". Врагът трябва да бъде намерен, разобличен, обезвреден и унищожен. Враг в тази ситуация се оказва всеки другомислещ. По такъв начин религиозният фанатизъм, винаги израстващ от стремежа да се защити старото, традиционното, осветеното от времето и паметта за миналото, в постсъветската действителност придобива ново измерение.
Какво, ако не типичен пример за разпалване на фанатизъм и междурелигиозна вражда, представлява отговорът на един от московските свещеници на въпрос, зададен от радиослушателка: как да постъпят жителите на град, в който баптисти са построили молитвен дом? Свещеникът отговори, че трябвало да съберат колкото може по-голяма купчина камъни и да удрят по прозорците на баптистите, докато те сами не се махнат оттам… Има ли този отговор дори в минимална степен нещо общо с православието, което по цял свят е известно като религия на жертвената любов?
Къде можем да търсим изход от създалата се ситуация? Според Али Апшерони фанатиците "възприемат търпимостта едностранчиво, ратуват за справедливост единствено по отношение на самите себе си". С различни думи, но за същата особеност на фанатизма говори Бердяев, насочвайки към това, че на фанатиците винаги е присъщ егоцентризъм. "Вярата на фанатика, неговата всеотдайна и безкористна преданост към идеята ни най-малко не му помага да преодолее егоцентризма… фанатикът от което и да е течение отъждествява своята идея, своята истина със самия себе си". Оттук Бердяев прави изключително важния извод: "егоцентризмът на фанатика… се изразява в това, че той не вижда човешката личност, не взема под внимание индивидуалния човешки път".
Аналогични идеи изказва и горецитираният Али Апшерони. "Ислямът – пише той, – не се нуждае от фанатизирани революционери; той се нуждае от благочестиви и набожни хора, които притежават дълбока и искрена вяра и които са култивирали в себе си толерантност и откритост към хората с различно мнение, говорещи на други езици и изповядващи друга вяра". | www.lib.rus.ec
Превод: Радостина Ангелова
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
Много полезна и хубава статия. Напоследък малко или повече се чува гласът на хора с фанатични идеи, наричащи себе си православни и дай Боже хората да не се повлияят от тях, а да разберат, че тяхната вяра и убеждения не водят до Бог и всъщност не са нищо друго освен фанатизъм.
В света на лудите –
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-04-19&article=364808
От Аристотел насам е известно, че мъдрите хора търсят златната среда и умереното поведение. Когато бях при старостилната формация у нас живях в крайна аскеза и имах фанатично поведение. Един изключителен човек с три висши образования и краен финес в отношенията си с хората ме предупреди, че моите думи и поведение не показват благост и че освен духовността, на която се бях посветил в крайност има и материален свят, като истинската вяра търси перспективна доброносна пропорция между всички явления и предмети в живота на човека. Добре, че се вслушах в думите му и след тежки терзания напуснах старостилието. И да не забравяме- христоматийно вярващият руски народ и неговите народни български приятели казват – Когда денги ест, Христос возкрес, когда денги нет – смерт как смерт! От сърце желая светли великденски празници на всички читатели, служители и сътрудници на прекрасния портал православие.бг!
http://chureshki.wordpress.com/
Христос Воскресе!
Уважаеми г-н Чурешки,
Имал съм възможността да прочета Ваши статии на историческа тематика от времето, за което говорите. И на мен тогава, както и на Вас сега, написаното ми изглеждаше „не по разум“, а мисля може да се каже също „не по сърце“. Разликата е там, че аз и тогава, както и сега, съм си старостилец, което ни най-малко не ми е попречило да търся(!) умереността във всичко. Естествено, далеч не твърдя, че съм я открил, но това в никой случай не означава, че мога да се съглася с категориалното мислене – „старостилец = фанатик“.
Фанатизмът, по едно много сполучливо според мен определение, е вяра без любов. Обаче мен бидейки старостилец, винаги са ме учили първо да обичам. Първо на любовта да подчинявам всичко останало. Да не правя егоистична разлика между „аз“ и „ти“.
Mоля да обърнете внимание, че е твърде възможно думите Ви днес също да са далеч от умереността.