Свой сред чужди, чужд сред свои
Източник: Churchby – Info Няколко дни след решението на Синода на Константинополската патриаршия да приеме в юрисдикцията си епископ Василий (Осбърн) се появи отговорът на Синода на Московската патриаршия.
Какво да очакваме тогава от този "ден Х" – 17 юли, и какви могат да бъдат тези "оценки по същество"? Малцина вярват, че епископ Василий ще се яви пред московския Синод. Едва ли го вярва и самият Синод, който просто беше принуден да реагира по някакъв начин – той не можеше да отмине с мълчание явно неуважителното и дори оскърбително действие на "братската поместна църква". Друг е въпросът, че от известен момент насам всички участници в конфликта действат в строго предопределена последователност на събитията, в която действието на едната страна предизвиква очевидния отговор на другата и така нататък. Избор на възможни варианти е могло да има само в началото – когато епископ Василий подаде едновременно молби и в Московската, и в Константинополската патриаршия. На теория те са можели, разбира се, да се договорят, съгласувайки въпроса в братски диалог. Но работата е тъкмо в това, че "братският" характер на техните отношения отдавна носи чисто теоретичен и хипотетичен характер и такова развитие на събитията щеше да бъде възприето почти като сензация.
Сега, разбира се, московският Синод ще бъде принуден да наложи запрещение върху "своя", както той смята, епископ. Докато Константинопол, разбира се, няма да го признае – та нали от негова гледна точка този епископ е вече "чужд" за Московската патриаршия и неподвластен на нея. На практика всичко ще изглежда по следния начин: всяко съвместно служение с епископ Василий ще стане невъзможно за представителите на Московската патриаршия, а за представителите на другите поместни Църкви то ще бъде недрюжелюбен акт спрямо Москва.
Тази ситуация напомня за друга, свързана не с разединение и отчуждение, а с обединение и възстановяване на "братското общение" – между РПЦ и РПЦЗ. И до днес остава неясно как ще се реши въпросът с онези свещеници на РПЦЗ, които са под запрещение от страна на РПЦ. А нали те са мнозинство в Църквата "зад граница" – преминаването им в РПЦЗ просто не можеше да стане по друг начин. Нещо повече – самата РПЦЗ изискваше публично отричане от "еретическата" Московска патриаршия. И сега какво? Лесно им е на епископите, довчера чужди, а днес побратимили се, да общуват помежду си. Лесно им е да приемат задграничен гост, станал "свой" и "брат". Но какво да прави свещеникът, който е скъсал с някой конкретен "еретичестващ" епископ, за което е бил поставен под запрещение и дори лишен от сан? Нито една от страните не може дори теоретически да признае, че действията й са били неправилни или "неканонични". Най-интересното е, че и едната, и другата страна сочи собствен комплект от канони за оправдание на своето поведение. По същия начин и в сурожкия конфликт и Москва, и Константинопол извадиха собствени комплекти от канонически основания. Честно казано, на човек дори не му се иска да ги проверява. В рамките на формалната канонична правота не се намира място за християнска любов. Това е онази желязна правота, която поражда жестокост, готова да смаже всичко на пътя си в името на своята "правда". Тя е готова да иска сметка и от "своите", задето са се оказали "чужди", и от "чуждите", задето са отказали да бъдат "свои". И, както става изобщо в живота, "далечните" се оказват някак по-близки, отколкото "своите" аутсайдери. И какво остава след всички тези юрисдикционни конфликти, ако един свещеник може съвсем публично и в пълно съзнание за своята правота да обяви за "враг на Църквата" друг свещеник, с когото не само са в една поместна Църква, но дори и в една епарпия, в послушание на един и същи епископ. Ето такава е тя – нашата "съборност".
-520x245.jpg)
