Хитонът, разкъсван на части

"В наше време единството на православието е подложено на сериозно изпитание", заяви предстоятелят на Руската църква по време на църковно-богословската конференция "Русия и Атон: хилядолетие на духовно единство".

Религиите винаги са се деляли на конфесии, деноминации, школи, направления. Християнството не е изключение. Понастоящем и в православието, и в католицизма има немалко течения, алтернативни по отношение на официалните Църкви.

Днес в православния свят не са малко самопровъзгласените църкви, епархии, общини, групи вярващи, които не се подчиняват на нито една от официалните църковни структури. С всяка година броят им се увеличава. В руското православие например има повече от 30 самостоятелни формирования, които не се подчиняват на Московската патриаршия, но смятат себе си за православни. Някои от тях са регистрирани от Министерството на правосъдието на Русия и съответните държавни органи в чужбина. В последно време започнаха да ги наричат "алтернативно православие", въпреки че някои изследователи не харесват този термин и предпочитат да ги наричат "свободни църкви".

Типология на разколниците

Структурите, които са налице в съвременното православие, са твърде разнообразни и могат да бъдат класифицирани по различни признаци. Аз бих говорил за три типа. Първият от тях е представен от автокефалните Поместни църкви. Те са 15 и като цяло са в евхаристийно общение помежду си. Изключения има, разбира се: тъй, Американската православна църква и до днес не е призната официално от нито една от древните Патриаршии (Константинопол, Александрия, Антиохия, Иерусалим). Под омофора на автокефалните Църкви могат да съществуват църковни структури, радващи се на определена автономия – например Украинската православна църква към Московската патриаршия.

Вторият тип – това са паралелните структури, които са в процес на отделяне от "майчинската" или кириархална, както я наричат в църковните среди, Църква. Този процес може да завърши по различен начин. Структурата може да премине в друга Поместна църква. Тъй, за преминаване на Сурожката епархия на РПЦ в юрисдикцията на Константинопол се бореше през пролетта на 2006 г. епископ Василий (Озбърн). Има и друг, по-радикален вариант. Паралелната структура може да стане разколническа. Такъв е случаят със самопровъзгласената Киевска патриаршия и разколите, възникващи днес в Руската задгранична църква.

Третият тип е представен от структурите на алтернативното православие, неподчиняващи се и нежелаещи да се подчинят на нито една от Поместните църкви. Техните представители не смятат себе си за разколници. Напротив, те твърдят, че принадлежат към общини, свидетелстващи за истинската вяра. Такива са някои старообредски и старостилни църкви, "истински-православни" църкви, "Руската православна автономна църква" (РПАЦ) с център в Суздал.

Структурите он третия вид имат собствена вътрешна типология. Спектърът на разделенията е много широк – от структури, пазещи вярност към утвърдените в миналото традиции (старостилците, старообредците), до обновленски структури, балансиращи на ръба на «либералното християнство». Към последните може да се причисли "Православната църква на Божията Майка Владетелка" (т. нар. "богородичници"), "Евангелическата православна църква" и ред други. Някои от тях са се отдалечили твърде много от православието.

Повечето алтернативни групи нямат нито евхаристийно, нито молитвено общение с кириархалните църкви. Повечето, но не всички. Например, една руска православна община продължава да е в юрисдикцията на Московската патриаршия, но поддържа особени възгледи за църковната йерархия и богослужебния ред. Става дума за т. нар. "кочетковци", наречени така по името на свещеник Георгий Кочетков. В средата на 90-те, когато той открито провъзгласяваше своята позиция, официалната Църква не водеше с него диалог. Нещо повече, имаше опити да се забрани общината, които завършиха с неуспех.

Нормален диалог между "кочетковците" и официалната Църква няма и до днес. Понякога Кочетков и паството му са обвинявани в ерес. Достатъчно е да си спомним статията на свещеник Константин Буфеев, публикувана през 1999 г. в сп. "Благодатный огонь", и заглавията на нейните раздели: "Кочетковщината като разкол", "Кочетковщината като ерес". Въпреки че статус на "еретици" последователите на Кочетков не са получавали от никакъв събор, нито поместен, нито вселенски.

Разделенията-разколи нерядко внасят безпокойство в религиозния и обществен живот на много държави. Сред "алтернативното православие" не са малко общините, чиито адепти са под силното въздействие на лидер. От него те се заразяват с апокалиптични настроения. Тъй, през ноември миналата година Русия беше разтърсена от инцидента в с. Погановка, Пензенска област, където членовете на община, претендираща, че е "истински-православна", се укриха под земята в очакване на Страшния Съд.

Причини за разделението

Географията на разколите и формированията на алтернативното православие е много широка. Има ги в цялото пространство на Евразия, от Балканите до Далечния Изток, и по-конкретно в държави като Сърбия, Македония, Черна гора, България, Румъния, Молдова, Украйна, Беларус, Естония, Франция и Русия. Има ги и в Америка.

Защо в православието стават разделения и се формират алтернативни структури? Тези процеси имат и чисто идеологически, и социални причини. През първите векове на християнството в Църквата се водели бурни дискусии по догматичните въпроси. При това Църквата като институция разполагала със специални инструменти, позволяващи да се пречи на разпространението на заблудите и еретическите възгледи. Главният от тях били Вселенските събори и правилата, утвърдени от тях. Всичко, което не съответствало на правилата, Църквата (а впоследствие поместните църкви) класифицирала като заблуди, водещи до разкол.

Разделенията предизвиквали и резки реформи в Църквата. Те се провеждали както отдолу, така и отгоре, по инициатва на йерарсите. Ярък пример е разколът в Руската църква през XVII в. след реформите на патриарх Никон.

Нерядко разколите отразяват социално-политическите и държавните разделения. Често в православния свят се въплъщава провъзгласеното в Германия през XVI век мото "Който владее страната, той диктува и вярата". Създаването на Македонската и Черногорската църкви е илюстрация за това.

Към социалните причини на разколите следва да се причислят и промените във взаимоотношенията на Църквата и държавата. Примерите за това не са далеч. През XX век Русия преживя две вълни на църковни разколи. През 20–30-те години, когато държавата започна да преследва Църквата, лоялността към властите беше условие за оцеляване. И все пак част от духовенството и миряните се отказаха да вървят по този път, поради което възниква разкол. «Несъгласните» минаха в нелегалност, образуваха самостоятелни структури, неподчинени на официалната Църква. В руската емиграция в същото време се формира Руската задгранична църква.

Втората вълна на разколите, колкото и странно да изглежда това, стана вече в условията на гарантираните религиозни свободи. Това са 90-те години на миналото столетие. И тук причините трябва да се търсят в състоянието на самото общество, държавата и Църквата.

"Да излекуваш недъга"

Разколите в православното богословие се определят като "недъг". В тях по думите на църковните автори "се разкъсва на части хитонът Христов". Още в ранното християнство преодоляването на разколите е било наричано "лекуване". Формите на "лекуването" са били различни: от диалог и диспут до епитимия, заточение, манастирски затвор и анатема. Диспутите често са били ожесточени. Впоследствие еретиците и инициаторите на разколи са били подлагани на репресии при непосредственото участие на държавата. Например през втората половина на XVII век старообредците и никонияните (представителите на официалната Църква – прев.) водели горещи спорове за реформите на патриарх Никон. Известен е спорът с един от лидерите на старообредците – Никита Пустосвят в Грановития палат на Кремъл. Дори и да го смятаме за диалог, за старообредците той завършил плачевно: Никита бил екзекутиран на Лобното място на няколко крачки от храма Василий Блажени. Всички, които поддържали Пустосвят, били заточени по различни манастири.

Най-радикалният начин за "излекуване" (особено по време на Средновековието) е анатемата, отлъчването от Църквата. В неделята на Тържество на Православието (първата неделя на Великия Пост) се изреждат всички анатемосани, еретици и разколници. В наше време, както смятат някои представители на РПЦ, списъкът на еретическите заблуди трябва да се пренапише отново. През последните 20 години отлъчванията са малко, повечето от тях са предизвикани от непослушание на свещеноначалието и «създаването на разколи». През 1997 г. Архиерейският събор на РПЦ анатемоса самопровозгласилия се за Киевски патриарх бивш митрополит Филарет (Денисенко) и свещеника Глеб Якунин. Никой не проведе с тях никакъв диалог. На границата на XX и XXI век изобщо изглеждаше, че диспутът като начин за "лекуване" е потънал в небитието.

Впрочем, примери за диалог в съвременната история на РПЦ също могат да се намерят. Още през 1960–70-те години РПЦ изрази своето отношение към "старообредския разкол" и прикани староверците към диалог. Положителното отношение към възобновяването на връзките със старообредците получи отражение в документите на Поместния събор през май 1971 г. Няколко години преди това РПЦ разреши на своите свещенослужители да изповядват и причастяват при особени ситуации старообредците и дори католиците. Впрочем, през 1986 г. тази практика беше отменена.

Диалогът със старообредците се сблъсква с постоянни трудности. Старообредците се отнасят към него с нескривана предпазливост, страх ги е от загуба на идентичността си. На 18 ноември 2007 г. в Москва бе закрит съборът на Руската православна старообредска църква (РПСЦ). В нажежената атмосфера на споровете му беше изразено отношението на старообредците към Московската патриаршия. Определенията за нея бяха същите както някога: "никонияни", "новообредци", дори "еретици". Някои съборяни осъдиха главата на РПСЦ митрополит Корнилий (Титов) за прекалено активния му диалог с Московската патриаршия. В доклада си той дори беше принуден да признае допуснатите "поради неопитност" грешки по време на междуцърковните контакти.

И все пак известна част от съборяните останаха неудовлетворени от обясненията на своя предстоятел. Четири дни след събора около 30 души се събраха отделно, обсъдиха ситуацията и дори се обърнаха за подкрепа към Белокриницката старообредска митрополия в Браила (Румъния). Предварително може да се каже, че в РПСЦ се е набелязал разкол, а до желаното взаимно разбирателство между РПЦ и старообредците няма да се стигне скоро.

Другояче се развива ситуацията с диалога на РПЦ и Задграничната църква. Около 80 години последната е била в състояние на разкол, смятат в Московската патриаршия. В църковния печат тази църква понякога беше наричана "карловашките разколници", "разколниците от Джорданвил" и дори "самочинно сборище". На официално ниво между църквите нямаше никакви контакти. Такива имаше между миряните и отделни представители на духовенството, но те не бяха решаващи. Нещо повече, взаимоотношенията на Църквите допълнително се усложниха, след като Задграничната църква още по времето на митрополит Виталий започна да приема в своята юрисдикция някои свещенослужители и миряни на територията на СССР, а след това на Русия и страните от ОНД, създавайки там свои епархии. Всичко се промени след 2001 г., когато митрополит Виталий се оттегли. По времето на митрополит Лавър диалогът започна постепенно да набира скорост, заработи смесената комисия за диалог. В края на краищата на 17 май 2007 г. в Москва беше подписан Актът за канонично общение на двете църкви.

Паралелно с процеса на обединение в Задграничната църква се появяваха нови групи разколници, непризнаващи Акта. Днес има около десетина такива разколнически обединения. Официалната Църква обаче не води с тях никакъв диалог. В отговор на разкола свещеноначалието на Задграничната църква прилага към бунтовниците дисциплинарни мерки на забрани и запрещения.

Синдромът "Диомид"

С разколниците в самата РПЦ Московската патриаршия има твърде сложни отношения. По същество, никакъв диалог с тях не се води. Изобличават ги в църковните проповеди и по медиите. При това обаче ситуацията в самата Църква е бременна с нови разколи. Нерядко нейни представители, а честичко и самите йерарси изказват желания, идеи и предложения за промени в църковния живот. От реакцията на официалната Църква зависи докъде ще доведат тези изявления.

Като илюстрация можем да посочим нашумялото послание на Анадирския и Чукотски епископ Диомид през март 2007 г., два месеца преди обединението на РПЦ и Задграничната църква. Няма да анализирам това послание – в случая са важни оценките за него и социално-психологическата атмосфера, създала около него. Мнението си за писмото на Диомид побърза да изкаже Смоленският и Калининградски митрополит Кирил, протоиерей Всеволод Чаплин, професорът от Московската духовна академия Алексей Осипов, протойереите Валентин Асмус, Владислав Ципин, Максим Козлов. Някои изказвания бяха рязко критични, постъпката на Чукотския епископ бе осъдена. Митрополит Кирил веднага го характериза като "провокация" в навечерието на обединението на Църквите. Посланието на Диомид, разбира се, не можеше да спре процеса на сближаване на РПЦ и РЗЦ, но можеше да даде импулс за нов, пореден разкол.

Любопитна полемика по този повод се разгърна на сайта на радио "Радонеж". Най-толерантен от представителите на официалната Църква се оказа протойерей Максим Козлов. Той посочи, че проблемите, повдигнати от Чукотския епископ, са много сериозни, че те не са от вчера, а, напротив, имат отдавнашна история, и, най-главното, че загрижеността на Диомид се споделя от много верни на Руската православна църква.

Отношението към изказванията на епископ Диомид е различно. И въпреки това всички, които изразиха позицията си по този въпрос, се ограничиха по същество със ситуацията "тук и сега". Положението на чукотския йерарх е двойствено: въпреки критиката по адрес на свещеноначалието, той не е запретен като свещенослужител, не е лишен от сан, не е прехвърлен на друга катедра, да не говорим пък за отлъчване от Църквата. Но при това на ниво "православна общественост" той е низведен до маргинал, фактически осъден. Възниква закономерният въпрос: "Е, ами по-нататък?"

На заседанията на Свещения Синод за епископ Диомид не се говори – във всеки случай в протоколите на заседанията няма нито дума за него. Проблемите, повдигнати в писмото му, остават нерешени. Не се знае дали ще се решават и в каква форма. У вярващите неволно може да се появи мисълта, че Диомид е засегнал забранени теми, чието широко обсъждане не се допуска. Поместният събор, за който говори чукотският йерарх, не се свиква. Диомид излиза с нови, още по-остри и конкретни послания, и около него се консолидират радикално настроени и съчувстващи хора. Оттук не е далеч и до нов разкол. Ако РПЦ иска да го избегне, има само един път – диалог в рамките на Църквата, открито обсъждане на проблемите, вълнуващи консервативно настроеното духовенство.

Ако говорим за диалог с разколниците, ще трябва да си спомним отново за пензенския инцидент. Той заинтригува и висшите йерарси на РПЦ, и органите на полицията и съда, и медиите, и обществените организации. При това йерарсите на Църквата в Москва осъдиха дейността на пензенските «пещерняци» и техния лидер. Затова пък местното духовенство на РПЦ се опита да завърже контакт и да води с тях диалог в спокойна форма, изяснявайки преди всичко от какво се нуждаят укрилите се под земята хора, сред които имаше и деца. "Това са обикновени православни християни. Те не са сектанти. Те просто са под силното впечатление на пророчествата на своя лидер", заяви пред журналистите Пензенският и Кузнецки архиепископ Филарет.

Против "симфонията" и икуменизма

"Какви са отношенията между самите разколнически структури?", може да се запита читателят. Тези отношения са твърде комплицирани. Такива структури рядко влизат в диалог едни с други. В информационно отношение много от тях са затворени за аналогичните обединения и не допускат другите разколници във вътрешния си живот. Впрочем, всяко правило си има изключения. В Украйна "Киевската патриаршия" в последно време води активен диалог с друга непризната структура – "Украинската автокефална православна църква". Руската задгранична църква още преди войната встъпи в общение с някои гръцки старостилци (сега с тях поддържат отношения членовете на Задграничната църква, несъгласни с обединението с Московската патриаршия). Нямайки официални контакти с Църквата-майка, Задграничната църква встъпваше в отношения с други поместни Православни църкви, в частности с Константинополската и Сръбската. През 90-те тя бе в контакт и със "суздалската" "Руска православна автономна църква". Преди 1995 г. тези структури бяха в пълно общение, а Задграничната църква ръкополагаше епископи за РПАЦ.

През 2004 г свой "поместен събор" проведе т. нар. Истинска православна църква (ИПЦ). Съборът реши "да се обърне към всички разпръснати части на историческата Православна църква на Русия, и преди всичко към Московската патриаршия, с призив за започване на обща съборна работа за възстановяването на каноничната Църква в Русия". Главата на ИПЦ архиепископ Рафаил (Прокофиев) говори в изказванията си за готовност за диалог с другите Православни църкви. Но последните оставят без внимание този призив.

Много структури в състояние на разкол имат напрегнати отношения с държавните власти. При това обща черта на структурите на "алтернативното православие" е рязкото неприемане на "симфонията" – тесния съюз на Църква и държава. Те смятат, че "симфонията" може да бъде всякаква, но при всички случаи в нея Църквата ще има подчинено положение, а нейната дейност ще се ограничава по един или друг начин. Другата обща черта на такива структури е осъждането на икуменизма (движението за обединение на християнските конфесии).

Задграничната църква отдавна е осъдила и анатемосала "ереста на икуменизма". РПАЦ продължава тази традиция на осъждане. Протойерей Михаил Ардов например открито осъжда тези поместни церкви, които са приели григорианския календар. На споменатия от нас ноемврийски събор старообредците единодушно осъдиха «ереста на икуменизма». Такъв подход стеснява полето за диалог.

Държавата може да играе немалка роля в уреждането на диалога между различните православни структури. Ако се съди обаче по фактите от историята и съвремието, тази роля може да бъде както положителна, така и отрицателна. Тук пред нас е отново примерът на Задграничната църква. Съветската държава непрестано се грижеше да задълбочи разкола, започвайки още от първите години след образуването на РЗЦ. Задграничната църква бе обвинявана в монархизъм и антисъветска дейност. Разбира се, в тази ситуация РПЦ не търсеше диалог със «задграничните разколници», а нейните йерарси критикуваха Задграничната църква.

При това обаче самата Задгранична църква винаги се е самоопределяла като част от Руската православна църква. Но тя имаше и свои претенции към братята по вяра в СССР. Главната от тях беше обвинението в "сергиянство", т.е. недопустимо сътрудничество с безбожната власт.

Отношенията между църквите започнаха да се променят през 90-те, след рухването на съветската система. Голяма роля в процеса на обединението на РПЦ и РЗЦ изигра президентът на Русия Владимир Путин. Именно той по време на визитата си в САЩ през септември 2003 г. връчи на митрополит Лавър официална покана от патриарх Алексий да гостува на Църквата в родината.

Другояче се развиват взаимоотношенията на държавата и "църквите-майки" в Естония, Украйна и на Балканите. В тези страни и региони след разпадането на соцлагера структурите на "алтернативното православие" никнат постоянно. А държавата не само че не се стреми да помогне на диалога, но и задълбочава положението, подкрепяйки открито разколниците. Твърде противоречиво е отношението на президента на Украйна Виктор Юшченко към този проблем. Правителствата на Черна гора и Македония поддържат структурите на «алтернативното православие», пожелали да се отделят от църквите-майки.

Анатемите пораждат нови разколи. Новите разколи, поставени в определен социално-политически контекст, понякога получават подкрепата на властите и се развиват. За да се избегне това, трябва да има диалог на "църквите-майки" и алтернативните структури. Колкото и негативно да се относят към този диалог неговите възможни участници, той не само е възможен, но и просто необходим.

Превод: Андрей Романов

Коментари

коментара