Църквата и властта при комунизма

По повод статията на Георги Тодоров „Истината ще ви направи свободни”

Визираната в това изложение статия на Георги Тодоров по повод предстоящото отваряне на досиетата на висшия клир започва много обещаващо – както със самото заглавие, така и с началния призив за разкриване на досиетата „от самата Църква”. Тезата на автора е, че само признанието на истината за сътрудничеството с Държавна сигурност по времето на комунизма може да освободи съвестта от моралната тежест на задкулисната дейност преди 1989 г. и да даде свобода от актуалните задкулисни зависимости. При този подход безспорно се навлиза в сърцевината на моралните измерения на проблема. А те за вярващия човек са сигурната отправна точка за всяка преценка, за изграждането на позиция по всеки въпрос. Другите мотиви като: „Ако досиетата не бъдат разкрити от самата Църква, те така или иначе ще бъдат разкрити от Комисията” или: „Ако хулителите вземат инициативата, тогава люде, които не са стъпвали в църква, ще „отстояват” църковността…” и т. н. бихме могли да определим по-скоро като „спомагателни”. Това, разбира се не ги прави неприемливи – човек не знае коя дума може да събуди чувството за отговорност, да окуражи, да подтикне към вярното духовно-нравствено решение – покаянието. Макар и авторът да избягва използването на тази дума, все пак е ясно, че това има пред вид, когато в началото призовава към „публичното признаване на тази дейност и отричане от нея”.

Нека в такъв случай си припомним някои основополагащи неща за покаянието, за да ги имаме пред очи при разглеждането на поставените от автора въпроси. Преди всичко покаянието е духовно-нравствен, а не просто интелектуален или формално-словесен акт. То не се мотивира от рационални съображения. Покаянието е акт преди всичко на сърцето, а не само на разума. Него или го има на лице, или го няма. Дълбокото и искрено покаяние извира от съкрушеното сърце и не се интересува от начина, по който ще бъде възприето. То има пред очи само собствения грях и скърби, защото той го отдалечава от Бога. Именно това съзнание за грях и тази скръб разтварят душата за Божията милост, която заличава греха. В това именно се състои и свободата – в освобождаването от греха. Ако нямаме всичко това налице, то и „публичното признаване на тази дейност и отричане от нея”, и „изпреварването и осуетяването на всеобхватното охулване на Църквата”, и „непредпоставеното и благонамерено към всички” изследване на въпроса, наистина ще си останат само една по-умела или по-слаба пи ар акция. Тоест, цялата активност ще остане на повърхността, без пряко отношение към духовно-нравствения аспект в неговите същински църковни измерения. В най-добрия случай тя ще си остане на нивото борба за кауза, пък била тя и благородна.

Да видим сега как подхожда към темата авторът. Преди всичко той заявява, че неговата цел ще бъде истината. След това набелязва обвинителните и оправдателните митове, които следва да бъдат отхвърлени, защото както всички митове, те замъгляват истината:

„Оправданията вървят по няколко направления:

– че всички, които сме живели в онова време, сме виновни;
– че сътрудниците на ДС са били „патриоти”, служещи на родината;
– че „такива бяха времената” и всеки „на мое място” би постъпил така;
– че тоталитарната държава щяла да смаже и тебе и близките ти, ако не приемеш да служиш на ДС.

Обвинителните митове отстояват:

– че сътрудниците на ДС съучастват в атеистичен план за унищожаването на Църквата;
– че те са подгънали колене пред Ваала и са подменили служението на Христа с комунистическо идолопоклонство;
– че, сътрудничейки с богопротивната власт, са „похулили подвига на изповедничеството”;
– че са нарушили каноните на Църквата и вече не могат да бъдат истински клирици.”

По-нататък, както ще видим, Георги Тодоров се заема с отхвърлянето само на обвинителните митове. Те от своя страна почиват, според него, на някои „основополагащи идеологически, исторически и политически митологеми”, които забулват истината. И той започва демаскирането на въпросните митологеми. Но преди да разгледаме развитата с тази цел аргументация, нека насочим вниманието си към четирите обвинителни мита, които предстои да бъдат отхвърлени, и да си поставим въпроса: ако всички те бъдат опровергани (а очевидно това предстои, тъй като те са „митове”, тоест, неистини), то каква ще се окаже истината? В какво ще се състои моралната отговорност за сътрудничеството с тайните служби? И по-точно – защото нас ни интересува църковната гледна точка – има ли грях в сътрудничеството с тайните служби на комунистическия режим и в какво се състои той? Този въпрос е същественият. Защото ако призоваваш някого към покаяние, то следва да покажеш и в какво се състои грехът. И вината и покаянието не са някакви абстрактни категории, а са винаги нещо конкретно. Нека да избързаме и да видим какъв е отговорът на този въпрос, който ни дава в края на статията си Георги Тодоров:

„И тъй.

Верноподаничеството на Църквата спрямо комунистическия режим се основава на извечното евангелско отношение към властта.

Личното участие на клирици в делата на тъмнината се очиства в акта на тяхното публично признаване и отричане от тези дела.

Църквата ни е истинска, свята, съборна, апостолска, благодатна.

Чудото на земната Църква е, че тя се състои само от грешници, но тя – Църквата – е чиста, безгрешна и неопетнима Невеста Христова.

Архиереите ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са правоправещи. Свещениците ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са богозаконни. Тайнствата на нашата Църква са истински и спасителни.”

След всичко това остава недоумението – за какво тогава трябва да се каят сътрудничилите на Държавна сигурност? При това и публично. Наистина, думите „личното участие на клирици в делата на тъмнината” като че ли намекват за нещо нередно, но то остава съвсем абстрактно и не е ясно в какво именно се състои. Какви са тези дела на тъмнината? Ако става дума просто за лични грехове на клириците, не се виждат основания да се направи изводът, че те непременно произтичат от сътрудничеството с ДС, че това сътрудничество е нещо принципно неприемливо. Ако всичко е относително, ако може да си сътрудничил и да си помогнал на някого, както посочва Георги Тодоров, или пък обратно, да си сътрудничил и да си навредил на някого, то тогава сътрудничество с комунистическите служби за сигурност само по себе си може би е нравствено неутрално. Освен това, личното сътрудничество на клириците със службите на комунистическата власт не е ли в съгласие с общото „верноподаничество на Църквата спрямо комунистическия режим”, което „се основава на извечното евангелско отношение към властта”? Особено пък ако са те вербували на патриотична основа. Защото, както изтъква авторът, никой не е бил вербуван с натиска да стане атеист, а винаги под благовиден предлог. Какъв е тогава нравственият проблем от църковна гледна точка? Е, ако мотивът ти да сътрудничиш е бил, да речем, користен, наистина е лошо, но в това няма нещо особено – то не излиза извън рамките на обичайната лична греховност. Откъде тогава идват призивите за публично покаяние и какви са техните основания? Да не би те да са породени просто от това, че трябва да се реагира някак на един натиск отвън, на едно обществено мнение с неговите объркани понятия, изградени на основата на секуларната му ценностна система? Иначе казано, ако няма нищо непременно греховно от църковна гледна точка в сътрудничеството с ДС, настояването за публично покаяние не е ли просто една отстъпка на общественото мнение, на натиск, който се упражнява от страна на недоброжелатели? Но да се иска от църковните хора публично покаяние при това положение би било неморално. Дори ако става дума за архиереи, с тяхното ниво на отговорност. Ако обаче сътрудничеството с ДС е неприемливо, трябва да се поясни защо.

Но нека да разгледаме аргументацията, развита в статията, която довежда автора до току що посочените крайни изводи. Да се върнем към "обвинителните митове", които очакват своето опровергаване.

Според автора първият от тях гласи: „Сътрудниците на ДС съучастват в атеистичен план за унищожаването на Църквата”. За да ни убеди в неговата несъстоятелност авторът полага доста усилия, преминавайки през редица спорни твърдения и изгражда една в много отношения изкуствена конструкция. Излишно е да се проследява и опонира на цялата аргументация, която трябва да ни убеди в крайния извод, а той е: Църковните хора, които са сътрудничили на ДС не са участвали в атеистичен план за унищожаването на Църквата, защото такъв изобщо не е съществувал. В малко по-разгърнат вид тази постановка гласи: Идейният атеизъм е атрибут на комунистическата идеология на първия етап – преди вземането на властта. Кървавата вакханалия, устроена от болшевиките срещу Църквата и църковния народ (в класическия случай с СССР) е характерна за втория период, революционния, докато да се установи властта на комунистическата партия. След това властта на номенклатурата не се интересува от това да направи вярващите атеисти, а да използва Църквата за целите на властта си. Сталин преустановява физическото унищожаване на Църквата, защото тя трябва да съществува, за да може да бъде използвана.

Дори и беглият поглед върху историята на Руската православна църква след революцията показва, че тази схема твърде съществено се разминава с действителното положение на нещата. Обикновено се приема, че с края на военния комунизъм и победата в Гражданската война властта на болшевиките вече е утвърдена в Русия. Тоест, този процес приключва до края на 1922 г. Според периодизацията на Георги Тодоров с това отминава вторият, революционният период, през който се утвърждава властта на комунистическата партия. Започва периодът на властта на съветската номенклатура, за който е характерна преориентацията от идеологията на атеизма, превърната от номенклатурата в безсъдържателна мантра, към прагматичния властови подход за използване на Църквата за политическите цели на властта. Така ли е обаче наистина?

През целия период от 1922 г. до началото на Втората световна война, през който съветската номенклатура несъмнено властва, тя съвсем не променя курса си от физическо унищожаване на Църквата към използването й за своите политически цели. Напротив, именно след като се справя с политическите си противници, съветската власт се заема със систематичното унищожаване на Църквата. Особено ожесточени са репресиите през 30-те години и най-вече в годините непосредствено преди войната. Тогава Руската православна църква е доведена до ръба на пълната физическа ликвидация. Към навечерието на Втората световна война, на територията на целия Съветски съюз остават действащи между сто и двеста храма – от няколко десетки хиляди преди революцията. Не остава действащ нито един манастир – от над десет хиляди преди това. На свобода, заемащи своите катедри, са четирима архиереи. Останалите, над двеста архиереи, ръкоположени преди революцията, плюс ръкоположените през следващите малко повече от две десетилетия, са избити със съд и без съд, загинали са в концентрационните лагери и затворите. Част от останалите живи се намират в местата за лишаване от свобода, а другите са заточени в глухите сибирски лесове или в пустините на средна Азия, обречени на бавна и мъчителна смърт. След последната и най-жестока вълна на репресиите през т. нар. „ежовски времена” – 1937-1938 г. в ГПУ дори е закрит отделът, който се занимава с унищожаването на Църквата поради изчерпване на предмета на дейността му. Неговият зловещ ръководител Евгений Тучков е освободен и започва да чете лекции по атеизъм – за него няма повече работа. Когато започва Втората световна война от цялата Руска Православна Църква продължават легално да съществуват незначителни остатъци.

Едва през 1943 г. Сталин променя рязко курса на съветската политика по отношение на Църквата с цел да я направи придатък, обслужващ най-вече целите на външната политика на съветското правителство. Разбира се, това не означава, че комунистите са се отказали от борбата си против Църквата. Това са само тактически маневри. Идеята за пълната ликвидация на Църквата периодически се възобновява. Да си припомним само изявлението на Хрушчов през 60-те години на миналия век, че скоро по телевизията ще бъде показан „последният поп в Съветския съюз”.

Но нека да забравим историческото несъответствие в тезата на Георги Тодоров и да припомним извода му: Църковните хора, които са сътрудничили на ДС не са участвали в атеистичен план за унищожаването на Църквата. Добре, но все пак – в план за какво са участвали? Защото ДС не е благотворителна организация. За да намерим отговора на този въпрос трябва да си даваме сметка, че докато преследването на вярата в нейните външни проявления върви със затихване и отслабване в СССР и страните с т. нар. „народна демокрация”, в същото време с нестихваща сила върви много по-същностният процес – борбата на комунистическите режими да унищожат духовно Църквата. Да я изтласкат от обществения живот, да я маргинализират, да я умъртвят и мумифицират, да я превърнат в музеен експонат. Те никога не са понасяли да виждат Църквата жива. Нито фанатичните атеисти, нито прагматичните номенклатурчици. Ако за първите Църквата е непоносима дори и само като безсъдържателна черупка, лишена от духовно съдържание, то за вторите тя е приемлива само като такава. Да съществува – да, може. Но да живее своя пълнокръвен духовен живот – това не. Дори и само заради прагматичните властови интереси – това е в пълен разрез с тях. Така че, когато преценяваме на какво всъщност са съдействали сътрудниците на ДС, трябва да имаме пред очи този най-същностен аспект на отношението на комунистическата власт към Църквата – стремежът към нейното духовно умъртвяване.

Комунизмът и християнството са несъвместими като светоглед, те не могат мирно да съсъществуват на духовното поле, там те са в непрестанна борба за човешката душа, защото имат коренно противоположни, взаимно изключващи се визии за нея. Разбира се, Църквата винаги е готова да даде „кесаревото кесарю”. Проблемът с комунистическият кесар е, че той иска Божието. Той иска човешките души. За това и властта му беше наречена тоталитарна. От тази гледна точка възможно ли е верноподаничеството на Църквата спрямо комунистическата власт да се съгласува с Евангелието? „Всяка власт е от Бога” и прочие цитати не са нищо повече от откъсване на отделни изречения от цялостния контекст на Божественото Писание. Когато ни казват, че трябва да се покоряваме на властите, хубаво е да си припомним какво отговориха апостолите пред първосвещениците, стареите и книжниците, след като строго ги заплашиха и им заповядаха „никак да не говорят, нито да поучават в името Иисусово” (точно това и комунистическата власт изисква от Църквата). Апостолите отговориха: „Съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога” (Деян. 4:19). Тоест, покорност на властите се дължи дотам, докъдето техните разпореждания не влизат в противоречие с Божия закон. Примерът със същите тези апостоли, отдали живота си за Църквата, но останали верноподани на властта на Нерон не е убедителен. Нали те са убити от него. Защо? Именно защото са отказали верноподаническа покорност и вместо да изпълнят заповедта на властта да почитат отеческите римски богове, те са проповядвали Христа.

Но все пак, не е ли прав Георги Тодоров, когато казва: „Несъстоятелно е да твърдим, че щом Църквата е верноподаническа спрямо властта на атеистите, значи тя („обективно”) служи на атеизма.”

Там е работата, че верноподаничеството в тоталитарната държава не се свежда до това да си плащаш данъците и да спазваш закона. Властта на атеистите изисква доказателства за верноподаничеството, които се изразяват именно в служене на нейната политика. В случая – противоцърковната.

Дали не преувеличаваме, както ни предупреждава авторът? Нека отново се обърнем към историята на Руската църква защото в нея разглежданите процеси протичат в най-ясен вид. Това е така не само защото тя е живяла под най-фанатично безбожния от всички комунистически режими с неговите атеистични петилетки, съюз на безбожниците и изключителна жестокост и систематичност в унищожаването на Църквата, а защото Руската православна църква е оказала и най-силната съпротива и най-твърдото църковно противостоене срещу богоборческата власт. Да видим как съветската власт разбира верноподаничеството на Църквата.

В продължение на десет години след революцията Руската православна църква е извън закона. Болшевиките предлагат тя да бъде легализирана, но при определени условия: да бъдат отстранени от катедрите им неугодните на властта архиереи и новите назначения да се съгласуват с властите, Църквата да обнародва декларация за лоялност към съветската власт със съответните призиви към вярващите, църковната политика да се съгласува с правителството чрез негов представител, църковната власт в Москва да изиска от задграничните архиереи също да декларират лоялност към съветската власт, а в случай че не приемат – да ги осъди. През 1927 г. митрополит Сергий (Страгородски), който в момента изпълнява длъжността заместник на първойерарха (Крутицкия митрополит Петър (Полянски), когото болшевиките държат в затвора) и управлява Църквата, приема тези условия. Църковното управление в Москва е легализирано, сформиран е Синод.

Оказва се обаче, че легализацията е начинът, по който съветската власт най-сетне успява да овладее управлението на Църквата. Представителят на правителството, с когото църковното управление е задължено да съгласува действията си, всъщност е споменатият Евгений Тучков, началникът на отдела в ГПУ, който осъществява антицърковната политика на болшевиките (колегите му чекисти го наричат „игуменът”). В състава на Синода влизат само одобрени от него архиереи. След това митрополит Сергий започва необяснимо и безпричинно да премества архиереите от техните катедри въпреки протестите на паството и на самите архиереи. Това се върши под диктовката на ГПУ, което настоява неудобните за него епископи да бъдат отстранени. По правило, това са най-добрите архипастири.

Следващото разпореждане, което митрополит Сергий е принуден да издаде, е в храмовете, в съответните прошения на ектениите, да бъде споменавана съветската власт! Това разбира се, става също под диктовката на ГПУ. Съветската преса издевателства – ние сме атеисти, на нас не ни трябва никаква Църква с нейните молитви! Това вие вършите доброволно и по ваше желание! В същото време вярващите с огромна тежест в душите чуват в храма своите пастири да се молят за успеха на богоборците, които в програмата на партията си са заложили целта да унищожат напълно всякаква вяра в Бога.

Дальше – больше!, както казват самите руси. Митрополит Сергий трябва да декларира пред целия свят, че в Съветска Русия няма гонения за вярата и той прави това в интервю за централните съветски вестници (през 1930 г.). Доколкото има репресии по отношение на клирици и вярващи християни, те не са заради тяхната вяра, а заради извършени от тях политически престъпления.

Още преди това ГПУ е изискало църковното ръководство да забрани в храмовете да се възнасят молитви за страдащите в съветските затвори и концлагери свещенослужители тъй като те са политически престъпници. За съветската власт това е особено важно доказателство за лоялност от страна на Църквата – тя трябва да потвърди, че щом някой клирик или вярващ е арестуван, то това е за контрареволюционна дейност. В противен случай ще излезе, че в СССР има гонения заради вярата. По същите съображения започва лишаване на осъдените архиереи от техните катедри и назначаването на други на техните места. От началото на революцията във всеки храм са се възнасяли молитви за арестувания свещеник, за заточения епархийски архиерей и събранието на вярващите чува дяконът да произнася на ектения имената им и срещу всяко от тях – „затворник”. Сега вече прочитането на имената им в храма се окачествява като политическа демонстрация срещу съветската власт. Под натиска на ГПУ е забранено дори и извършването на панихиди за убитите и загиналите в нечовешките условия на съветския ГУЛАГ свещенослужители и миряни все по същата причина – те са обявени за политически престъпници и такава молитва би била политическа демонстрация.

Ето тези конкретни неща се имат пред вид, когато се говори, че сътрудничеството с властите е поругаване над подвига и паметта на всички знайни и незнайни изповедници и новомъченици на Руската православна църква, пострадали от болшевиките заради вярата си. Разбира се, тук може да се възрази, че в България ситуацията е по-различна. Несъмнено, бележките на Георги Тодоров за духовното състояние на Българската църква към това време са справедливи, но те не дават основание за обобщения като: „Убийствата и гоненията на духовници след 9.ІХ.1944 г. у нас са предимно на политическа (понякога и на лична) основа. Репресират ги не защото са духовници, а защото са (обявени за) „фашисти”.”

В Русия пък ги преследват, защото са „контрареволюционери”. В Римската империя – защото отказват да кадят тамян пред статуята на императора като пред божество, което също е политическо престъпление. Това, че властта привидно или дори искрено ги обявява за политически престъпници съвсем не означава, че не са мъченици, както справедливо мнозина вече отбелязаха по този повод. Разбира се, сигурно не всички могат да бъдат признати за мъченици. Тук е необходимо старателно проучване на отделните случаи, за да се види за кои от тях може да се приеме, че удовлетворяват критериите, по които Църквата определя, че нечие страдание и смърт е мъченически или изповеднически подвиг. И може би тъкмо такова изследване много би прилягало на талантливото перо на Георги Тодоров, когото сме виждали неведнъж да застава със смела изследователска позиция срещу утвърдени в общественото съзнание митове, стереотипи на мислене, идеологеми.

След заявлението през 1930 г. пред целия външен свят, че в Съветския съюз няма никакви религиозни гонения, а репресираните свещенослужители и вярващи са попаднали под ударите на закона изключително заради техните политически престъпления срещу съветската власт, ръцете на богоборците са развързани за тоталното физическо унищожение на Църквата. Именно непосредствено след това са разрушени над 90% от храмовете в Русия, а повечето от останалите са поругани и превърнати в клубове, складове, кина и пр. Външният свят не може да се намеси, както това се е случвало в началото на 20-те години, защото църковното ръководство е принудено да заяви, че затварянето на храмовете е съобразено с желанието на самите вярващи и не само не протестира, а благодари за вниманието на съветската власт и грижите ѝ за нуждите на вярващия народ.

Много още факти могат да се приведат, но и казаното е достатъчно, за да се види, че от гледна точка на тоталитарната власт истински верноподаническа Църквата може да стане само когато бъде окончателно духовно обезкървена. Дотогава тя трябва непрекъснато да дава доказателства, като посочените по-горе.

Необходимо е обаче да внесем някои уточнения и по отношение на примерите, които привежда Георги Тодоров с патриарх Тихон и Солженицин.

Като сравнява поведението на руския първосветител при обявяването на анатемата срещу болшевиките през 1918 г. и при последващото заявление през 1923 г., с което се признава за виновен в политически престъпления пред съветската власт и поема ангажимент занапред да бъде лоялен към нея, авторът поставя въпроса: „Но дали всъщност в това самоунижение на Патриарха няма по-дълбоко и по-истинско величие на духа, по-вътрешна и по-истинска смелост и себеотрицание в полза на ближния и на Църквата, отколкото в гръмовержната анатема?”
Произнасянето на анатема срещу болшевиките, които са потопили в кръв Русия не е просто величав жест, а изповедничество, защото след това патриархът трябва да е готов да отиде на смърт. Ако това не се случва, то е единствено поради опасенията на болшевиките, че така в очите на народа той ще стане мъченик и герой и с това ще нанесат силен морален удар срещу самите себе си. Известни са думите на Ленин: „Втори Ермоген от него няма да правим”.

Патриарх Тихон наистина се отказва в този момент от затвора и евентуалната мъченическа смърт, за да се върне на полето на борбата за освобождаването на Църквата от обновленците, узурпирали управлението ѝ по време на неговия арест, с цел да я подчинят на съветската власт. Но този избор на светия патриарх съвсем не може да се използва като аргумент, за да се постави под съмнение едно ясно положение – за Църквата няма по-висок подвиг от мъченическия както и няма по-голяма любов от тази да положиш душата си за своите приятели, според думите на Спасителя (ср. Иоан 15:13).
Но нека видим как впоследствие самият патриарх оценява своя избор в този момент. Свидетелството, което привеждаме, е на протойерей Михаил Полски, един от изповедниците, преминали през кошмара на съветските лагери:

„Патриархът, излизайки на свобода, виждайки още веднъж цялата нравствена сила на църковния народ, беше казал на един мой познат и негов близък стар приятел: „Като четях вестниците в затвора, с всеки изминат ден все повече ме обхващаше ужас, че обновленците заграбват Църквата в свои ръце. Ако знаех, че техните успехи са толкова нищожни и народът не е тръгнал след тях, аз не бих излязъл от затвора”.

Тоест, никога и никакви покаяния пред властта патриархът не би принесъл и не би имало абсолютно никакви други достатъчно основателни причини, които да го подтикнат към това, ако не беше обновленството, окупирало църковната власт и безчинстващо в Църквата. Но и обновленството не би го принудило на такъв акт на примирение с болшевиките, ако той знаеше истината за тях в затвора. Вестниците наистина лъжеха за тяхното значение и, разбира се, нарочно бяха подпъхвани на патриарха от агентите на ЧК, за да получат от него този акт на „примирение”, който беше така нужен на властите.” (Протоиерей Михаил Польский. Положение Церкви в Советской России. Йерусалим, 1931 г.)

Актът на „примирение” наистина е много нужен на болшевиките в този момент. По същото време международната общност упражнява силен натиск върху съветските власти във връзка с гоненията срещу религията. Но все пак, болшевиките не могат да освободят патриарха само под външния натиск – това би означавало голяма загуба на авторитет във вътрешно-политически план. На тях им е нужен друг изход от положението – „покайно” заявление на патриарха. Разбира се, патриарх Тихон няма как да знае всичко това. В продължение на една година той е държан под арест в строга изолация и към него постъпва само контролирана от болшевиките информация.

По-късно мнозина конформистки настроени архиереи и клирици ще се позовават на тази и подобни стъпки на патриарха, които ще интерпретират като линия на поведение, допускаща компромисите, за да бъде „спасена” Църквата. На лице е обаче една съществена разлика между тяхната мотивация и тази на патриарха. При патриарх Тихон целта наистина е благото на Църквата и вярващия народ. Както преди това, така и впоследствие той многократно доказва, че не се страхува за себе си. И никога не преминава една граница – накърняването на вътрешната духовна свобода на Църквата. Патриарх Тихон никога не позволява на богоборците да се доберат до управлението на Църквата като удържа огромния натиск, оказван върху него. При сътрудничещите с болшевиките архиереи, напротив, в основата на компромисите с богоборческата власт и на поддаването на съблазанта да се придобие едно „свободно” или поне легално съществуване в съветската държава, стои малодушието, огъването пред страха от репресиите, комформизмът.

Това разграничение беше необходимо, за да е ясно, че „мярката на светостта” в примера на светия патриарх Тихон съвсем не може да служи като аргумент в полза на сътрудничеството с репресивните органи на комунистическите власти.

Да видим как стоят нещата с „Принципът на Солженицин”. Той се състои в това, че можеш да изобличаваш съглашателството на църковната власт докато и ти самият си под заплахата на комунизма, както и тя, но ако ти си в безопасност, нямаш това морално право (в случая, за който става дума, Солженицин е извън СССР). Георги Тодоров ни предлага да приложим този принцип за нашите условия във времево отношение, тоест, да приемем, че след 1989 г. нямаме моралното право да изобличаваме сътрудничеството с ДС, тъй като вече сме извън опасност. Действително, много по-лесно е човек да се осмели да говори, когато е в безопасност, но означава ли това, че поради тази причина трябва да се ограничим да говорим за истината? До какво може да доведе това? Добър и смиряващ коректив е да си даваме сметка, че в условията на комунистическата диктатура, под натиска на Държавна сигурност вероятно би ни липсвало мъжество и може би щяхме да мълчим малодушно или дори бихме се поддали да сътрудничим. Нека този коректив да ни послужи само за добрата цел – да не осъждаме хората, които в ония условия са се огънали. Но той не би трябвало да ни отвежда в лошата посока – да мълчим за онова, което е принципно неприемливо или още по-лошо – да го представяме като приемливо.

Както отбелязва и Георги Тодоров, гледната точка и разбиранията на Солженицин са светски, а не църковни. Самият Солженицин признава това в началото на въпросното си писмо до Третия Всезадграничен Събор на Руската православна задгранична църква. Солженицин прави следната уговорка: „Съзнавайки своята неподготвеност да говоря по църковни въпроси пред събор от свещенослужители и архиереи, посветили целия си живот в служение на Църквата, аз … единствено прося снизхождение към възможните ми грешки в терминологията или в самата същина на съжденията”. В края той отново заявява: „Не смятам себе си за призван да решавам църковни въпроси”. С оглед на това, предизвиква недоумение привеждането в качеството на аргумент от Георги Тодоров на следните разсъждения от писмото на Солженицин до Третия Всезадграничен Събор на РПЗЦ: „Греховете на покорността и предателството, допуснати от йерарсите, са положили земна и небесна отговорност върху тези водачи, но не се разпространяват върху църковното тяло.[…] Ако греховете на йерарсите се прехвърляха върху вярващите, то нямаше да е вечна и непобедима Христовата Църква, а изцяло щеше да зависи от случайностите на характерите и поведенията.”

Нека чуем оценката за тези мисли на един известен църковен автор – отец Серафим (Роуз). Той пише: „Такъв възглед се основава върху едно напълно погрешно разбиране на естеството на Църквата, което изкуствено отделя йерархията от вярващия народ и допуска, че църковният живот продължава „нормално”, независимо от ставащото с водачите на Църквата. Напротив, цялата история на Христовата Църква ни убеждава тъкмо в противоположното. Кой друг, ако не епископите на Рим, отклониха западната църква в отстъпление, разкол и ерес? Виновни ли са обикновените вярващи римокатолици, че те – най-голямото множество „християни” на света – днес са извън Христовата Църква …” (The Orthodox Word, Nov.-Dec., 1974 (59), 235-246.)

С този стряскащ пример о. Серафим (Роуз) ни казва много ясно, че ако отговорността за „греховете на покорността и предателството, допуснати от йерарсите” (според израза на Солженицин) наистина не пада върху църковния народ, то последствията от тях имат значение за цялото църковно тяло. Защото поведението на йерарсите, техните решения и избор по принципните въпроси определят посоката, в която се движи църковният кораб. Тя не е без значение за църковния народ. За това и той поема своята отговорност, ако не се интересува и я следва безкритично. За това и от древност в Църквата именно църковният народ е пазителят на истината.

В заключение ще кажем: ако в случая със сътрудничеството с ДС ставаше дума просто за лични грехове, пък макар и на йерарси, то тогава по-добре би било изобщо да не говорим за тях, те се измиват в тайнството на изповедта. Но и самият Георги Тодоров намира за необходимо сътрудничеството да бъде признато публично. Защо е необходимо това, ако става дума наистина само за лични грехове? Работата е там, че става дума за църковна позиция, за един възглед по какъв път може да върви Църквата в период на гонение, как може тя да оцелява, докъде е допустим компромисът, кое е допустимо като поведение на йерархията. Можем ли да кажем „такива са били времената” или „всеки би постъпил така под заплахата от репресии”? Не заставаме ли тогава на позицията на оправдателните митове, за които ставаше дума в началото? Или можем ли да приемем, че по проблема с досиетата следва да се каже: „кой може да бъде сигурен, че би издържал на тяхно място” или: „който е чист нека пръв хвърли камък”? Да, никой не може да бъде сигурен за себе си, че ще остане принципен в една екстремна ситуация. Но тук изобщо не става дума да се хвърлят камъни, нито пък да се осъжда някой или дори нечия конкретна постъпка. Става дума за това да се каже ясно коя е принципно правилната позиция и кое поведение е неприемливо. Никой не иска да осъжда падналия, но не може падението и малодушието да ни бъдат представени като норма на поведение. Защото това е сигурна гаранция за падение при бъдещи изпитания. А, както ни предупреждава отново приснопаметният о. Серафим (Роуз), „вече е много по-късно отколкото си мислим”.