Арабските новомъченици
Винаги съм се питал, имаме ли право ние – жителите на мирните християнски държави, в които изповядването на Христовото учение е нещо съвсем естествено, дело – нито опасно, нито (по необходимост) тайно или преследвано, да имаме самочувствието на истински, изстрадали за вярата Христови следовници?
Като онези – (най-)първите. Като тези – съвременните нам, които в 21 век преживяват най-жестокото, брутално и мащабно гонение срещу християни, невиждано от Нерон и Диоклециан насам.
Не искам да бъда разбиран погрешно, но може ли един християнин да се мисли за истински такъв, ако вярата, която изповядва, е изконна за неговата държава и народ, и дори е записана, следователно, (по презумпция) пазена от Конституцията на същата тази държава, при положение, че на еди-колко-си километра от него други негови събратя в Христа правят и невъзможното, залагайки дори живота си и този на своите близки и деца, само, за да се причастят и да вземат молитвено участие на служба?
Разбира се, че във всички изконно (и по Конституция) православни държави, каквато е и България има десетки просияли с делата, вярата и любовта си към Бог християни, много от които, в последствие, са били обявени за светци.
Но колко по-трудно е да отстояваш своя Бог в една традиционно мюсюлманска държава, в която ти и твоите събратя християни сте малцинство, често твърде недолюбвано от множеството.
Колко по-трудно е да си християнин в една войнствено-атеистична държава, какъвто беше и режимът в България и управляващият я СССР, до преди три десетилетия.
Такава е от години ситуацията в арабския свят и Близкия Изток. В Сирия – страната на едни от най-древните християнски общности и артефакти; страната, в която на няколко места и до днес се говори на арамейски – езика на Христос. В Ирак, Египет, както и във всички територии, които до скоро бяха под властта на ДАЕШ.
Разбира се, трябва да се отдаде почит и към смъртта на невинно избитите от псевдо-мюсюлманите на „Ислямска държава“ редови мюсюлмани. Но тук разглеждаме проблема за новохростиянските мъченици там, които бяха основна цел на терористите.
По какво смъртта на стотиците невинни християни, избити в последните два месеца в няколко църкви в Египет, е по-различна от смъртта на невинните българи изклани зверски от османлиите в църквата в Батак, да речем, които неотдавна бяха обявени за Христови мъченици?
И тогавашните батакчани и днешните египтяни-християни са знаели, че излагат не просто сигурността, а и живота си на риск, посещавайки християнски храм и участвайки в християнска служба със семействата, с децата си…
И в тогавашен Батак, и в днешен Египет християните живеят в агресивна спрямо тях атмосфера. И въпреки това тези невинни и смели Христови войни не се поколебаха да прославят и да се единят със своя Бог, когато около тях смъртта се просмукваше във въздуха.
Не бих искал да давам съвети на никоя поместна православна църква… Бих си позволил просто да изразя своето лично мнение, че всяка една от поместните православни църкви би просияла с още по-голяма сила, ако подкрепи “похода“ към признаването за свята на кръвта, пролята за Христос от тези невинни наши събратя християни — мъже, жени, старци и деца (толкова много деца!…).
А кое може да очисти повече затъналия в блатото на собствената си омраза (според някои предапокалиптичен) свят от невинно пролятата кръв на децата мъченици от най-древните християнски територии в арабския свят и Близкия Изток?!
Нали помним, че “В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно? И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема; а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина.“ (Мат. 18:1-6).
В една друга моя статия за измъчените, страдащите и загиналите деца на Сирия, аз написах, че ще светът ще “плаща“ и ще отговаря пред Бога за това, че е допуснал и е наблюдавал (без)участно мъката и смъртта на тези невинни ангели и продължавам да вярвам в това.
Точно както твърдя, че ще плащаме за кръвта на 14-те хиляди младенци-мъченици – чиято памет Българската православна църква почете преди няколко дни, на 29 декември — много от които все още пеленачета, изклани по заповед на Ирод – един страхлив човек, пазещ властта си.
Точно както знам, че ще плащаме и за кръвта на избитите деца в лагерите на смъртта на Хитлер, Сталин, Мао…
Защото кръвта и смъртта винаги се заплащат.
Защото в християнството детето има грехове след навършване на седмата си година, тогава за Църквата човек става отговорен за своите постъпки, става “пълнолетен“.
А в очите на Бога всички невръстни деца, избити в православен, католически или протестански храм, в синагога, джамия и навсякъде на планетата, са пречисти ангели, които Той винаги ще държи най-близо до Себе Си.
Защото децата (за разлика от нас) са много повече душа, отколкото тяло.
Защото чистотата и искреността са най-скъпи за Бога, а кой е по-чист, смирен и искрен от децата?
* * *
Макар и някой да е извървял достойно християнския си път, макар и някой да е пострадал – волно или неволно за Христос, за да бъде обявен за светец, мъченикът (и тук трябва да се разбират всички светии, защото освен физическото мъчение, което безспорно респектира онтологичния ум, всяко ограничаване и странене от земното е вид мъченичество, както за тялото, така и за душата) трябва да се изпълнят определени канонични изисквания.
Не зная, дали ние ще сме съвременници на обявяването от Православната църква на загиналите от вражеска ръка християни за светци и мъченици за вярата, макар да имам своите основания, да съм убеден в подобен развой на събитията. Но дори и все още необявени за светци и мъченици за вярата, тези смели наши арабски братя и сестри в Христа ни дават двете най-важни неща за живота ни на тази земя – урок и надежда.
Урок как да живеем за и в Христа.
Показаха ни, че християните не просто не са страхливи и бездушни хора, а всъщност по тези земи християнството изпитва най-високите върхове в мъжеството на човешката душа. Спокойно може да се каже, че само смелият човек може да е истински християнин, защото смелостта и волята са неизменна част от битието на един християнин. Нима има по-голям подвиг от този да пребориш себе си? Нито едно бутафорно източно учение, претендиращо, че води към себепознание и себенадмогване, не може да (до)стигне до дълбочинната висота на смисъла на християнството в борбата със себе си.
Надеждата, която ни дават избитите наши братя, е именно надежда за живот.
Както Христос победи смъртта със смърт, така и всички погинали за Неговото име, със смъртта си ни дават надежда за живот.
А не е ли това, което правят и светиите – нашите застъпници пред Бога?!
Нали винаги влизаме в храма с болка или свито сърце, а излизаме огрени с надежда.
И не са ли най-добрите наши застъпници онези, които със своите непораснали, силни, нежни, остарели, всякакви, беззащитни, треперещи тела все пак се изправиха смело пред лицето на злото и смъртта и ни показаха, че любовта е вяра, а вярата е любов?!
А пред любовта злото е слабо, жалко и безлично…
