Богооткровена истина и рационално познание
„Защо питаш за Името Ми? То е чудно…”
Съд. 13:18
Ако Вселената има мечта, не е ли това нашата синя планета Земя?
Ако Вселената има пулсиращо сърце, не е ли това чудото на живота?
Ако Вселената има очи, не са ли те на богосътворения човек,
който наблюдава, изследва и обяснява тази Вселена,
за да вникне в Тайната на вложения в нея Замисъл?
Проф. д-р Антоний Хубанчев
Ние мислим Бога като Истина и всяко движение напред в познаване на Истината и нейното осъществяване в живота е движение към Бога. Така в духовния порив на богопознанието началото и прафеноменът на всяко познание е словотворящият Източник-Логос или както е формулирано в богооткровеното слово: Божественият Логос е в Началото на Сътворението и в Истината за Бога, света и човека (срв. Иоан. 1:1-5). Отличителната черта, характеризираща богооткровения библейски текст е, че той е свързан с дълбока и неразривна връзка между познанието на вярата и рационалното познание. Светът и това, което се случва в него, както и историята и съдбата на човечеството, е реалност, която трябва да бъде осмислена, анализирана и оценена с помощта на средствата, с които разполага разумът, но по начин, при който вярата винаги е поставена в основата на тези процеси. Вярата е необходима, не за да отнеме автономията на разума или да ограничи полето му на действие, но за да обясни на човека, че в тези фундаментални процеси на космическата и историческата реалност винаги присъства и действа библейският Бог. Поради това познаването на света и историческите събития в истинската им пълнота и цялостност е невъзможно без вярата в Бога, Който действа в тях. Той е Бог на историята и на спасението на света и човека.
Нашата вяра е действително преживяваното присъствие и възприемане на словото на живия Бог като най-дълбинния смисъл на живота и пределните цели на съществуващото. Това е въвличане на цялостната ни същност – на волята, разума, чувствата и сетивата, с подчиняването им на Божието слово, без което не е възможен самият акт на вярата. Това е именно и основната предпоставка на личната убеденост в Бога за вярата, че Той е Първоосновата, Първопричината и битийното Основание на наблюдаваната и изследваната космическа безпределност.
Наистина Божията Същност (ousia) сама по себе превишава всяко рационално мислене. Тя е недостъпна и неуловима за всякакъв вид абстрактно-логични прийоми и форми на мисълта и в човека не може да се открие сила, способна да постигне Непостижимия. Невидимият по Същност (ousia) обаче става видим в действията (energeia) е един от основните принципи на Кападокийския модел за пътищата на богопознание.
В безкрайността на космоса и сред величието на творението ние се стремим да вникнем в смисъла на закономерния му ритъм и в преклонение да отгадаем с вяра великолепието на неизмеримата слава на Божия Дух, обгърнал и животворящ Вселената. Чрез Него ние сме това, което сме – образ и подобие на Бога, отблясък на Неговата неизразима слава, изкупени от греха и призвани за безсмъртие, а в чудото на Боговъплъщението ние сме завинаги в Божията любов и Предзнание. Така човекът като „мислеща тръстика в космическата безкрайност“ е призван към вечността. И въпреки че е нищожна частица материя на един целенаправляван Универсум, той разкрива своето предназначение и величие, като вниква и разгадава логосните основания и дълбинния Смисъл, животворящ в безкрайното време и безграничните пространства сърцето на Вселената.
Фактът, че нашият Прародител е създаден по образа на Христос, на Словото-Творец, означава, че той е бил призван да се възвиси до образа на своя Първообраз. За първи път частица от сътворената материя, „земният прах е организиран въз основа на логосни начала; материалното творение получава форма и структура по образ Божи; животът на Земята става съзнателен, свободен, личен“ (Нелас Панайотис). В човешката природа вече е вложено началото на божественото „creatio continua“ като действащ телеологичен принцип във възхождащо развитие и безгранична перспектива.
Така по пътя на богопознанието и ден, и нощ ни води копнежът по Бога, защото единствено в реалното преживяване на Бога вътре в нас, в опита на богоприсъствието, се постига познанието, че има и друга действителност, достъпна за духовния взор на нас – телесно виждащите. В нея човекът намира дълбинния смисъл на живота, намира красота, мир и хармония. И неизчерпаем е духовният опит на богоприсъствието в душата човешка, която без Бога няма битие, „защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деян. 17-28).
През цялата човешка история неизменно отеква Божият зов: “Аз съм вечно Съществуващият!” (Изх. 3:14). Бог никога не е преставал да ни призовава към съучастие в Неговата вечност. И единствено човекът, в това малко свое сърце, може да почувства и преживее най-великата Тайна на цялата космическа необятност, така че в него да не остане никакво място на съмнение за вярата в единия Бог – Творецът на всичко видимо и невидимо. В тия мигновения човек по-скоро би се усъмнил в собственото си съществуване. Така в духовния порив към Бога в богословската рефлексия се търси сродното между две реалности: първата – сетивната, достижима и изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората – трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумарно изразено, както учи преп. Максим Изповедник, това е символният път на богопознанието, при който Бог като трансцендетна същност (ousia) чрез изявата на Божия живот и Божиите енергии (energeia) присъства и действа в сътвореното битие, при което чрез ума-логос на човека, тълкуващ логосите-символи, се вниква в Логоса-Първоначало на всяко битие като Смисъл и целеполагане на цялото творение.
Съвременната сциентична картина за света обаче предпоставя преминаването към абсолютно друг онтологичен и познавателен план за човека като изследовател и творец. В него богосътвореният „homo sapiens“ е интерпретиран единствено с новите реалности на иновационните високи технологии (high tech) в информация, биогеномни технологии и либерална евгеника. В съвременната ни епоха, определяна като антропоцен, научното познание придобива напълно нови и съвършено неизвестни досега черти. Това е сциентична картина за света, безразлична към личността в духовно-нравственото ѝ развитие и висши потребности. Това е действителност, интерпретирана еднопосочно в причинно-следствените ѝ вериги, детерминация, алгоритми, виртуално-цифрово метапространство и изкуствен интелект. Това е една друга „зашеметяваща враждебна Вселена”, колкото по-постижима, толкова по-безмислена (Стивън Уанбърг) и „безразлична, както към идеалите на човека, така и към неговите страдания” (Жак Моно). Обяснявана по този начин Вселена е гробница за мислещия дух. В нея няма място за личността като самоосъществяващо се битие към пределната цел (telos) на съществуването си по пътя от „образа към Първообраза“, като съзнателен субект и безсмъртен дух, надарен с разум, свобода и творчество, призван да се възвиси до своя Първообраз.
Постулатът на вярата в триединия Бог като Свръхсъщностна Същност е абсолютно друг. Онтологичното основание за съществуването на всяко единично битие, включително и за човека, е самото битие Божие. Тази концепция е централна за систематическото богословие. И ако Триипостасният Бог има Своето битие в абсолютна пълнота и всецяло, то всичко сътворено го притежава само в оная степен, в която то му е дадено. Всичко съществуващо само, и затова съществува и се движи, и живее, защото е съпричастно на животворното Божие битие, което е най-висшето и съвършено Благо. Така единствено в корелацията „Бог – човек” личността добива и има абсолютна ценност, автентично достойнство, истински права и величие, необусловени от никакви социално-утилитарни начала и фактори. В измеренията на вярата в Предвечния Логос, “чрез Когото всичко е станало” (“Имже вся быша”), тя е познание и творчество, радост и красота – дори и в есхатологичната перспектива, че „сегашното небе и земя ще преминат” (Мат. 24:35).
Богословието е дълбинно прозрение, размисъл, молитва. Христос желае да разговаряме с Бога, тъй както и Самият Той, Синът Божи и Човешки, е беседвал с Небесния Отец през земния Си живот. И ако богооткровените истини на Църквата са неизменни и винаги тъждествени на себе си, защото по същността си са божествени, то богословското им усвояване и разбиране се доразкрива постепенно, като се усъвършенства, както в съзнанието на всеки християнин, така и в съборния разум на цялата Църква.
Класическата формулировка на тази постановка е на св. Викентий Лерински: „Може би някой ще твърди, че в Христовата Църква не трябва да има никакво преуспяване в религията? Разбира се, че трябва да има, и то твърде голямо! Обаче така, че напредъкът да бъде действително преуспяване във вярата, а не промяна. Нека възрастват и във висша степен да преуспяват с годините и вековете разбирането, познанието и мъдростта у всеки поотделно и сред всички, както в човека, така и в цялата Църква, но само в истинската им същност: в едно и също учение, в един и същ смисъл, в едно и също понятие. Нека християнската религия да укрепва с годините, с времето да се разширява, с вековете да се възвисява, обаче тя трябва да остава неповредена и ненакърнена”.
Като следва светоотеческата традиция, св. Евтимий Патриарх Търновски също така пише: “Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свещените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала Църквата”.
Богооткровените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са резултат на абстрактно-логическо мислене. Поради това всяка една рационална система, създадена с цел да обхване и да обясни природата на Божественото, достига само до възможната граница да създаде теоретичен конструкт като чиста философска абстракция за Бога или да доведе до логико-диалектическата антиномия за познавателните граници на безграничното Абсолютно Битие. Като наблюдава света на материалните обекти и природната детерминираност, разумът не намира там своя Бог. Питайки за Неговото име, дори Бог отказва да се назове точно. „Защо питаш за Името Ми? То е чудно“ (Съд. 13:18).
Това е скритостта, съкровенността на Бога в недрата на Неговото творение, където ние търсим следите на Предвечния Логос, (срв. Рим. 1:20).Тогава разумът разбира, че истинското познание за Този, Когото той търси, и действителното виждане се състоят в това, да се прозре, че Бог е непостижим, и признанието, че Той превъзхожда всяко познание, бидейки познавателно отделен от всяка емпирична даденост чрез Своята непостижимост като Свръхсъщностна Същност. „Наистина, Ти си Бог съкровен…“ (Ис. 45:15).
Материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психофизична структура, от друга – са емпиричен екран, на който са дадени символите на рационално непостижимия Бог. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър-тайнопис, вложен в битието. Той сравнява, търси нови образи и понятия, създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език.
В неизкоренимия порив към Бога се търси сродното между две реалности: първата – сетивната, достижима и изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората – трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумарно изразено, както учи преп. Максим Изповедник, това е символният път на богопознанието, където Бог като трансцендетна същност (ousia) чрез изявата на Божия живот и Божиите енергии (energeia) присъства и действа в сътвореното битие, при което чрез ума-логос на човека, тълкуващ логосите-символи, се вниква в Логоса-Първоначало на всяко битие като Смисъл и целеполагане на цялото творение.
Богооткровената истина е посеяна във всички сфери на битието. Тя съществува като семена на Предвечното Слово и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира и синтезира фрагментите на общия логосен Смисъл. В богословието този процес е свързан с опитите да се създадат адекватни понятия като отрицателни и положителни определения за Бога, както и с дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята: естествения и свръхестествения, обогатяващи със съдържанието си човешката идея за Бога.
В тази насока са и мислите на св. Василий Велики: “Няма нито едно име, което, обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което, макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, посочват онова, което е в Бога, а други, обратно – което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа: с отрицанието на онова, което не е, и с положителното определение на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога”. Или, казано с други думи: как и доколко, посредством категориално-понятийния апарат на една апофатика или в светлината на естествения разум (lumen naturalae rationis), може да бъде изразен неизразимият Бог.
В самия фундамент на християнската картина за света е заложена истината на вярата, че Триипостасният Бог е единственият Източник на всяко битие. Разбиран като “causa sui”, Той не получава битието Си от никого. То Му принадлежи, тъй като е естествено свойство на самобитната същност Божия. И нищо не съществува битийно извън Бога. “Онова, което не е в Съществуващия, то въобще не съществува” (св. Григорий Нисийски). Бог е “Всебитие в самата битийственост на Всебитието” (Псевдо-Дионисий Ареопагит в съчинението “За божествените имена”), а в богословския синтез на св. Йоан Дамаскин тази мисъл е разкрита по следния начин: “Бог като някакво неизмеримо и безпределно море на същността съдържа в Самия Себе Си цялата съвкупност на съществуващото”. Безграничният в своя максимум и минимум космос е реализация и конкретизация на предначертано развитие, изхождащо от Триединия Бог. В своето движение той следва програма на висш смисъл и цели, вложени в него от Абсолютния Разум. Присъствието на Бога в природата – Неговата иманентност – е едновременно логосната програма и творческата, целенасочваща сила при възхождането към нови и по-висши форми на развитие.
Бог Творец, като е предоставил свобода на Своето създание човека, като че ли се е отказал от абсолютното Си всемогъщество “in actu” и така е встъпил в сътрудничество с него. Свобода, която никой не може да отнеме на човека, в неговото падение и възход. Благодарение на вложения в него образ Божи човекът е в състояние да преодолява и подчинява природните закономерности и детерминация в стремежа си към Първосъздателя, дал възможност на човеците в тяхното богоподобие и богообразност да бъдат също съ-творци. Човекът, чрез когото се разгръща телеологичният модус на битието, има централно място във всемирно-космическата история, а в отношението на Бога към човека се включва нов елемент. За Бога човекът вече не е обикновена сътворена вещ, но съ-творец в доусъвършенстване на творението. Единствено той притежава уникалната способност свободно и съзнателно да овладява и направлява обкръжаващата го материална реалност, създавайки “второ творение” (creatio secundo) в безкрая на седмия творчески ден от акта на сътворението. Като образ и подобие Божие човекът е център на всяка перспектива и едновременно център за конституиране и усъвършенстване на света.
Така в религиозното осмисляне на света, богооткровената истина не е понятие или част от определена гносеологична теория или философска система, конструирана върху опитното познание. Живият Бог на нашата вяра не може да се обхване и дефинира с разума. Бог, Който би бил по рационален път напълно доказуем и постижим за човека, вече не би бил истински Бог, но той би бил една чисто обективна даденост в света. В специфичния, християнски смисъл на думата богословската истина се извлича и формулира от Словото Божие (срв. Йоан 1:18; 17:17). Това не са своего рода отвлечени идеи за Бога, които се движат в сферата на философското търсене и са в основата на философския идеализъм (както напр. при Платон, Декарт, Кант, Хегел), но са вечните богооткровени истини за Божието битие, за Логоса, за отношението на Бога към човека и света. Затова в богословието, според класическото противопоставяне на Блез Паскал, учението за Логоса, идеята и представите за Бога не третират Бога на философите, но живия Бог на Авраам, Исаак и Яков, този Бог, който живя между нас в конкретната историческа личност на Богочовека Иисус от Назарет.
Свръхестествената истина е истината за Бога, породена и формулирана в процеса на Божието домостроителство, в който човек е обект на божественото Откровение и промисъл. Най-висшата степен на това свръхестествено откровение и саморазкритие от страна на Бога по отношение на човека е въплъщението на Сина Божи, на Словото (Логоса) в Богочовека Иисус, в Който любовта, волята и словата Божии имат конкретен исторически израз.
Представите за Бога в Откровението се разграничават от схващането, че Бог е абстрактна, чиста мисловност. Триединият Бог преди всичко е и Любов и животворяща Истина, а не логическа, лишена от емоционално-волево съотношение абстракция. Бог не е идея, която може да се приеме или отхвърли, нито е понятие или представа, които черпят познавателното си съдържание от емпиричния свят на обектите, а е присъстваща съкровена действителност, непосредно усещана реалност, с която вярващият се намира в лично общение. Живият Бог на нашата вяра ние схващаме преди всичко в категорията съотношение, защото съществуваме във вярата единствено съотнесени към Бога. Истинското познание за Бога винаги включва в себе си личната среща и реалното общение с висшата Битийност на трансцедентното Божествено „Ти“. Чрез Него се определя и човешката ни същност, защото единствено в Бога може да бъдем напълно познати (I Кор. 13:12). Съотнесена към Бога, личността получава безкрайната реалност на съществуването си. Защото единствено животът, устроен по подобие на божествения, изначално е подобаващ за човека и съответства на природата му.
Определенията за Бога чрез спекулативното философско мислене свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Разумът, мисълта, идеята са божествени. Чистото мислене се възвежда до степента на самостоятелен субект, до своего рода демиург и устроител на материята. В системата на свръхестествените истини обаче, Бог е Мислене и Любов. Логосът на цялата вселена, творческата Първопричина и Първомисъл, е същевременно и Любов, защото тя е основното отношение на Бога към творението. Телеологичното разгръщане на Логоса като Мисъл и Идея в сътвореното битие е творческо, защото Бог като Мисъл е Любов и като Любов е Мисъл. Мисълта, Любовта и Волята Божии неразделно, неслитно и неразлъчно присъстват като Смисъл и Истина в динамичния ритъм на безкрайната вселена. Ето защо в религиозното мислене богооткровената истина преди всичко е христоцентрична, тъй като въплътилият се Бог Слово е началото, основата и целта на цялото творение и живителният извор на всяко богопознание (срв. Йоан 1:7; 1:16; 3:9).
Богооткровената истина е истина на вярата – тя е постулат, тя е истина „a priori“, която в процеса на вярата придобива апостериорната си и екзистенциална характеристика. А това ще рече, че тази истина не е самата вяра, но тя изхожда от нея, конструира се върху тази основа и е теоретичният израз и резултат на отразеното от човешката личност разбиране на тази вяра. Самото богословие, като система от истини, облечени във формите на човешкото мислене, е именно теоретичното смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране в категориите на човешката познавателна и мисловна способност смисъла, същността, целта и значението на свръхестественото Откровение. В този аспект богословието е разбиращата вяра.
Богооткровените истини се съхраняват, формулират, преподават и разясняват от Църквата, явяваща се техен сакраментален носител в човешката история. Тази Църква, която, молеща се и правилно славеща Бога, вярваща и преподаваща, ръководена от Духа Иисус-Христов (Йоан 16:13), прониква все по-дълбоко в дълбинната същност на Словото, за да познаем и ние Неговата истина, която е нашата светлина (Йоан 1:9), нашият път и живот (Йоан 14:6).
Богооткровената истина се възприема духовно. “Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно… А ние имаме ум Христов” (I Кор. 2:12-16). Св. апостол Павел прави, дадено с пределна яснота, разграничението между “душевния човек” (т.е. сетивната степен на познанието и изгражданата върху нея рационална постройка) и сферата на духа. В тази класификация “душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух”, защото това е реалност от друга градация и порядък, от друго качество, и тя не идва от този свят, но от Духа, Който дохожда от Бога. В този религиозен акт, чиято екзистенциална основа е вярата, духовно устремената към Бога личност се възвисява към истинната същност на богопознанието. И ако вярата има действителното си претворяване там, където човекът среща Бога като личност, където християнинът пребивава в единение с Иисуса, това означава според определението на св. апостол Павел да бъдем в Христа: Него да следваме, в Неговия Дух да пребиваваме, Неговите мисли да имаме (срв. Фил. 2:5), от Неговото слово да живеем, в Неговата светлина да стоим. В това именно духовно състояние е възможно и истинното богопознание. Неизчерпаем е духовният опит на богоприсъствието в душата човешка, и единствено в Бога човекът намира дълбинния истински смисъл на живота, намира красота и хармония, долавя зова на вечността…
Нашето съществуване на малката синя планета, Земята, зареяна в тайнствената космическа необятност, не означава движение от битие към небитие.
Нали Ти, Господи, си казал, че Царството Небесно е подобно на зърно (Мат. 13:31), нали сърцата ни трябва да бъдат оная добра почва, която донася плод (Мат. 13:8), а кълновете на правдата, мира и радостта (срв. Рим. 14:17) да възрастват сред живителните струи на Твоята благодат!
Ето, ние стоим тук, на нашата Земя, разтърсвана от милиарди многолики човешки съдби, просветваща сред тревожни отблясъци на електричество и атом, и нашите ръце са протегнати към живота, светлината и радостта. В нестихваща борба в една самоунищожаваща се цивилизация, ние упорито се стремим да увековечим още тук и сега, частица светлина и истина, частица правда, частица красота, за да направим този свят по-добър, по-красив и по-съвършен. Защото Твоето Царство, Господи, не само се очаква, но и се създава като богочовешко дело.
Запази и благослови добрите плодове на труда ни и чистите пориви на нашата радост от живота! Това е Твоето творение, Господи, и ние, Твой образ и подобие, не сме създадени за тление, но за безсмъртие в Твоите обятия, Отче наш!
