Божидар Димитров се опита да развенчае и „мита” за Рая!

Съвсем наскоро прочетох едно интервю в „24 часа” на Павлина Трифонова с министъра без портфейл Божидар Димитров. Там авторката наред с останалите си въпроси му задава и два, свързани с Църквата и Мадона. За нас Мадона не представлява интерес. Затова пък отговорите на Божидар Димитров несъмнено ни заинтригуваха и леко ни смутиха, което ни провокира да споделим с читателите на Православие.БГ нашите смущения. Преди това обаче да припомним какви бяха въпросите и отговорите:

Като министър, отговарящ за вероизповеданията, как приемате протеста на Светия Синод срещу концерта на Мадона?

– Както е известно, Църквата е отделена от държавата. Що се отнася до Мадона, това си е лично мнение на Синода. Лично аз не обичам Мадона и няма да я слушам. Но България е светска държава и всеки, който обича Мадона, да отива да гледа.

– Ако колеги министри ви попитат да спазят ли съвета на Църквата “Бъдете мъртви за греха Мадона!”, какво ще ги посъветвате?

– Греховете се изкупуват. Това няма да бъде много голям грях, затова няма да отидат в ада. Най-много в чистилището да постоят малко и да влязат в рая, но аз не съм сигурен, че в рая е много интересно.

Аз уважавам проф. Димитров, гледам понякога неговото предаване „Памет Българска”, чела съм книгата му „12 мита в Българската история” и общо взето му симпатизирам. Ето защо нека г-н професора не ни се сърди, ако малко го предизвикаме с долния коментар. Той е добронамерен и приятелски и не цели уронването престижа на видния ни историк. Предвид факта обаче, че нему се падна нелеката задача да оглави и Дирекцията по вероизповеданията, той влезе в обсега на нашите интереси и повиши очакванията от него в това направление. Тази причина наложи да вземем отношение към отговорите му в „24 часа”.

Г-н Димитров, наистина Църквата е отделена от държавата. Но това е юридическо и формално отделяне, инициирано и осъществено от държавата по време на комунизма, а не от Църквата. Жалко, че се е получило така, защото в Гърция например, която също е православна държава, такова отделяне не е налице и между държава и Църква съществува една нелоша симбиоза. Така че, макар и формално Църквата да е отделена институционално от държавата, тя е неразривно свързана с нея в духовен аспект. Така, както става с детето, което след навършване на пълнолетие, може да напусне своите родители и да заживее самостоятелен живот. Но от това не следва, че спира да е дете на родителите си. В пълна степен това важи за държавата и Църквата, като се подразбира, че детето е държавата, защото отношенията им са от подобен характер. Църквата възпитава гражданите на държавата. Освен това докато държавите са ограничени в географско отношение, това не важи за Църквата, която е неизмерима по мащаб с нито една държава на света. И освен че в пространствено отношение Църквата надхвърля мащабите на държавата, тя ги е преодоляла и във времевия аспект, защото освен земното Църквата има и неземно битие, което надхвърля земното такова на всяка една държава.

Освен това ценностите, върху които е изградено нашето общество са християнски. Изобщо ценностите през последните две хилядолетия, върху които се изграждат човешките отношения в личен и обществен план са християнски. Вие, като историк, би трябвало най-добре да знаете това. Затова няма да е пресилено, ако се каже, че държавата е изградена върху основа, подплатена стабилно с християнски идеали във всяко едно отношение. Друг е въпросът, доколко тези идеали все още се спазват, но тук не става дума за това. Така че, макар и държавата да е отделена от Църквата, последната може спокойно да даде съвет на държавата особено за неща, касаещи духовното здраве на българските граждани.

Лесно е да се правят изявления от рода на „Църквата да си гледа работата!” Често се забравя обаче, че тя точно това прави. Гледа си работата. Когато пък някъде някому се стори, че тя не си гледа работата, я упрекват, защо не си гледа работата. И в двата случая Църквата е атакувана за своите действия или бездействия. Наистина трудно се угажда на съвременния, възпитан в консуматорски дух човек, който смята че няма никакви задължения спрямо Църква и вяра, но затова пък може спокойно да предявява права и претенции и към двете!

Ето защо, когато Светият Синод излезе с някакво мнение по даден въпрос, касаещ духовно-нравствената ни култура, последното нещо, което се очаква от Шефа на Дирекцията по вероизповеданията е да каже: „Това е лично мнение на Синода”. Защото това мнение на Синода изобщо не е лично, а е най-малкото общоцърковно, тъй като не е продиктувано от вкусовете и разбиранията на синодалните архиереи, а от Църковното учение, практика и история. Това мнение на Синода почива на християнските идеали и ценности, които както казахме, са общочовешки и все още валидни.

Що се отнася до втория ви отговор, че греховете се изкупуват, трябва да внесем известна корекция в това ваше становище. Вярно е, че греховете могат да бъдат изкупени. Но когато знаем, че нещо е грях, пък решим да го извършим с тайната надежда сетне да го изкупим, е налице действие, което Църквата определя като „лукавство”. Така разсъждават иезуитите, така разсъждават и католиците като цяло. Например в Средновековието в католическите страни се е практикувало следното: тъй като е важно християнинът да очисти до смъртта душата си от натрупаните грехове, някои католически владетели или просто по-състоятелни люде „са държали” под ръка католически духовник, за да могат преди смъртта си да се изповядат и да очистят душата си от греховете. В същото време са живеели безнравствено и са се отдавали на порочни забавления, въпреки че са знаели, че това което вършат е грях. Буквално докато са пирували, до тях е седял свещеник, за да може, ако владетелят тръгне да умира, веднага да бъде опростен. Сам разбирате, обаче, че това е лукавство и опит да се измами Бога по един доста плосък начин. Така че, дори да извършим грях, не бива да сме с презумцията, че след това ще го изкупим и всичко ще бъде наред, защото подобни механични зависимости издават дълбоко неразбиране духа на християнската вяра. Грехът не е като да изпиеш чаша вода и да обършеш устата си. Всеки грях уврежда и замърсява човешката душа, замъглява сърцето и затъпява духовните сетива. И изобщо не е безопасно да го извършим и да разчитаме, че нищо не е станало или че после лесно ще се очистим от него. Точно за такова лукавство Христос укорява учените фарисеи, като им казва: Да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава, Иоан. 9:41. Тоест твърдите, че знаете кое е добро и кое – зло, затова и ще бъдете отговорни за делата си, защото ако не знаехте, тогава нямаше да ви бъде търсена отговорност.

Освен това как може да знаете дали един грях е голям или не и дали отвежда човека в ада? Един грях обикновено води след себе си друг и именно натрупването и застаряването на човека в греха започва да го тегли към ада. Затова и апостол Иаков казва, че грехът извършен ражда смърт, (Иаков. 1:15), защото грехът не може да роди друго освен грях.

Идеята пък за чистилище е католическа измишльотина, за която нашироко се мъдрува в средновековните схоластически съчинения на Бернар Клервоски, Бонавентура и Тома Аквински, но не почива на никакви сериозни източници. Това е лъжливо самоуспокоение, което е с нездрав мистичен произход и заблуждава човека, че след смъртта, дори да е сторил много грехове, ще мине през чистилището и ще отиде в рая. Само че такава отвъдна „пералня на грехове” не съществува. Идеята за нея не присъства нито в Свещеното Писание и Христовата проповед, нито в Свещеното Предание и Църковното учение. Човек може да се очисти от греховете докато е жив, след смъртта – няма тази възможност. Живите могат да му помогнат, но той сам нищо повече не може да стори за себе си.

И накрая, дали е интересно в Рая, ще ви оставя да прецените сам, като ви кажа дали е интересно в ада. Според Христос, светите църковни отци и опита на Църквата – адът е място и състояние, където човек е напълно изолиран и сам. Лишен от богообщение, в самота, в тъмнина, без абсолютно никакво присъствие на други хора и без абсолютно никаква надежда това да се промени. Представете си, че ви затворят в мрачна килия и ви оставят съвсем сам в продължение на една година, без светлина, без любимите ви хора, без възможност да излезете навън дори за миг, в пълна изолация. Ето това е адът! Само че докато тук всичко е временно и дори затворът свършва с изтичането на срока или със смъртта на затворника, в ада това състояние ще бъде вечно. И единственото нещо, което ще изпитвате ще бъде горчиво и безплодно съжаление, че не сте успял приживе да промените задгробната си участ. А единствената компания, която ще имате в ада няма да бъдат хора, а ще бъдат демони. Които, както знаете, никак не обичат хората…

Господин Димитров, за жалост не познавате духа на Православната вяра и аз горчиво съжалявам за това! Например в книгата си „12 мита в Българската история” наред и с други неточности от църковен характер правите една основна грешка. Там пишете, че „свещено задължение на всеки християнин е да убие един мъчител и гонител на християните”, (стр. 80). Това обаче е лъжа. Донякъде може да го отнесем към Исляма, където наистина свещено задължение на правоверния мюсюлманин е да убива неверниците, ако те откажат да приемат Аллах за Бог и Мохамед за пророк, вярвайки че ще отиде в рая, но не можете да го вмените на християнската доктрина! Все пак силно се надявам грешката ви да е печатна! Ако обаче не е, то няма да е излишно да придобиете по-голяма църковна култура, пиейки вода от извора, сиреч четейки и църковна история, както и да вземате по-дейно участие в църковния живот. Защото като Оглавяващ и Дирекцията по вероизповеданията трябва добре да познавате нашата вяра, тъй като отговорностите ви ще бъдат големи, а постът – тежък. Освен това сериозното отношение към тези, които ръководят Българската Православна Църква следва да бъде повече от пожелателно, защото вашият авторитет в тази връзка е в пряка зависимост от авторитета на Църквата. И ако нейният авторитет пострада, с вашият ще се случи същото.

Според мен, повечето неща казани от вас по-горе не са ваше сериозно убеждение. По-скоро отговаряте неангажирано и с присъщото си чувство за хумор. Точно затова, отчитайки този факт, се надявам да коригирате отношението си към БПЦ и да задълбочите познанията си в Православната вяра, от което можем само да спечелим, както ние, така и вие. | в. „Десант“

Коментари

коментара