Вертикала и съборност
От редакцията: На 5 август тази година в дома си в гр. Псков беше убит с нож един от най-известните руски свещеници, отец Павел Аделхейм. 75-годишният о. Павел беше известен с болезнената си и убедителна критика спрямо болестите на църковния живот в Руската църква. След трагичната му смърт дякон Андрей Кураев го нарече “последния свободен свещеник на Московската Патриаршия”. В този текст православният публицист Андрей Десницки ни припомня основните проблеми, които занимаваха покойния о. Павел.
Възможна ли е съборността в Църквата на ХХI век
Смъртта на отец Павел Аделхейм като че ли потуши всички спорове и претенции, свързани с неговата работа – вече пишат, че ние, видите ли, сме готови да му простим старческото мърморене. Нека изпишем всичко, което е възможно, да го пономероваме, прошнуроваме, заключим в архива и повече никога да не зачекваме тази тема.
Но, според мен, точно сега му е времето да започнем разговор не за личностите и персоните, а върху същността на поставените от тях въпроси. Една от главните тревоги на отец Павел беше, че в църковното управление е възникнала своя «вертикала на властта», подобна на държавната и че с обикновения клирик и неговата енория могат във всеки момент да постъпят така, както намерят за добре и дори в пълно съответствие с новия енорийски устав. И даже ако клирикът успее да се оправдае пред църковния съд, да постигне отмяна на пристрастно решение (което само по себе си е много трудно), той пак ще си остане в тази епархия и след едно отменено решение ще последват десет нови. Срещу ръжен не се рита.
Трудно е да не се съгласим, че всичко това е вярно и затова е много лошо. И работата не е само в личните трагедии, макар че и те вече ни идват в повече. Освен всичко друго в църковните структури от само себе си се развиват и избуяват липсата на инициатива, приспособленството и ласкателството. Главното е да се угоди на началството и точка. В резултат на това много млади църковници, които биха могли да станат добри пастири предпочитат другата, лесната кариерна стълбица.
Така се губи и адекватната обратна връзка, както видяхме при прословутите «информационни войни». Излизането в публичното пространство, където всичко е като на длан и няма имунитет от критиката, често крайно рязка и несправедлива се оказа шокиращо за някои, които бяха свикнали да чуват само официални и възторжени речи.
Напълно сериозно – тук нещо не е както трябва. Колко много сме ние – мъдрите и честни епископи, свещеници, дякони и обикновени енориаши — нима не можем да живеем иначе, съборно? Абра кадабра, промени се реалност! Но, видите ли, тя не иска да се променя само с едно заклинание.
Този подход вече го видяхме в онова време, когато въвеждахме демокрацията по указа на президента – самодържец. Много лесно правилните демократи разстреляха от танковете неправилните и заживяхме както преди при царя батюшка, само че го наричахме по друг начин. И до днес така си живеем. Оказва се, че не е възможно да се натрапи демокрация на народ, който не е готов за нея, не вижда в нея особена ценност и няма навици за самоуправление, а и откъде да ги има в съветския период?
Съборността е устроена още по-сложно и от демокрацията и едва ли някъде съществува в чист вид. По-скоро това е принцип, идеал, към който се стремим посредством метода на пробите и грешките. За този идеал се е говорило на църковния събор през 1917–1918 година, но точно тогава когато се е обсъждал новият устав в цялата страна е запонал нов колосален експеримент – строителството на атеистична държава. И същите тези православни граждани на Русия, които е трябвало да живеят по този устав, някак си не са възразявали така масово, не са прикривали с гърдите си новомъчениците, не са гонили от храмовете осквернителите, а някои от тях дори са участвали лично в гоненията.
Закономерен въпрос – а тези решения дали са били жизнеспособни и то не в идеалното царство през девет земи в десета, не в неизвестно коя православна държава, а в Русия от началото на XX век, където формално православните, по думите на един червеноармеец, «не са чели Евангелието, а само са целували корицата му»? Не съм сигурен, макар че тези решения сами по себе си много ми допадат. Но съм още по-неуверен, че те са изпълними в днешна Русия, където според всички социологически проучвания малцинството от формално православните влиза в църква и чете Евангелието, а повечето въобще в нищо не вярват.
Сегашния устав не ми харесва особено, той отдава цялата власт в ръцете на епископа, не признава никаква самостоятелна роля на енориашеските събрания. Но аз гласувах за него, за разлика от отец Павел, на същото онова събрание и всички гласуваха не само у нас, но и в цялата страна. И не защото ни заплашиха или ни подкупиха и не защото бяхме невнимателни. В края на краищата този устав напълно отразява реалното състояние на живота в 99,99% от нашите енории и друга реалност аз не съм готов да предложа дори в собствената си енория, та какво остава за цялата страна.
На практика това е удобно и за самите енориаши – от тях нищо да не зависи. Не трябва да се носи отговорност, винаги може да се оправдаеш с нечия височайша заповед или недобре сложили се обстоятелства. Ако се случи да изгонят нашия батюшка и го изпратят вдън земя (разбирай епархия), какво толкова – ще поплачем, ще се повъзмущаваме, ще направим подписка и ще ни пратят друг. Ще си останем пасивни потребители, вечни жертви на обстоятелствата.
Духовните чада обикновено не бързат да порастват, те искат колкото се може по-дълго да останат в онази чудесна детска възраст, когато решенията се вземат от някой голям, мъдър и силен. И това е толкова разбираемо в страна, където традициите на повсеместната „безотцовщина” са толкова силни.
Доколко тази система подхожда на самите клирици, нека те самите кажат. Но несъмнено, повечето от тях ще кажат, че ги устройва. Не че няма минуси, но някак си са свикнали, търпи се… От друга страна в енорията предстоятелят обладава цялата власт. А ако стане както в чужбина – силен енорийски съвет, който и на отеца казва какво да прави, тогава става сложно. По лесно ще се спазариш с епархиалната канцелария. Канцеларията е далеч и основно обръща внимание на формалните показатели, а от хората няма как да се скриеш.
Нека проведем един виртуален експеримент. Да си представим, че основните въпроси на църковния живот се решават с общо гласуване на всички живеещи на територията на енорията православни християни (именно така се е определял съставът на енорията по устава от 1917–1918 година). И със същото гласуване се избират делегати за поместния събор… Всичко това ще завърши по същия начин, както въведената с указ демокрация, но същевременно ще разбием Църквата на стотици клубове по интереси.
И какво? Да оставим всичко така, както си е и да не го пипаме? Тогава нека оставим действително всичко и на първо място – тези 0,01% енории да дишат спокойно и да се развиват, защото там действително са изградени общини. Това е най-важната зона на растежа, това е територията на нашето бъдеще. Да, разбира се, това е и рискова зона, експеримент с непредсказуем резултат, но е жив и се отличава от мъртвия единствено по своята непредсказуемост.
За съжаление, именно по такива островчета преди всичко бие административната вертикала, понякога още преди общината да успее да се образува. Няма да привеждам примери, но при желание не е трудно да се намерят. За управленската вертикала е най-лесно, когато всичко е еднообразно и предсказуемо… Но за Църквата като цяло такова отношение е катастрофално, особено като се има предвид, че тя не съществува във вакуум и не във въображаемия град Китеж, а в съвременното информационно общество, където се съревновават хиляди идеологии, предлагайки нови отговори на предизвикателствата на бързо променящия се свят. Мисията, която ние носим е да разказваме на хората какви отговори имаме, а не да ги убеждаваме колко сме могъщи и монолитни. Днес това вече никого не впечатлява.
И разбира се, винаги ще бъде актуална задачата да се просвещава със слово вече покръстената Русия, а на дело да се показва на хората пълнотата на православието (която е много по-широка и по-богата от сегашната), да им се преподава не опита на „требопотреблението”, а на съзнателния живот во Христа. И този опит не трябва да бъде ограничен в рамките на енорията, особено в нашия електронен век.
Ако има съборяни – ще има и съборност. | www.pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дановска
Следвайте ни