Вън халтурата от храма
Мирянин се кае в гордост. Питам го:
– С какво се гордееш? Професор ли си, космонавт, архитект, балерина, проповедник в Африка, милиардер? Като те гледам си обикновен човек.
– Не. Просто така.
– Какво значи „просто“? Трябва да има предмет на гордостта.
– Не, просто си се гордея.
Добре и все пак с какво се гордееш?
И така до безкрайност.
А предметът на гордостта е един — безумната убеденост, че си прав винаги, във всичко и навсякъде.
Откъде идва? Тя е отровата на първородния грях.
– Аз съм върхът на света.
На върха съм аз. По-ниско са децата. След това са съпругът или съпругата. После родителите. Още по-ниско е Бог. Под Бога — роднините, работата, котките, кучетата.
Или не така. На върха са парите. Те са по-високо от котките, майките, съпруга и Бога.
Не ви харесва? Нормално. Така живеем. Парите побеждават и злото и доброто. В тях е блаженството.
През IV век християните, които са обичали Бога, са бягали от Рим и Константинопол в пустини, планини и острови. Те са бягали от недрата на църквата, в която са се настанили потребителите. Днес нашата църква в известна степен е църква на потребителите. За потребителите Бог е директор, а свещениците и монасите — магазинери в лавката. Бог и неговите свещеници имат една единствена задача — да обезпечат на потребителя всичко: и пари, и добри деца, и здраве, и пенсия, и успех в личния живот. Те не виждат друг смисъл в Църквата. За какво им е Бог? Той е длъжен да им мие нозете, а свещениците да ги облажават.
Професионален инструмент за пряко включване към небето
Църквата не е институция за социално подпомагане, а Бог не е командир на отряд за бързо реагиране или областен управител. Но ние не умеем да виждаме духовното началство извън заучените схеми: власт, сила, длъжност, личен лекар и квартален полицай, дефицит, скандал, придобивка.
Потребителите екстраполират моделите на личния лекар, полицая и директора на местния клон на банката върху Христа, църквата и свещенството. Те търсят сървис. Щом Църквата е длъжна да бъде социално подпомагане, то за какво е тогава държавата? Щом ще й се възлага и тази функция, то трябва да получи съответен бюджет. Ако няма, то самият проект Църква – социално подпомагане, се превръща в глупост.
Това вече се случи във Франция през седемдесетте години на ХХ век. Свещениците тръгнаха сред народа. Те се трудиха, помагаха, но разбраха – в „Мерцедес“ не отглеждат картофи. Проектът във Франция ни научи, че Църквата е създадена от Бога, за да се заеме с душите ни. Социалното подпомагане е дело на държавата. Кесаревото – кесарю, вкусната храна и приличната пенсия нямат никакво отношение към блаженството.
Църквата никому нищо не е длъжна. И на нея никой не й е длъжен. Църквата въобще е перпендикулярна на понятието “длъжен”. Тя е професионален инструмент за пряко включване към небето, а не е комбинат за ритуални и евхаристийни услуги.
А сървис няма, няма да има и не би трябвало да има.
Щом искаш – сядай и слушай капитана
Църквата никому нищо не дължи. И на нея никой не и е длъжен. Ние сме се събрали безкористно. Когато пристига думата „длъжен“, думата „любов“ си тръгва. Църквата не е комбинат за битови услуги, а кораб на спасението. Щом искаш – сядай и слушай капитана. Не искаш, иди си с мир. Никой няма да заплаче заради теб, щом не искаш да влезеш. Ще умреш и никой няма да забележи. И не защото ние сме равнодушни, а защото ти си решил, че си бог на самия себе си, че си прав винаги, навсякъде и във всичко.
Ти се смяташ за бисер, изгубен от Бог? Напразно.
Христос е казал:
– Много са званите, а малцина избраните.
– И ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастирът отделя овцете от козите.
Никакъв сървис. Никакво социално подпомагане. Никакъв поголовен комсомол и самодейност. Само избор. При това доброволен. При това вечен. Това не е сървис. Това е трагедия и сурова реалност.
Който обича, ще получи десетократно. Който не обича, ще му се отнеме и последното. За какъв сървис става дума?!!!
Нека не се занимаваме с халтура в Божия храм!
Свещеникът може да прави превръзки в спешния център, може да копае в градината на немощни пенсионери, да води хорото, щом се е справил с устройството на душите на паството и то е приело в сърцето си Светия Дух. Но ако не се е справил, то той е престъпник, който не отличава Божия дар от бърканите яйца. Църквата не го е наемала да си губи времето с миене на пода, в ущърб на попечителството над душите. И без него ще се справят с прекопаването на градината, ще измият пода и ще поведат хорото. Професорът не трябва да ходи на бригада да вади картофи.
Свещеникът има друга задача. Задача, която без него никой не може да реши. А аниматори и самодейци винаги ще се намерят.
Свещеникът е мистично лице, тайнствено. Не е редно да го товарим с несвойствени дейности.
И не защото самият аз съм свещеник. Аз също мия чинии, мета пода, не се срамувам от какъвто и да е труд. Но се страхувам, че един ден Бог ще ми каже:
– Аз те изпратих да носиш Духа, а ти играеше ролеви игри и изпълняваше желанията на енорийските припадалки.
Нека спрем с халтурата пред Бога!
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
