В очакване на Соломоновско решение по казуса с Македонската архиепископия…

„…мъдростта знае отдавна миналото и налучва бъдното, знае тънкостта на думите и разрешението на загадките…“ (Прем. 8:8)

Писмото на Македонската църква до Светия Синод на Българската православна църква, в което се заявява готовност тя да признае Българската църква за църква-майка, ако от своя страна Българската църква признае нейната автокефалия, провокира множество спорове в публичното пространство. Пълният текст на въпросното писмо бе оповестен в предаването „Вяра и общество“  и оттук бързо се откроиха две противоположни посоки в гласовете по тази дилема, които можем лаконично да формулираме така: „Дори и да искаме, не можем“ и „Трябва и можем, стига да поискаме„.

В очакване на 27 ноември, когато Св. Синод ще дискутира решението по казуса, и в дискусиите около появилите се неофициални информации, че нашите архиереи ще заложат на предпазливостта, без прибързани действия, потърсихме мнението на четирима богослови: доц. д-р Димитър Попмаринов, дългогодишен декан на Православния богословски факултет във Велико Търново и преподавател по Стар Завет, протойерей д-р Добромир Димитров, преподавател по църковно право във Велико Търново, който обгрижва църковната ни община в Кент, Великобритания, доц. д-р Мариян Стоядинов, преподавател по догматическо богословие в Православния богословски факултет на ВТУ, и д-р Иван Йовчев, преподавател по църковна история в Богословския факултет в София.

Доц. Попмаринов, Вие бяхте наскоро в Македония. Усещаха ли се знаци и нагласи в посока на това искане още при посещението Ви там или то дойде напълно изненадващо за Вас?

Моето посещение беше поклонническо и нямаше никакъв официален характер. Това помогна по-добре да се види обикновеното отношение на вярващите там хора. За мен лично беше много приятно да видя живи, действащи манастири и енории, монашески братства, които те посрещат в манастира като християнин и човек, а не, както е в някои български манастири, като натрапник. Тук ще отворя една скоба да кажа, че отговарям на Вашите въпроси по темата като редови мирянин, а не като специалист, защото не съм. Тези въпроси са основно от областта на каноническото право и донякъде на историята.

Но категорично мога да кажа, че този ход от страна на Македонската архиепископия бе изненадващ. Нагласи за по-добри и много по-тесни отношения се усещаха навсякъде, но такъв акт е нещо много сериозно.

Има ли Българската църква „по-успешен ход“ в тази ситуация и каква ще бъде цената, която ще платим в случай, че се дистанцираме от заявените очаквания на Македонската архиепископия, и в случай – че ги приемем?

Доц. д-р Димитър Попмаринов: „Според мен най-правилно е да се стъпи на първо място на чисто веровите основи, т. е. да не смесват веровата страна с националните интереси, принципите на вярата; на второ място идва каноническата страна; и едва накрая политическата, без която, както предполагам, няма да се мине (колкото и да е неприемливо за Църквата). Цената, която можем да платим при един неуместен ход, е да си изпросим нов разкол на основата на етнофилетизма.“

Отец д-р Добромир Димитров: „Трябва най-отговорно да осъзнаем, че в момента вниманието на целият православен свят  се насочва върху бъдещото решение на Светия Синод на Българската църква. Самото писмо вече повдига сериозни коментари в средите на Сръбската църква и евентуални сценарии, ако БПЦ влезе в евхаристийно общение с представителите на архиепископ Стефан Скопски (МПЦ) и я признае за канонична църква. Разбира се, всички тези сценарии са в областта на предположенията.

Ако обаче ще трябва да говорим за “по-успешен ход”, то такъв термин в богословието на Църквата няма. Богословският подход към проблема би дал отговор за създалата се ситуация. Ако според отците на Църквата Евхаристията е място на Истината, то този еклезиологичен критерий означава, че признаването (=припознаването) на една църковна общност за канонична не става с декларации и писма, а единствено чрез общение в светата Литургия, което означава припознаване на църковната йерархия. За съжаление, такова общение с МПЦ няма, тъй като исторически тя изпада в разкол през 1945 г., с обявяването си за автономна национална църква [1]. Обявяването е по сценарий на комунистическата власт, която по-късно се опитва чрез политически натиск да възобнови евхаристийното общение на Сръбската патриаршия със Скопие (1959 г.). Схизмата окончателно се задълбочава със самообявяването на МПЦ за автокефална църква през 1967 г. [2]. В изборите за епископи в новата автокефалия не участва нито един епископ, а те биват назначавани от комунистическата власт [3]. Поради схизмата със СПЦ, МПЦ няма евхаристийно общение с нито една поместна църква. След падането на комунистическият режим Сръбската патриаршия прави опити за диалог с МПЦ, които, за съжаление, са неуспешни (1990, 1992 г.). Окончателно диалогът с МПЦ спира през 1998 г. когато на територията на Република Македония бива призната канонична църковната йерархия, оглавявана от Дремвитския епископ Йован. Тази йерархия по-късно е призната като Охридската архиепископия с томос от Сръбската патриаршия (22.06.2002 г.), и се намира в евхаристийно общение с всички поместни църкви.

За съжаление, от обявяването на епископ Йован за архиепископ Охридски през 2002 г., следва жестоко гонение от македонските власти. Той е осъждан 4 пъти общо на 6 години затвор, от които повечето излежава в затвора Идризово [4]. Това допълнително нагнетява напрежение в отношения между МПЦ от една страна, а от друга – със Сръбската и Гръцката църква и Вселенската патриаршия, които подкрепят активно архиепископ Йован.

От тази кратка ретроспекция на казуса става ясно, че Св. Синод на БПЦ ще трябва да бъде изключително внимателен в тази крайно сложна ситуация. Лично аз вярвам, че архиереите ни ще вземат решение в духа на съборността. Иначе възможни варианти има много. Най-лошият, разбира се, за БПЦ е прекъсването на евхаристийно общение със Сръбската църква, което ще доведе и до други негативни реакции от стана на Еладската архиепископия и Вселенската патриаршия. Най-добрият вариант е ако БПЦ инициира диалог между МПЦ и Сръбската църква, Охридската архиепископия на Йован, и всички православни църкви на един бъдещ общ събор.“

Доц. д-р Мариян Стоядинов: „Аз съм догматист, а не специалист по църковно право или история, затова каквото и да кажа по казуса ще е от гледната точка на лаик. Нямам представа какъв би бил “по-успешният ход” в случая. Влязох в Църквата в достатъчно съзнателна възраст, за да знам какво търся в нея и, честно казано, всички тези въпроси за власт и контрол, са ми се стрували винаги тягостни. Със сигурност има хора, които мислят различно от мен и за които случващото се ще е повод да съчинят поредните възхвали или патетични присъди. Но… ако всичко това, кой от кого да зависи, или кой с кого да се договори за място в списъка или кой над кого да владичества, са толкова важни за човека в Църквата, защо тогава той изобщо влиза в нея? Нима светът наоколо е престанал да предлага толкова други възможности? Дори ми се струва, че светът „извън Църквата” като че ли решава всичките си подобни казуси някак си по-рационално. Едва ли някой днес като нас ще опре до византийската симфония (примерно), за да реши спор със съседа за табелката на входната врата.

А иначе – дано Бог да помогне на всички с добра воля и в тази ситуация. Не съм оптимист кой знае колко, отчитайки човешкия фактор и човешките страсти. Понякога проблемите се решават след като си отиде поколението, което ги е провокирало. Сигурно някой ден и за този проблем ще се намери решение. Не бих се обвързал с прогноза обаче кога и как. Бог знае.“

Д-р Иван Йовчев: „Трябва да се вземе предвид цялата предистория по казуса. Признаването на МПЦ като църковен субект е отдавна установено, дискусионен е въпросът за нейната автокефалия, към която тя се стреми повече от половин век. По въпроса за автокефалията има установена методология, базирана на Светото Писание, Светото Предание и най-вече на църковните канони, приети на различните вселенски (вж. 34-то Апостолско правило) и поместни събори, и Българската православна църква трябва да се придържа към тази установена практика, за да се запази църковното единство в Православния свят. Въпреки че от историческа гледна точка БПЦ фактологически може да се определи като църква-майка на МПЦ, но от юридическа такава нещата стоят в по-различна светлина.“

В тази ситуация възниква двупосочният въпрос – може ли да пренебрегнем историческата памет, свързана с наследството на свети Климент Охридски, от една страна, и от друга – можем ли пък да пренебрегнем съвременните обстоятелства, днешната ситуация – такава, каквато е?

Доц. д-р Димитър Попмаринов: „В никакъв случай не трябва да се пренебрегва историческата памет, а и живата духовна връзка на поколенията от времето на св. Климент до днес. Това обаче трябва да се прави умно, с правилни аргументи и отстояване на истината в името на Божията любов. Поради чисто човешки слабости (национални, политически и пр. страсти) често се нарушават основополагащи принципи, сърцевината на православната вяра. Такъв беше случаят с канонизирането на избити от българите сръбски „мъченици”. Нашата църква, доколкото знам, не взе отношение по този въпрос. Изниква тогава питането: ние като сестринска църква със Сръбската можем ли заедно да се молим на тези „мъченици”. Поставянето на този въпрос е може би възможност за начало на разговори по отношение на нелесните въпроси за отношенията между нас, а оттам, в частност и за Македонската църква. В началото на 20 в. в Македония са избити от сърбите над тридесет хиляди души, които са се самоопределяли като българи. Това се помни много добре в Македония.“

Отец д-р Добромир Димитров: „Да, исторически погледнато св. Климентовата Охридска архиепископия се е намирала в пределите Българското царство, прославено от свети княз Борис-Михаил, но нека не забравяме, че по времето на св. Климент (886-916) църковното съзнание все още възприема църквата териториално [5], а не национално, т.е. тя гледа на християните на своята територия като на едно цяло, без оглед техния етнос [6]. Националното църковно съзнание, такова каквото го познаваме, се появява едва през 19 век, за сметка на помраченото през годините на робството есхатологично съзнание, което безспорно е свързано с критерия за териториалност (=поместност).

Все пак ако вземем този критерий, който винаги е припознаван от църквата, то териториалните претенции на Българската църква, през 19-20 век са напълно реални, тъй като територията на днешната македонска църква е била в границите на Българската екзархия. Нека да стане ясно, че става въпрос за този период. Днес обаче реалността е коренно различна. Епископите, които са получили ръкоположението си след загубата на българските територии, са го получили от сръбски епископи [7], а отделилите се чрез разкола от тези епископи са ръкоположили днешните наследници митрополити, които молят за признание от Българската патриаршия. Това означава, че канонично македонските митрополити нямат своето ръкоположение от Българската църква и следователно тя не може да ги признае и приеме като майка-църква.

Ако разглеждаме чисто исторически проблема, без връзка със съвременното състояние, то този болезнен разкол не може да бъде преодолян. Разбира се, ние не можем да обвиняваме единствено МПЦ за настоящето състояние на липса на общение между нея и поместените църкви. Това състояние представлява и дълбока рана за цялото Православие. Минал е дълъг период от време, в който за задълбочаването на македонския разкол са повлияли много фактори, но най-вече, смея да твърдя, е виновен църковният национализмът, който и до днес си остава най-големият проблем в Православието.“

Д-р Иван Йовчев: „Всяко пренебрегване на Сръбската православна църква по този въпрос ще доведе до проблеми между нея и БПЦ, защото чисто юридически погледнато СПЦ е църквата-майка (от 1920 г.) на МПЦ след злощастната за България Първа световна война. И затова на църковно-народните събори на МПЦ от 1945, 1958 и 1967 поставя и разглежда този въпрос във взаимност със СПЦ, разбира се, търсейки подкрепата и на други православни църкви, в това число и на БПЦ.“

Оказва се особено трудно да разграничим политическите, националните и чисто църковните аргументи…

Доц. д-р Димитър Попмаринов: „Обикновено за действия от такъв характер оценката се дава от историята, затова ще се позова на исторически пример. Аз смятам, че в нашата история (църковна и светска) все още няма ясна оценка за ползата или вредата, която нанася разкола с Вселенската патриаршия през 19 век. Моето непросветено мнение по този въпрос е, че Вселенската патриаршия по това време защитава с формално правилни канонически аргументи своя етнофилетистка позиция, като отрича на българите всяка правомерност в исканията и прехвърля цялата отговорност на тях, обвинявайки ги в етнофилетизъм. Формално гърците са били прави, но са защитавали чисто свои национални и политически интереси, криейки се зад каноническия ред. За съжаление, тогава не е имало достатъчно добре подготвени от българска страна канонисти, които да защитят Българската църква. Това е урок, който трябва да имаме предвид и сега.“

Отец д-р Добромир Димитров: „Категорично бих казал, че не успяваме да ги разграничим. Изключително много болка се е събрала на Балканите още от миналия век, която не е осмислена и следователно не може да е опростена и забравена. Смея да твърдя, че все още не е направен сериозен богословски анализ какви са били последиците от етнофилетизма – болест, която се приписа на Българската екзархия през 1872 г., но се оказа обща за всички поместни църкви и което е най-страшното – тази болест съществува и до днес.

Към това прибавяме и раните, които нанесе комунистическата намеса в делата на Църквата на Балканите през 20 век, а също и претенциите на църковния империализъм, нещо много опасно за Православието днес.“

Д-р Иван Йовчев: „Въпросът за автокефалията е силно свързан с политическия компонент на една държавата, в чиито предели се намира и желаещата самостоятелност църква. Един от факторите за придобиване на автокефалия е именно държавната подкрепа и волята на народа. Трябва да се каже, че те са второстепенни фактори, но понякога и определящи.“

Посилно ли е за Българската църква да води подобни преговори на застъпничество за Македонската църква пред другите поместни църкви, каквито са заявените очаквания на македонските архиереи?

Доц. д-р Димитър Попмаринов: „Смятам, че Българската църква може да помогне в много отношения, но за целта се иска много внимателна предварителна подготовка. Необходимо е да се създаде екип от специалисти, начело с митрополит или епископ от БПЦ, както от богослови, така и от историци и др. специалисти, които имат отношение по темата. Изобщо иска се строго професионална работа, която от друга страна трябва да бъде подкрепена и политически. Вярвам, че на основата на добрата воля, Божията подкрепа и чистотата на намеренията, може да се достигне до правилно решение.“

Отец д-р Добромир Димитров: „От една страна, Българската православна църква е “неотделим член на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква” (УБПЦ чл. 1, [1]) и поради това не може да взима независими решения без да се е консултирала с другите, но от друга тя е равностоен участник в съборите и може да изказва своето мнение. Нашият Господ е казал: ”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.”(Мат. 5:9). Ако Св. Синод реши да е съработник с останалите църковни йерарси за изцеряването на тази дългогодишна рана в тялото на Църквата, то това би дало на родните ни йерарси едно заслужено място на миротворци в съвременния православен свят.“

Д-р Иван Йовчев: „Само поради историческите предпоставки БПЦ е длъжна да подкрепя МПЦ по този въпрос и същевременно да инициира преговори с останалите поместни православни църкви и най-вече със СПЦ. Но не е по силите само на една църква разрешаването на този църковен казус. То трябва да е прерогатив на цялата Православна църква.“

Бележки

1.Това става в унисон на комунистическата идеология новата НР Македония да има собствена църква, но е напускане на официалната йерархия против постановленията на 39-то Апостолско правило и 57 правило на Лаодикийския събор.

2. Обявяването за автокефалията на МПЦ става на Църковно народен събор (4.10.1958), в който епископите са четирима души, а самият събор е съставен от тридесет и осем души.

3. Този акт на намеса на светска власт в изборите на епископи е против постановленията на 30 Апостолско правило.

4. Архиепископ Йован прекарва известно време и в Софийския затвор, докато съдът в София се произнася, че молбата му за задържане е политическа.

5. Съществуват редица канони, говорещи за територията и за уникалността на епископа, управляващ тази територия (Вж. 14 Апост., 32 Апост., 15 Ι Ник.,16 Ант.).

6. Поради това архиепископите независимо дали са били с гръцки етнос като св. Теофилакт Охридски или славяни след св. Климент, са се титулували архиепископи на българи, сърби, арбанаси, молдовласи, т.е. архиепископи, които се грижат за всички етноси на територията на Охридската архиепископия.

7. След Междусъюзническата война (1913) българските територии са подчинени на сръбската държава, от там и Сръбската църква започва да обгрижва тези територии като ръкополага сръбски епископи и клирици.