Десет Божии заповеди или десет Божии логоса
Д-р Свилен Спасов
В този кратък текст ще размишляваме върху смислите на десетте Божии заповеди и ще разсъждаваме върху тяхното значение както в личностен план за всеки отделен човек, така и в тяхното кинонийно значение.
Семантиката на думите е била винаги важна в библейската херменевтика, затова и ще започнем с нея. Думите, които четем във Ветхия Завет, Изход 20:2–17, би трябвало да разбираме по-скоро като десет Божии смисъла, или слова. В превода на Седемдесетте, или Септуагинта, който всъщност е превод на гръцки език на Ветхия Завет, направен около 200 г.пр.Хр. за нуждите на голямата диаспора от израилтяни, живеещи в Египет – по-точно в Александрия, е записана думата декалог (от гр. δεκα – ‘десет’ и λoγoς – ‘слова или смисли’, което е превод от иврит на asäret ha-dibrót – ‘Десетте слова’). Интересно е да разберем как словата, или логосите Божии са интерпретирани като заповеди, защото виждаме, че подобно легалистично разбиране в старозаветния текст няма.
Божиите слова, или наредби, дадени на св. пророк Моисей на планината Сион, поставят ясен наратив, изключвайки от самото начало тяхното легалистично значение, което е в правилна корелация с разбирането за Бог Отец като наш Баща, а не като Съдия. Разнопосочното тълкуване на това, дали Десетте Божии заповеди са заповеди, или слова/смисли, идва от превода на Блажения Йероним (†420 г.). В своя превод Вулгата той превежда на латински гръцката дума Декалог като Dеi Ordinationes, което се трансформира в изданията King James Bible (KJB; 1661 г.) и Geneva Bible (1560 г.) съответно като The Ten commandment и Die Zehn Gebote Gottes в превода на Мартин Лутер от 1534 г. Всичко това преобръща смисъла на Божиите логоси в наредби и заповеди, което, от своя страна, корелира и има своята логика. Трябва да се има предвид, че Църквата в Рим наследява строгия легализъм на Римската империя, и в този ред мисли и употребата на думата Cоdex по отношение на библейските текстове, което е предадено и в споменатите два основни протестантски превода на Библията.
По отношение на Новия Завет, писан на гръцкото говоримо наречие койне (Ελληνιστική Κοινή), с изключение на Евангелието от св. ап. Матей, писано на иврит, на местата, в които се споменават или се имат предвид Десетте Божии слова, като например в гл. 19:20 на Евангелието от св. ап. Лука, става дума за логоси или слова, макар в българските преводи да стои думата заповеди. Българските преводачи са предпочели именно заповеди, за да проумее по-добре читателят смисъла, но в разбирането за логоси или слова.
Защо тези, може би незначителни за някои тълкуватели, особености на Декалога имат важно значение? Познавайки църковната история, виждаме, че разбирането в легалистичен аспект на Божието слово, конкретно на Десетте Божии слова, има своите етични, догматични и социополитически последствия през вековете.
Следвайки структурата на Римската империя, Римокатолическата църква развива свои еклесиология и морална теология (такава в Православието никога не се развива), които поставят ясни етични наративи в законническото разбиране на Бога и неговото домостроителство. Това ще продължи и в протестантството, особено в калвинизма (самият Калвин е бил съдия) и пуританството, където ще се появи дори теория за спасението, наречена „законническа“, според която Бог Отец е Съдия, Господ Иисус Христос е адвокат, а Сатаната е нашият обвинител/прокурор. Всички тези процеси протичат със столетия в Римокатолическата църква, а след това – и в Протестантизма. Това води до естественото му отделяне от източното Православие, което остава чуждо този стриктен легализъм, чиято крайна проява е Инквизицията – църковно-наказателна морална институция.
Интресен е фактът, който трябва да споменем, че след османската инвазия на Балканите и унищожаването на Българската държава, а по-късно – и на Византия, православното богословие, макар да се съхранява в останалите неразрушени манастири, губи своята водеща роля както в доктринален, така и в социоетичен план. Ето защо през XVI – XVII в., под влияние на Римокатолическата църква, особено в земите на Руската империя, стремящо се да подмени благодатно-евхаристийното православно богословие със строгия римокатолически легализъм, този процес, разбира се, не успява, но повлиява значително. В процеса ясно се откроява фигурата на митрополит Петър Могила, на когото особено внимание отделя о. Георги Флоровски, описвайки влиянието на рилмокатолицизма върху руското православие, а оттам и респ. – в другите поместни православни църкви. Едва през XIX в., посредством руската духовна емиграция, започва процес на завръщане към истинското православно евхаристийно богословие, подменено в споменатия период с римокатолическото легалистично богословие.
В протестантството процесите също вървят, от една страна, към още по-строг легализъм в лицето на пуританското движение, а от друга – водят до редица Съживления (термин от протестантското богословие) за процеси и движения в протестантските църковни общности в търсене на любящото лице на Света Троица. Така се стига до появата на методисткото движение в Англиканската църква в лицето на братята Уесли, както и на пиетизма, който протича в лутеранската общност. През XIX и XX в. Римокатолическата църква прави поредица от реформи именно в това направление – да намали или смекчи този свой легалистичен порядък. Разбира се, протичат и други социално-политически процеси, но виждаме ясно как една херменевтична трактовка води до значителни социални и етични последствия.
Трябва да споменем, че Просвещението, в основата си секуларно, всъщност е духовно движение за търсене на друг Бог, не Съдията на Римокатолическата църва. Основните деятели на Просвещението всъщност са богослови и философи – Кант, Хегел и Киркегор. Те търсят друг Бог, не Този, Който им е представен и показван от техните държавни църкви. Ето защо, когато през XIX в. Православието показва и изявява православното евхаристийно богословие, всички остават „озадачени“, че то съществува. Всъщност то винаги е било такова, защото Бог не ни заповядва да намерим Него, точно обратното – Той дава Своя Единороден Син (от любов), за да не погине нито един, който вярва в Него. Затова и Христос учи учениците Си да се молят с молитвата „Отче наш“, защото Бог е наш любящ Отец, Който понякога ни наказва, но ни възлюби с такава голяма любов, която се въплъти на Кръста Христов. Агнецът Божий, Който за всички нас бе даден. Може би това за нас, хората на XXI в., е очевидно, но в историческото развитие на Църквата много божии мъже и жени стават жертва на крайния легализъм, който според мен тръгва именно от неадекватното разбиране на Десетте Божии слова, или логоси. Още повече, че св. ап. Йоан в своето Евангелие определя Господ Иисус Христос като въплътилия се Божий Логос, именно затова, който е видял Сина Божий – видял е Отца.
Бог е дал и днес ни дава чрез Своите логоси/слова Истината. Тази истина, която може да ни направи истински свободни. Истината, че Бог като Една Единосъщна и Неразделна Троица осъществи Своя спасителен план за падналото и изгубено човечество от Любов, затова и любовта към Бога по вертикалата и Любовта към човеците по хоризонталата формират Кръста Христов, основание на нашите вяра, надежда и любов.
Използвана литература
Бигович, Р. Църква и общество. София: Омофор, 2003.
Мандзаридис, Г. Християнска етика. Том I–II. София: Омофор, 2011–2013.
Милн, Б. Наръчник по систематично богословие. София: Нов човек, 1996.
Флоровски, Г. Християнство и култура. София: Православен калейдоскоп, 2006.
Спасов, Св. Църквата и съвременните граждански общества. // Сб. статии от конференция „Религията и съвременните демократични общества“. София: УниБИТ, 2015, с. 202–209.
Шмеман, Ал. Историческият път на Православието. София: Омофор, 2009.
Шиваров, Н. Херменевтика на Стария Завет. София: Издателство на НБУ, 2009.
Тутеков, Св. Добродетелта заради истината. Велико Търново: Синтагма, 2009.
Kogler, Fr. Herders Neues Biblel Lexikon. Ausburg, 2008.
