Доц. Мариян Стоядинов: Съборът е ултимативното естество на Църквата
„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно.“ (Деян. 2:1)
В навечерието на Петдесетница на остров Крит ще започне Светият и Велик събор на Православната църква. Българската православна църква обаче, заедно с още три поместни църкви, няма да вземе участие в него. По повод актуалните събития, свързани със Събора, потърсихме коментара на доц. д-р Мариян Стоядинов – зам.-декан и преподавател по догматическо богословие в Православния богословски факултет на Великотърновския университет…
Какво означава неучастие на Българската църква във Всеправославния събор?
За търсещите геополитическо обяснение, които подредиха плочките в доминото – София, Дамаск, Тбилиси, Москва – ще означава потвърждение на версията за “дългата ръка на Москва”. Колкото и да съм бил скептик, всъщност и досега съм донякъде, ще призная, че нямам аргументи в спора с тях. Мога да споря с думи, но не и с факти. Просто прогнозите им съвпаднаха 100 %. Независимо от Събора обаче, всеки запознат ще потвърди, че във века след разпада на двете империи Руската (1917 г.) и Османската (1922 г.) напрежението между Константинопол (Новия Рим) и Москва (Третия Рим) разяждаше Православието латентно, скрито. През последните десетилетия взаимната непоносимост се проявяваше на всевъзможни форуми, на които представители на двете църкви участваха – бил съм свидетел на случаи, в които ако гърците служат литургия, руснаците не присъстват и обратно. Но това отминаваше и всички „забравяха” до следващия път. Тези дни разломът стана очевиден. И ако някой каже, че нашата църква някак случайно е попаднала там, където всъщност попадна, означава, че изобщо не е наясно за какво става дума. Ако пък има друго обяснение – да го докаже с факти.
От гледна точка на морала и закона – когато участваш в един работен процес заедно с всички останали, когато постигнеш съгласие заедно с всички останали, когато удостовериш с подписа си резултата от общия труд… и след това се отметнеш от подписа си – това е резил. В перспектива – никой вече няма да ти се довери за нищо. Ще го илюстрирам и по друг начин. Тръгнал един момък да се жени. Ходила родата на сгледи, писма си писали, годеж правили, дата назначили, гости поканили и… почнали да му шепнат на момъка, че момата „такава и онакава”, че роднините й все „вълци разбойници”. Накрая, две недели преди сватбата момъкът написал с главни букви в интернет: „Не я ща тая сватба, и масрафът ми идва в повече. Искат ми 100 жълтици, ама ще вземат да ми поискат и три милиона (примерно). Да я отложим сватбата, докато се доизкусури булката…“ В едно традиционно общество момъкът ще бъде отъркалян в катран и пера, после качен на магаре с лице към опашката и показван на всички за назидание. Защото е орезилил и себе си, и родата на булката, и нея самата. В едно постмодерно общество, в което всеки е прав, нашият герой даже ще се похвали, че „не се е прекарал” (това е дълбинният страх на българина).
Обобщено в две изречения: Орезилени са всички замесени. За радост и сеир на всички останали.
При отказа на четири поместни църкви от участие в Събора, и той се проведе, какво означава това – че участващите в Събора поместни църкви не зачитат съборния дух на Православието, или онези, които са отказали участие, не са го зачели?
Сръбската църква предлага нещо много смислено – съборът в Крит да бъде начало на един съборен процес. Първа стъпка, първа сесия, ако щете. В този смисъл, както казва един съвременен сръбски епископ, „важно е съборът да тръгне”. Не просто „да стане”, а „да тръгне”. Ако някой има друг „метод” за решаване на проблеми в Църквата – да редактира 15-а глава от Деяния апостолски като за начало. После да се поупражнява и с историята. И като стана дума за история – св. Амвросий Медиолански не участва на Втория вселенски събор. Това означава ли, че Теодосий Велики, който свиква събора, не е зачел съборния дух на Църквата, или че св. Амвросий не е зачел същия този дух? С други думи – не на всеки събор са присъствали всички. Съборът обаче е ултимативното естество на Църквата. Дори да е събор заради събора, можем ли изобщо да мислим Църквата за лишена от това й качество?
Църквата винаги е над събора и тя приема или отхвърля резултатите му, но винаги след събора, не предварително; не и събора като такъв
В Античността и Средновековието отказът на един епископ да се яви на събор означава схизма. Новото време роди феномена цели поместни църкви да живеят в паралелни светове и да решават какво да правят „по целесъобразност”. Затова и на Православното съвещание в Москва през 1948 г., замисляно от Сталин като събор, гръцките църкви отказват да участват. Което всъщност потвърждава една изричана неведнъж от мен теза – има проблем в разбирането на вселенскостта/икуменичността/универсалността на Рим (респ. на Новия Рим от православна гледна точка), като винаги и завинаги присъщо на Църквата качество. Във времето на Империята този модел е работел, защото императорът е бил очевиден център на единството на цялата икумена/вселена/универсум. Но в ново време имаме конгломерат от паралелни микро-икумени – автокефални църкви, всяка със свой „Рим”, които основават вселенскостта си много повече на своите устави, отколкото на каноните на Църквата от първите осем века. Всяка поместна църква днес е вселенска по своему с център и диаспора, с презокеански и трансконтинентални епархии и диоцези. Повечето разчитат на ресурса на своята държава-икумена и никак на когото и да било друг. Да събереш събор на вселенско/икуменно/универсално ниво от такова многообразие от национални егоизми и геополитически неизвестни, и всички да са доволни от всичко е очевиден проблем за всеки, който си го постави за цел (дори да е архиепископ на Константинопол – Новия Рим и Вселенски патриарх).
Между другото – нашата ситуация е едно парадоксално обяснение за многото разводи в късната модерна епоха и за феномена „съжителство без брак” в постмодерната – хората решават, че ако са разделени или необвързани, ще им е по-добре. И ние така:
ако резултатите от събора са добри – ще се възползваме, ако не са – не сме длъжни. Някакъв вид „изгода без ангажимент”.
Как ще коментирате един от основните аргументи за неучастие, изтъквани от наши архиереи, че в рамките на Събора няма да има възможност за поправка на текстове от проектодокументите?
Ще формулирам отговора си в две части. Първата всъщност е поредица от въпроси относно предсъборния процес. Питам: кога разбрахме, че документите имат нужда от поправки – когато ги обсъждахме, или след като ги подписахме? Ако е първото, защо сме ги подписали? Ако е второто – кой ни е крив? Защо подкрепихме руското предложение за тотален консенсус, а сега казваме, че това е проблем, заради който не можем да участваме? Ние „пълнеж” ли сме били на предсъборните съвещания, или реални участници с реален глас? Защо в нашата църква нямаше дебат по тези теми? Имало ли е дебат в Св. Синод в процеса на обсъждане и непосредствено преди подписване? Защо документите не бяха подложена на богословска експертиза в процеса на обсъждане? Защо бяха публикувани месеци и години след като са били вече единодушно приети?
Ако на въпросите ми по-горе за предсъборния процес някой се наеме да отговори в минало време, тогава ще задам няколко реторични въпроса относно самия Събор към днешна дата: ако имаме такава силна вяра в „регламента”, къде е вярата ни в Духа Свети? Да не би Църквата да е станала безсилна? Да не би портите адови да са й надделели? Какъвто и да е „регламентът” – дръзновението да отстояваш позиция къде е? Защо св. Марк Ефески отиде във Ферара, а после и във Флоренция? Малодушен ли беше или дръзновен в онези страшни дни? Кого помни Църквата днес – онзи, който си остана вкъщи, или него, който претърпя и отстоя докрай? Кой може да спре някого днес да каже какво мисли, да наложи вето, ако трябва, и да го направи с мъжеството на апостолите, с тяхната „кротост и боязън”?
По повод напрежението между Антиохийската и Йерусалимската църква (а такова напрежение назрява и между Сръбската и Румънската), с оглед светата Евхаристия създава ли този конфликт пречки пред „еклисиологичен характер“ на Събора, както бе загатнато в изявлението на Антиохийската патриаршия?
Проблемите между две църкви се решават или помежду им, или на събор. Има и трети начин – посредством апелация. Първият способ в цитираните случаи очевидно не работи. Третият – също, защото нямаме Папа и правилата 3, 4 и 5 от Сердикийския събор няма как да бъдат приложени. Остава съборът. Има и четвърти способ, доказан в историята – идват варварите, не оставят „камък върху камък” и спорът се оказва без предмет. Някой да е чувал за „еклисиологични проблеми” в Северна Африка или Кападокия през последните 1000 години?
В последните седмици често в публичното пространство се чува понятието „съборен дух“, не започва ли да звучи твърде абстрактно това понятие?
За мен „съборният дух” има конкретно значение и приложение всяка неделя, в която семейството ми се „събира”, за да отидем заедно в църква. Ако предстоятелят в енорията разпознае в моето недостойнство нещо, с което да послужа и на „събранието на верните”, освен на домашните си, считам го за послушание. Дали ще е с пеене, четене или проповед, или пък физическа работа, няма значение. Евхаристийната чаша е център, който събира. Тя – всъщност Христос – е най-важното. Заради нея/Него се кръщаваме, заради нея/Него се подвизаваме, заради нея/Него се раждаме и умираме. Останалите проявления на „съборния дух” са само концентрични кръгове около нея/Него, но те винаги черпят конкретност от нея/Него. Изгубят ли я/Го, губят конкретността и тогава се превръщат в абстракция, политика, световна конспирация и т.н. и т.н. И тогава… се връщаме в началото на нашия разговор.
