Епископ Иларион Алфеев: Отново за титлата на папа Бенедикт ХVІ
Източник: Orthodoxeurope.org
Всъщност, Римокатолическата църква отдавна се е превърнала във „Вселенска” църква, която не се ограничава само в рамките на географския Запад. Същото може да се каже и за Православната църква – тя вече не е ограничена само на Изток и се разпростира в целия свят. В множество страни католическата и православната юрисдикции съществуват редом. Погледнато от този ъгъл, можем действително да смятаме, че понятията Изток и Запад са изгубили смисъла си.
Католическата църква, също както Православната, смята себе си за Вселенска църква. Въпреки това, Православната църква настоява върху необходимостта да се зачита принципа на каноничната област, предполагащ известна солидарност и сътрудничество между двете църкви, съхранили апостолската приемственост на йерархията. Тази солидарност предполага, че в страните, където Православната църква е мнозинство, Католическата църква трябва да се консултира с Поместната православна църква всеки път, когато има намерение да създава или развива каноническите си структури, да се ограничава в мисионерската си дейност до собственото си паство и да не я извършва за сметка на Православната църква. Същият принцип трябва да се прилага и в страните с католическо мнозинство, където православните трябва да избягват всякаква форма на прозелитизъм и да извършват мисията си единствено сред своите вярващи, консултирайки се по спорни въпроси с Католическата църква.
В този смисъл, понятията Изток и Запад запазват актуалността си не като географски такива, а с цел да изразят две църковни традиции, изискващи взаимно уважение и признаване. Папа Йоан Павел ІІ, както преди това и руският поет Вячеслав Иванов, бе определил Изтока и Запада като двата бели дроба на християнския свят.
Не може да се отрече фактът, че Православната църква остава източна по своя произход, богословие и литургия. По същия начин Римокатолическата църква, от гледна точка на православните, ще си остане винаги западна по богословските и литургичните си принципи. Разбира се, в лоното на Католическата църква съществува източният обред, практикуван от униатските общности, но Православната църква никога не е признавала униатството като средство за преодоляване на схизмата. По време на католическо-православния диалог Римската църква призна факта, че униатството не може да бъде смятано за начин за постигане на църковното единство, и това бе потвърдено от споразумението от Баламанд през 1993 година.
Днес разликата между Католическата и Православната църква вече не е географска, а по-скоро еклисиологична. Единството на Католическата църква е гарантирано от първенството на римския епископ като носител на върховната власт, „наместник на Иисус Христос” и „върховен първосвещеник на Вселенската църква”. Православната църква не познава такъв наместник и няма върховен първосвещеник, тъй като отхвърля самата възможност да съществува подобна фигура в Църквата. Единството на Православната църква е гарантирано не от земен глава, а от единството на вярата, Кръщението и Евхаристията, които правят християните едно тяло. Според православната еклисиология, главата на Съборната църква е Самият Христос, Който няма и не може да има наместник.
Именно заради тази разлика в концепцията за Църквата, досега не беше възможно да се постигне съгласие между Православната и Католическата църква относно първенството на римския епископ. Православната църква никога не е приемала и няма да приеме първенството на римския епископ в смисъла, в който то се изразява днес от Католическата църква. За православните, през цялото първо хилядолетие епископът на Рим е бил първият между равни, Primus inter pares, първият между другите първенци на Поместните църкви: той е бил възприеман като „патриарх на Запада” и така се е различавал от патриарсите на Изтока – тези на Константинопол, на Александрия, на Антиохия и на Йерусалим. Само под тази форма православните биха могли да възприемат първенството на римския епископ, ако единството между Изтока и Запада се възстанови.
Обяснявайки премахването на титлата „патриарх на Запада”, Папският съвет за единство на християните декларира в специално съобщение, че то „не променя с нищо тържественото признаване от страна на Втория Ватикански събор на древните патриаршески църкви”. Това премахване, според Папския съвет, е „израз на исторически и богословски реализъм” и може да бъде „полезно за икуменическия диалог”.
За съжаление, Папският съвет не обяснява изобщо каква точно може да бъде ползата от премахването на титлата „патриарх на Запада” за икуменическия диалог. Съобщението не прави никакъв коментар по повод другите титли на папата, които са неприемливи, ако не и скандални, от гледна точка православната еклисиология. Поради тази причина, съобщението на Папския съвет не може да бъде прието като адекватен отговор на съществуващите проблеми, от една страна – с премахването на една „православна” титла, и от друга – с претенциите за вселенска власт на титлите, които папата запазва: „наместник на Иисус Христос”, „наследник на първия между апостолите”, „върховен първосвещеник на Вселенската църква”.
Православните църкви няма да тъгуват за титлата „патриарх на Запада”, от която папата се е отказал. От православна гледна точка, обаче, единствено отказът от титлите, които акцентират върху вселенската власт на папата, и от еклисиологичното учение, скрито зад тях, може да бъде истинска крачка към пътя на сближаване между Православната и Католическата църква и жест за преодоляване на разделението, съществуващо вече почти хиляда години.
Иларион, епископ на Виена и на Австрия,
представител на Руската православна църква пред европейските институции
