Защо Църквата няма становище за вредата от пържените картофки
Когато бях малък, бях сигурен, че възрастните са длъжни да знаят отговорите на всички мои въпроси. Когато поотраснах вече бях убеден, че никой не може да ми отговори на нито един въпрос. Днес знам, че има такива въпроси, които нямат отговори, даже и при възрастните.
Всеки човек има приятели, с които разговаря реално или виртуално, обменя с тях мнения, мисли, съждения. Но понякога се случва да изпадна в пълно недоумение. Обикновено се започва с фразата: «Защо Църквата нищо не казва за…» или «Нима християните, като всички прилични хора не трябва да…».
В такива моменти чувствам, че се изчервявам и трескаво започвам да мисля в какво пак ни обвиняват и защо аз, който се занимавам професионално с религия и съм длъжен да следя всеки официален и неофициален коментар на свещеноначалието, не съм подготвен по този глобален проблем, който вече цели 5 минути измъчва моя събеседник.
В главата ми е каша, а от джоба ми стърчи молбата за напускане във връзка с несправяне с работата. Но веднага се оказва, че милият ми опонент съвсем искрено не е наясно защо Църквата не изисква от християните еднообразие по политически, обществени, музикални, кулинарни и други въпроси. Впрочем, обикновено споровете се зараждат заради първите две точки.
Най-често авторът на такива въпроси задължително е последователен противник на намесата на Църквата в обществения живот. Той е против контактите между свещеници и учители, епископи и депутати и си представя Църквата като общество от хора, които се борят за всичко хубаво и против всичко лошо.
Доста често обаче, опонентите ми започват да се прозяват отегчено точно в момента, когато започна да говоря едни такива «скучни» неща за това, че осъждането или поддържането на държавата или на конкретен политик не е догматичен въпрос, че не всеки свещеник или православен мирянин е длъжен да изказва официалната позиция на Църквата и че просто по много въпроси Църквата няма официална позиция.
Често за моите приятели и познати е истинско откровение, че християнството е достатъчно древна и свободна религия и не желае да задължава всички свещеници да използват един и същи мобилен оператор или да призовава вярващите да поддържат дадена партия или кандидат и да осъждат друг.
Църквата не проповядва на своите енориаши да не ядат пържени картофки с безалкохолни газирани напитки просто защото вярва в тях. Вярва, че родителите учат децата си да си мият зъбите, да ядат ябълки вместо чипс и че не е нужно мигновено да се отговаря на абсолютно всеки един въпрос.
Когато преподавах история в училище, едно момченце реши да ме провери. Отвори учебника на страницата с всички важни дати и ме попита: «Андрей Николаевич, а кога е умрял Иван Грозни?». Пред всички аз взех своя учебник, отворих на същата страница и невъзмутимо отговорих: «През 1584 година». Повече това дете не искаше да се състезава с мен по скоростно отваряне на учебник, но започнахме спокойно да изучаваме историята без да се страхуваме да забравяме някои дати. Децата разбраха, че учителят също е човек и с него може да се говори нормално и да му се задават дори «неудобни» въпроси.
Но да се върнем към Църквата. За своите двадесет години пребиваване в нея смея да твърдя, че все още не съм намерил въпрос без отговор. Намирам го в книгите, в беседите със свещениците, в статиите на своите вярващи и невярващи колеги. Някои отговори за мен бяха страшни, други не ме устройваха, но разбрах нещо изключително важно – понякога най-добрият отговор е мълчанието. Ще се опитам да обясня.
В училище децата често ме молеха да бъда арбитър на споровете им. Ако ставаше въпрос за принципни неща, които имат еднозначен отговор (можем ли да се надсмиваме над националността, вярата или други особености на другите около нас, да доносничим или да пушим), то аз давах точен отговор. Но когато спорът беше, че едно дете е прочело «Властелинът на пръстените», а друго «Хрониките на Нарния» и ме караха да оценя, коя книга е по-добра, аз никога не си позволих да изкажа личните си предпочитания и да ги превърна в истина от последна инстанция за учениците.
По същия начин и Църквата не забранява на хората да имат различни гледни точки по различни важни въпроси.
Да си представим, че публично съм казал пред децата, че обичам много повече Толкин от Луис и смятам, че «Хрониките на Нарния» е лошо написана книга. Такъв отговор би огорчил някого от учениците ми и би дал възможност на друг да предположи, че чете «по-правилни» книги. Всеки учител знае, че пред децата е абсолютно забранено да се обсъждат и осъждат постъпките на колегите. Дори грешките на студентите през първия в живота им самостоятелно проведен учебен час се разглеждат единственно и само след като бие звънеца и то при закрити врати.
Именно затова Църквата допуска свещениците и миряните да изказват своето лично мнение по въпроси, които не са свързани с догматиката и нравствените заповеди. Свещеникът не може да бъде атеист, но може да харесва Моцарт или Замфира, Пушкин или Татяна Толстая, мотоциклетите или риболова. Църквата не се меси в личния живот на своите чада докато не става дума за явен грях или нарушение на заповедите.
Накрая бързам или да разстроя или да зарадвам приятелите си – можем да продължаваме да спорим за ролята на тази или онази личност в историята, за вредата от чипса, за политика или за случващото се около нас. Но в никакъв случай това няма да става като се крием удобно зад авторитета на Църквата, или осъждайки я за нейното мълчание. | www.foma.ru
Превод: презвитера Жанета Дановска
