„Зевсе, дай ни свещения огън…“
Олимпийските игри, създадени от древните гърци, имат религиозен характер. Войнствените и свободолюбиви елини прекарвали живота си в почти непрестанна борба и съперничество. Разделени на стотици племена и полиси, те жадували за някаква всеобща церемония, по време на която те биха могли да се срещнат не само като враждебни съседи, но и като сънародници, говорещи един език и молещи се на едни и същи богове. Олимпийските игри били посветени на Зевс, а за техен основател се смятал Херакъл. Те се провеждали веднъж на четири години в дните на лятното слънцестоене в местността Олимпия в Елида.
Тази планинска област в северозападен Пелопонес била, общо взето, доста затънтено място, но именно това й позволило да се превърне в неутрално средище, където биха могли да се срещнат представителите на войнствена Спарта, величествена Атина, богата Сиракуза и другите градове-държави. Още през IX век пр. Хр. Олимпийските игри били известни като най-голямо общоелинско тържество, а по-късно, започвайки от 776 г. пр. Хр. се появили списъците на победителите в състезанията по бягане – т. нар. олимпионици. Но преди всичко Олимпийските игри били религиозно тържество: именно общата религия била основата, около която се сплотявали елините.
След като Гърция загубила своята независимост, политическият аспект на Олимпийските игри останал в миналото. Новите стопани на Елада, римляните, получили като изключение правото да участват в игрите (където чужденците се допускали само като зрители); но те обичали повече кървавите гладиаторски борби, а от безкръвната олимпийска програма проявявали интерес само към надбягването с колесници. В този род състезания участвали дори самите цезари, няколко пъти дори им се удало да се сдобият с олимпийски венци. Император Нерон спечелил маслинения венец два пъти – веднъж като колесничар и веднъж като актьор-декламатор (в Олимпия се състезавали не само спортисти).
Скоро обаче славата на олимпийския победител почнала да губи някогашната си привлекателност. Настъпили нови времена. Колкото повече вехнела вярата в олимпийските богове, толкова повече падал и култовият дух на Олимпийските игри. Нови духовни ценности започнали да привличат хората. Архаичните обичаи с тяхното примитивно поклонение пред физическата сила и тесния им полисен патриотизъм изглеждали вече анахронично. Най-после с победата на християнството Олимпийските игри изобщо изгубили всякакъв смисъл.
Идването на Спасителя и новозаветното откровение за Царството Небесно разкрили на човечеството нови, невиждани перспективи за борба и победа: борба с греховете и пороците, война за чистота и святост. Борбеният атлетичен дух не изчезнал при наследниците на древните елини: той само минал в друга, по-възвишена сфера. Неслучайно спортната терминология се среща често при светите отци: те обичат да говорят за «състезания», «борба», «атлети», «венци» и награди за победителите – вечни и нетленни. Самата дума «аскезис», която означавала някога «спортни, физически тренировки», минала в монашеския лексикон като понятие за основното занимание на подвижниците – аскезата.
Упадъкът на Олимпийските игри започнал далеч преди прекратяването им в християнската Римска империя. През III век Евсевий Кесарийски, който имал достъп до най-добрите библиотеки на своето време, успял да издири имената на олимпийските победители само до времето на 249-тата Олимпиада (217 г.): оттук виждаме, че по това време древните игри вече отдавна са били излезли от мода. Впрочем, по инерция те продължили чак до царуването на император Теодосий I, когато, както се смята, по време на 292-тата Олимпиада (389 г.) за последен път в Олимпия били отправени публично молитви към Зевс. Интересно е, че прекратяването на игрите, което било закономерна част от повсеместната забрана на публичните езически тържества и култови церемонии, толкова слабо е интересувало съвременниците, че те дори не са оставили ясни свидетелства за него. Единственото ясно съобщение е запазил за нас византийският хронист Георги Кедрин (XI в.): «По това време угаснало празнуването на Олимпиадите, което се вършело веднъж на четири години. То започнало по времето, когато над юдеите царувал Манасия, и продължило до началото на царуването на Теодосий Велики». Впрочем, някои изследователи смятат, че игрите продължавали още половин век, до времето на Теодосий Малки.
Изглеждало, че Олимпийските игри са потънали навеки в забрава подобно на всички други езически тържества. Но се оказало, че съдбата им е друга.
През второто хилядолетие след Христа християнството в Европа все повече губело своите позиции. Още от времето на Ренесанса културата, политиката, а и целият всекидневен живот все повече се пропивали с «възкресените» от нищото антични идеи и идеали. Оттук и характерният за Новото време бурен интерес към образите и символите на езическата древност, в това число и към Олимпийските игри.
Цяла Европа дала своя принос за възраждането им. Разкопките на германските археолози в Олимпия през 40-те години на XIX век събудили обществения интерес към темата. Техният инициатор Е. Курциус патетично твърдял: «Онова, което лежи там, в тъмните дълбини, е животът на нашия живот, и дори Бог да има други заповеди, водещи до много по-величествен мир в сравнение с олимпийското примирие, то и в този случай Олимпия остава свещена земя за нас. Трябва да пренесем в нашия свят възвишеността на древната култура, саможертвения патриотизъм, готовността за жертви в името на изкуството и радостта от спорта». По същото време в Англия някой си У. Брукс, ентузиаст на физическата култура, провеждал от 1850 г. в градчето Уенлок в Шропшир «Олимпийски игри», чиито участници бягали, скачали, биели се с копия и дори яздели свине.
Но на сериозно международно ниво идеята била издигната от французите, които още от XVIII век играли ролята на «културен авангард» на европейската цивилизация. През 1892 г. Пиер дьо Кубертен – аристократ, ревностен гръкофил и, естествено, потомствен масон – направил в Сорбоната прочутото си изказване «Да възродим олимпизма!», предлагайки възобновяването на Олимпийските игри в световен мащаб. Идеите на Кубертен паднали на благодатна почва; само след две години в Париж бил свикан международен конгрес, който взел епохалното решение: «Понеже няма никакви съмнения за преимуществата, които дава възраждането на Олимпийските игри както от спортна, така и от международна гледна точка, то нека те да бъдат възродени според принципи, които отговарят на изискванията на съвременния живот». Първите нови Олимпийски игри се състояли в Атина през 1896 г.
Олимпийското движение може без преувеличение да се нарече едно от най-ярките културни явления на XX век. В основата на това движение лежи концепцията на олимпизма, който, както се казва в Олимпийската харта, «е истинска философия на живота, възвисяваща и обединяваща в едно балансирано цяло достойнството на тялото, волята и разума». Авторът на концепцията, барон дьо Кубертен, изложил поетически своите идеи в своята «Ода на спорта». Ще си позволим да цитираме главните тези на този почти сакрален по своя патос химн:
«Спортът е безсмъртен извор на наслада, даряващ на духа и тялото радостта на битието;
той е създател на хармонията, формира съвършения човек;
той е безпристрастен и справедлив;
той призовава човека към борба и дерзания, към себепреодоляване;
той е благороден и безупречен, изисква висок морал, чистота и честност;
той дарява радост и ликуване, лекува душевните рани, отваря нови хоризонти;
спортът лекува недъзите под лозунга: «Здрав дух в здраво тяло!»;
той води човечествопо към съвършенство чрез физически и морален прогрес;
и най-сетне спортът е мир и съгласие, извор на дружба и единство между хората».
На пръв поглед – прекрасни и възвишени идеи, достойни за одобрение. Но през патетизма на епитетите явно прозират чертите на тъй характерната за западноевропейския хуманизъм подмяна на понятията, когато една далеч не най-важна сфера на човешкия живот се издига до статус на фундаментална общочовешка ценност едва ли не с религиозен характер.
Днес, повече от век след това, ние виждаме, че опитите за внедряване на «култа на чистия спорт» се оказаха безуспешни. Възвишената идея се оказа доста проядена от многобройните допингови и корупционни скандали, а спортните игри на нашето съвремие, станали част от индустрията на развлеченията, приличат много повече на азартните зрелища на римските тълпи, отколкото на състезанията на благородните елини. И Олимпиадите вече не се възприемат като обикновени състезания на атлети. Те се превърнаха в грандиозни тържества на новата световна «религия» – култа на потреблението. Това са шоута с гигантски бюджети, където главно място заемат помпозните церемонии на откриванията и закриванията, а обект на внимание са не толкова победите, колкото сумите на наградните фондове, букмейкърските залагания и гръмките скандали.
Съмнително е и това, че спортните състезания са способни да сложат край на войните и кръвопролията. «Спорте, ти си мир!» – тези думи от «Одата» на Кубертен буквално ни е заседнала в ушите. Ала каква е реалността? Олимпийското движение ни най-малко не доведе до всеобщо умиротворяване. Напротив, изминалият ХХ век стана най-кръвопролитното столетие в историята на човечеството. Между другото, самият Кубертен сочи, пропагандирайки необходимостта от масов спорт, факта, че физическата слабост на французите е една от основните причини за позорното поражение на Франция в войната й с Прусия. И тук изпъква тясната връзка между култивирането на физическото развитие на младежта и милитаризацията на общественото съзнание през XX век. Нещо повече, спортните състезания не само не изместиха войните, но и станаха органично допълнение към онзи дух на политическа непримиримост и безкомпромисно противоборство, който се възцари в отношенията между държавите през онази епоха. Спортът се оказа идеално средство за сплотяване на нациите около авторитарните режими и реализирането на авангардистката концепция за човека-машина.
Сред най-ярките обществено-политически събития на междувоенния период бе Берлинската Олимпиада от 1936 г. В игрите взеха участие 49 страни, въпреки че провеждането им в столицата на нацистския райх изглеждаше съмнително за мнозина. Но пристигналият в Германия Пиер дьо Кубертен бе толкова очарован от картината на масовото нацистко спортно движение, че в изказването си по радио Берлин нарече Хитлер «един от най-добрите творчески духове на епохата ни». По предложение на министъра на пропагандата Гьобелс в Берлин бе за пръв път доставен «свещеният огън» от древна Олимпия. Откриването на Олимпиадата за пръв път бе показано по телевизията в пряк ефир. Германия се радваше на пълен триумф, завоювайки доста повече награди от заелите второ място САЩ. По заповед на фюрера игрите бяха възпяти в киношедьовъра на Лени Рифенщал – документалния филм «Олимпия».
Откриване на Олимпийските игри в Берлин, 1936 г.
Идеологическият контекст на Олимпийските игри стигна своя апогей в разгара на съветско-американското противопоставяне по времето на «Студената война», когато двата световни лагера подложиха на взаимен бойкот Олимпиадите в Москва (1980) и Лос-Анджелис (1984). След рухването на социалистическия лагер политическите страсти поутихнаха и олимпийското движение започна да се превръща все повече в начин за печелене на точки от дадена държава, по възможност – печеливш. Впрочем, малцина са успявали да спечелят от Олимпиадите: след Монреал (1976, загуби в размер на 1,2 млрд. долари) Канада изплащаше дълговете си 30 години, а Атинските игри (2004, загубите са 5,7 млрд.) сериозно разклатиха икономиката на Гърция. Пък и с укрепването на международния престиж нещата далеч не са толкова прости: «олимпийската тема» е добър повод да се направи от една или друга страна обект на информационен терор от страна на «прогресивните» световни медии.
Олимпиадите продължават да пазят изначалния си характер на култово действие. Неслучайно в церемонията на откриването на всяка Олимпиада влиза запалването на «свещения» огън.
«Древна Олимпия. 10 май 2012 г. Спец. пратеник на ИТАР-ТАСС.
В родината на античните Олимпиади днес бе запален огънят на тридесетите летни игри в Лондон, които ще се състоят в британската столица от 27 юли до 12 август. На тържествената церемония присъстваха президентът на Международния олимпийски комитет Жак Рох, шефът на организационния комитет “Лондон-2012” Себастиан Кое и други официални лица.
Запалване на „свещения огън„ в Олимпия. 10 май 2012 г.
Огънят бе запален на специална церемония от група “жрици”. Те извършиха ритуала, създаден на основата на древните традиции с добавяне на съвременни елементи. Върховната жрица – облечената в антична туника и сандалии известна гръцка актриса Ино Менегаки – излезе от руините на храма на Хера и, заобиколена от другите жрици, отправи молитва до боговете Зевс и Аполон, молейки ги изпратят свещения Олимпийски огън на земята:
“Нека настъпи свещена тишина. Нека замлъкнат небето, земята, морето и ветровете. Нека замлънат планините и виковете на птиците, защото ще ни съпровожда Феб – богът, който донася огън. Аполоне, бог на слънцето и светлината! Изпрати ни своите лъчи и запали свещената факла за гостоприемния град Лондон! А ти, Зевсе, дай мир на всички народи на земята и венчай с венци победителите в свещеното състезание!”
След това върховната жрица преклони коляно пред олтара на старогръцкия храм на Хера и поднесе факла към параболичното огледало. От слънчевите лъчи се запали Олимпийският огън. От факлата бе запален огънят в специален, направен в старогръцки стил съсъд, на който са изобразени тичащи елини».
Между другото, античните Олимпиади, доколкото знам, не са имало никакво отношение към Аполон: на него са били посветени други игри, Питийски. Но «бащите на олимпизма» преди 120 години в голямата зала на Сорбоната пропяли, кой знае защо, химн именно на Феб Светлоносния (Phoebius Lucifer)…
Източник: pravoslavie.ru
Превод (със съкращения): Андрей Романов
