(Зло)употреба на жената
Илиана Александрова
Сигурно ви е направило впечатление, че споровете за Конвенцията срещу домашното насилие вече не засягат проблема с домашното насилие. Всъщност те не го засягат от самото начало, ако бъдем съвсем точни.
Както често става в нашето общество, или по-точно – както става винаги, колкото повече хора говорят по един въпрос, толкова повече намаляват шансовете този въпрос да се реши правилно. Много анализатори използват проблемите, към които нямат лично отношение, като повод да теоретизират и визионерстват. В същото време потърпевшите от конкретния проблем обикновено или са изтощени да го преживяват и безсилни да кажат каквото и да било, или са прекалено травмирани, за да останат трезви и да противопоставят на отвлеченото визионерство нещо повече от истерия и озлобление. Има и една трета, най-голямата, съвсем неутрална и индиферентна група, която разпределя вниманието си по общи симпатии и предубеждения; или на съвсем случаен принцип.
И докато продължават и се изострят тези какофонични шумове около Конвенцията, нека си спомним, че проблем с домашното насилие в България все пак има. Това е факт, статистическа информация. Има проблем особено с насилието върху жените; а този проблем винаги включва децата, когато в семейството има деца. Има проблем също така с работата на институциите. Има проблем с нагласите и културата, която търпи и дори поражда част от причините за тази патология на отношенията. И докато спорим за понятието джендър и неговите конотации, вместо за това кой механизъм за справяне с домашното насилие е най-добър, този проблем остава непокътнат. Което е много лошо, понеже грижата за спасяването на живота и здравето на жертвите е също толкова важна, колкото грижата за чистотата на учебните програми по сексуално възпитание. Всъщност – по-важна. Защото ако възпитанието на детето и формирането на неговия мироглед все пак зависи в най-голяма степен от семейството, и родителите имат много начини да предпазят детето си, преките жертви на насилие нямат много начини за спасение. Понякога нямат и никакъв начин, ако не се намеси обществото и държавата. Независимо от професията и социалното си положение, тези хора са едни от „малките” и безпомощните, които имат нужда от подадена ръка.
В този брой на списанието сме подбрали няколко текста, които говорят за отношението към жените. Част от това отношение са насилието и принудата, основани на пола. Освен че е важно насилието да се осветлява и наказва, важно е да се разбира нещо съществено – че то е само повърхността на айсберг. Под водата е по-голямата част – трупаната дълго и кристализирала с хилядолетия маса от пренебрежения, предубеждения и злоупотреби, родени от ултимативните правомощия на силата. Полът е просто една биологична предпоставка, исторически обрасла с техники за упражняване на тези патологични „употреби”; а жената е техен най-непосредствен и достъпен обект. Следващ обект по този механизъм са децата, възрастните родители, всеки слаб – физически или социално.
Затова и законът не би трябвало да се различава в подхода си към насилието, независимо от причините и начините на неговото осъществяване, както и да дели жертвите по полов, расов, религиозен или какъвто и да било признак. И опитите да се въведе „двоен стандарт” за третиране на жертвите на насилие е един от основните проблеми на Конвенцията, за която стана дума в началото. Но когато не става дума за закон и санкции, а за анализ на едно обществено явление, няма как да се абстрахираме от причините за неговото възникване и съществуване. А това означава, че когато става дума за домашно насилие, разговор за особеното положение на жената като негова жертва не само може, но и непременно трябва да се състои.
И е съвсем желателно в този разговор честно да участва и Църквата.
Списание Свет, бр. 4/2018 – безплатно изтегляне >>>
