Икуменизмът и покаянието



През цялата история на християнството Православната църква неведнъж е била разтърсвана от всевъзможни ереси и разколи; първите от тях се появяват още по времето на апостолите. В епохата на Вселенските събори Църквата е явила много труженици на нивата Христова, свидетелствали с твърдата си вяра и светия си живот за истината. Всички те са разглеждали Църквата като място на светостта и вечния живот, където християните, както казва апостол Павел, образуват Тяло Христово (1 Кор 12:12-14, 27). Всеки член на това Тяло чрез действието на Светия Дух се намира в жива връзка с Христа – Главата на това Тяло.

Трябва да отбележим, че общението с Бога, единството с Него никога не е било възприемано от светците като възможно извън сферата на правата вяра и праведния живот. Още св. Ириней Лионски подчертава, че “законът на молитвата е закон на вярата”. С други думи, правилна молитва не може да има без права вяра и обратно.

Светите отци винаги са твърдели, че истинското богословие е винаги пряко свързано с личното благочестие и правилната молитва. По думите на св. Нил Синайски, “ако си богослов, ти се молиш истински; и ако се молиш истински, ти си богослов”. Това означава, че молитвата, водеща до общение с Бога, е собствено самото истинско богословие, защото богословието не е някаква интелектуална дейност, не е сфера на човешкото знание и разсъдък, а преди всичко правилна молитвена практика на общението с Бога, извираща от християнската аскеза и догматична чистота. Първите велики богослови на Църквата са били смирени рибари, митари и майстори на палатки…

За съжаление, това разбиране за богословието намира в днешния свят все по-малко привърженици. Богословието днес се възприема като нещо отделно от личната аскеза, от светоотеческия начин на живот и се представя за академична дисциплина. Нещо повече, в последно време все по-често се срещаме с явлението “светско богословие”, а оттам и с “богослови”, невярващи в Бога.

Това изопачено богословие води до изкривено разбиране на фундаменталните основи на християнството, проявяващо се най-вече в еклисиологията (учението за Църквата), когато разглеждат Църквата не като Тяло Христово, а просто като общност на вярващите в Христа или пък като конфедерация на “постхристиянски” общини. Базирайки се върху погрешни вероучителни и канонични предпоставки, творците на “новата еклисиология”, ако са от православна среда, създават вътрешни проблеми за Църквата Христова и нейното единство. А ако тези погрешни богословски възгледи изхождат от хора извън Църквата, то те създават пречки за заблудените, които биха могли да се завърнат към Православието. Това се вижда много добре от съвременното икуменическо движение.

Икуменизмът

Икуменизмът не е от днес. Първите прояви на икуменическото движение могат да се отбележат още през първите векове на християнството, когато императорите и църковните йерарси са търсели начини за обединение с отпаднали от Църквата хора, основавайки се не толкова върху учението и Преданието на Църквата, колкото върху политически съображения или лични предпочитания. Разбира се, в древността не е съществувало систематично икуменическо учение. И все пак за православните християни главното условие за многобройните унии и спогодби с еретиците е било един или друг недопустим вероучителен компромис.

Нееднократно опитите за обединение с отстъпниците от Църквата са довеждали до отказ от определени вероучителни истини на Православието или премълчаването им в името на “гражданското съгласие” и “църковния мир”.

Например, през 648 г., по време на споровете за двете воли в Христа, император Констант II издава документ, наречен “Типос”, тоест “образец” на християнската вяра. В този текст, написан по съвет на константинополския патриарх Павел II, се забраняват изказванията както за една, така и за две воли в Христа. Естествено, православните християни виждали в Типоса покровителство за монотелитската ерес (монотелитите учели за една воля в Христа), защото, от една страна, тази ерес не била осъдена, а от друга – забранявало се учението за двете воли в Иисус Христос. Целта на този документ била чисто икуменическа – “обединение” на християните с различни догматически възгледи. Православните, които не се съгласили с него, били подложени на жестоки гонения и преследвания. Заради отказа си да признаят този “икуменически” документ пострадали свети папа Мартин, преп. Максим Изповедник и множество православни.

Светците на нашата Църква са били готови да жертват за Истината живота си, защото са разбирали – компромисът с лъжата и ереста води до загуба на благодатта и духовна смърт. Но ако в миналото такива компромиси са били натрапвани на Църквата отвън, най-често от страна на държавната власт, то днес ние наблюдаваме икуменически процеси от същия вид в самите рамки на Църквата, и инициатори за тях са йерарси и богослови, изграждащи мисионерската си дейност върху богословски аргументи, чужди на Преданието и учението на светите отци.

Тъкмо това е създало условията за днешната криза в Православието, произтичаща най-вече от неразбирането на природата на Църквата Христова и привнасянето на светски, нецърковни инструменти за решаване на проблема с единството. В този случай се отдава предпочитание на външното единство, осигурено с човешки усилия, докато само вътрешното единство, резултат на Божественото действие и благодат, е автентично и здраво.

Може ли Църквата да прилага икономия към хора, които нямат намерение да се покаят?

Най-интересното е, че привържениците на тази “нова еклисиология” се опитват да обяснят логиката на своите разсъждения и дела с понятието икономия, т.е. снизхождение. Тъкмо в името на икономията се оправдава нарушаването на каноните на Църквата, изразяващи нейното учение.

Странно е, че привържениците на този възглед сякаш не искат да разберат, че Църквата винаги е прилагала и прилага икономия само по отношение на каещия се грешник, но не и на неразкаяния отстъпник.

Например, в 74 правило на св. Василий Велики четем: “Ако който и да е от падналите в гореописаните грехове се изповяда и бъде ревностен в поправянето, то приелият от Божието човеколюбие властта да връзва и да развързва няма да бъде достоен за осъждане, ако, виждайки твърде усърдното изповедание на съгрешилия, стане по-милостив и съкрати епитимията. Защото разказите на Светото Писание ни показват, че с повече подвиг Божието милосърдие се придобива по-скоро”.

5 правило на Григорий Нисийски: “По такъв начин, ако е налице истински обрат, то да не се спазва броят на годините, но чрез съкращаване на времето каещият се да бъде воден към завръщане в Църквата и причастие със Светите Тайни”.

Както виждаме, Църквата сочи, че принципът на икономията (снизхождението) може да се прилага само към християни, които се каят искрено за своите грехове, с живота си показват стремеж към поправяне и са достойни да получат прошка от страна на Църквата. Снизхождението е възможно и спрямо разколници, и спрямо еретици, приемани в Църквата чрез различни чинове (съществуват три чина на приемане на отпадналите от Църквата – чрез Тайнствата Кръщение, Миропомазание и Покаяние). Но всеки чин, т.е. начин на приемане в Църквата предполага отказ от заблудите и покаяние. В някои случаи, приемайки еретици или разколници без повторно кръщение и миропомазание, Светата Църква прилага икономия, но само благодарение на покаянието на присъединяващите се към Нея; тъкмо това покаяние се превръща в проводник на благодатта на Църквата за отпадналите и заблудените.

Ето защо използването на принципа на икономията като оправдание за нарушаването на църковните правила не издържа никаква критика. Икономията е изключително вътрешноцърковен принцип, тя е просто начин за прилагане на църковните правила. Да заменяме правилата с икономия означава да подменяме самата същност на нещата, нещо повече – да внасяме смут и разделение в Църквата.

В стремежа си да достигнат на всяка цена единство с представителите на други християнски конфесии, днешните икуменисти често спекулират с понятието християнска любов. Любовта е за тях прикритие, зад което те се опитват да прокарат модернистичните си теории, разрушаващи вътрешното единство на Православието.

Но любовта към ближния не означава любов към греха и заблудите на ближния. Господ е изобличавал греха и не го е търпял. Нещо повече, евангелското разбиране на любовта към ближния със сигурност предполага използването на всички достъпни средства за неговото поправяне – това са и увещанието, и изобличението, и призива за покаяние. Във второто си послание до Тимотей апостол Павел пише: “Проповядвай словото, настоявай навреме и не навреме, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука” (2 Тим. 4:2). Св. Василий Велики, обяснявайки това място от посланието на апостола, казва: “Всяко изобличение осезателно ранява изобличавания, измъчва го силно, показвайки му позора на греха му, а това е твърде благотворно за онзи, който не усеща собствените си падения, защото го води до свестяване и истинско разкаяние”.

Същевременно Светото Писание сочи, че истината не трябва да бъде пренебрегвана дори заради любовта: Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж (Тит. 3:10). На друго място апостол Йоан Богослов пише: “Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина. Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела” (1 Ин. 1:9-11). Оттук се вижда, че вярното изповядване на християнското учение е необходимо условие за религиозното общение с другия човек.

От своя страна, св. Теофан Затворник пише, че “изобличение трябва да има и за онзи, който се отклонява в неправомислие (догматично – митр. Т.), и за онзи, който нарушава заповедите. На първия то трябва да разкрие заблудата му, а на втория – неправилното му поведение; и единия, и другия да доведе до осъзнаване на вината му и до желание за поправяне. То изисква крепко сърце, за да няма човекоугодничество”.

От тези думи ние виждаме, че истинската цел на християнската любов към ближния е неговото поправяне, преодоляването на греха – било морален, било вероучителен. При това Църквата има правото да приложи и наказание. Но, пак подчертаваме, тя го върши от любов и с една-единствена цел – поправянето на грешника.

С други думи любовта не е инфантилизъм, не е безразличие, напротив – тя е живо участие в живота на човека, което включва и стремеж към неговото поправяне, за да придобие той помирение с Бога и спасение на душата си. Без назоваване на нещата с техните имена работата няма да потръгне.

В този смисъл липсата на призив за покаяние към еретиците и разколниците, а също и нежеланието да се посочват заблудите им в името на един лъжлив светски хуманизъм, нямат нищо общо с християнското разбиране за любовта. Любовта не означава всепозволеност и пренебрегване на живота във вярата и Светия Дух. Любовта към Бога и ближния се основава върху Истината и не съществува без нея.

Хуманизмът, опиращ се върху едно изключително човешко разбиране за ценностите, демонстрира пълно пренебрегване на Божественото Откровение. Тъкмо привнесените в Църквата хуманистични идеи са в основата на днешната всеправославна криза, предлагаща лъжлив път към външното единство и демонстрираща липсата на истинска любов и съгласие във вътрешния живот на Църквата. Защото онези, които заменят Божествената мъдрост с човешки знания, човешка гордост и самонадеяност, не могат да стигнат до единство. Единството може да се осъществи само чрез приемане на Божиите заповеди и при съдействие свише.

Не може да има примирение с неправославните и отпадналите от Църквата християни, ако те не се покаят – ако искаме да запазим неповредено учението за Църквата.

При опитите за обединение с отстъпниците чрез човешки инструменти може да се появи илюзията, че за вътрешното единство можем да не се безпокоим – то е сигурно и непоклатимо. Ала това е огромна заблуда, както ни показват събитията от последно време след Критския събор и украинската църковна криза.

Единството е преди всичко единство в Христа и с цялата Църква, а не с някаква нейна отделна част. То се основава не върху лъжливи светски, хуманистични, националистични възгледи и лични предпочитания, а само върху Христа. И усилията в процеса на обединението трябва да бъдат насочени не към доминиране в Църквата, не към осъществяване на нечии властови амбиции на едни спрямо други, а към придобиване на единство в Христа, което предполага пребъдване в Истината и Любовта. Всички други пътища са разрушителни.

В този смисъл опората върху Евангелието, каноничните правила и светоотеческият опит на духовния живот трябва да станат духовна основа на нашето единство и без тях то не може да се осъществи. В противен случай ще сме в плен на самоизмама, когато християнинът искрено вярва, че той по собствена или колективна измислица извършва нещо по-важно, отколкото би могъл да извърши по указание на Църквата. Това е лъжлив път, предлаган от врага на човешкия род – път, който ни отдалечава от Бога. Истинското църковно единство може да се осъществи само в Христа, чрез Христа и в Неговата Божествена Истина, и пътят към него минава през светоотеческата вяра и покайния подвиг, раждащи съгласие и любов.

Източник: Каменец-Подолска епархия (kp-eparchy.com)

Превод: Андрей Романов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...