Има ли смисъл от православната църква?

Признавам, това е неприлично предложение. Очаквано, получих ругатни и хули. Един блогър, Борислав Цеков, помоли Бог да ми прости, каза, че дяволът е проговорил с моята уста и илюстрира призива си с портрет на Сатаната. Други бяха по-крайни.

Никак не обичам да обиждам хората на религия. Ще ми се да се извиня на всеки, който би се засегнал от подобни думи. В същото време обаче искам да задам и няколко въпроса. Да ги задам като човек, който дължи нещо на тази църква, най-малкото защото едно време, когато извън "Работническо дело", "Световна класика" и скучни френски филми нямаше много територии, към които да полети фантазията ти, църквата беше там. Без много шум моите родители ме бяха кръстили в тая църква и това години наред ми даваше освежаващото усещане, че съм изиграл някого и че принадлежа към нещо, което е различно от онова наоколо. Това беше време, когато от църквата имаше смисъл, макар и само с това, че беше там.

Мина време. Берлинската стена падна. Със свободата дойдоха и много църковни имоти. Църквата се сдоби и с много посетители и с официална подкрепа от държавата. Президенти, министри и други бивши безбожници смирено наведоха глави и запристъпяха край олтара. Нормално е човек да поиска нещо от църквата в замяна на това особено положение.

Най-простото нещо, което църквата и нейните преродени служители биха могли да правят, е да проповядват. Да сте чули църковна проповед? Свещеник да обясни за какво става дума в Библията? Да се опита да обясни какво означава вяра? Какво означава жертва? Или какво би трябвало човек да направи за ближния си. Някой да е чул нещо смислено за живота или смъртта освен няколко прашни монотонни фрази от устата на все по-оядени свещеници? Малко вероятно. Православният свещеник вече не проповядва. Той отслужва службата, после се отдава на земни и съдебни дела.

Българското образование се намира в трагично състояние. Грамотността на децата е спаднала значително под грамотността на вечно хулената от нас, образованите европейци, съседна Турция. Да сте чули някой свещеник да е обелил една дума по този въпрос? Не, не сте. Освен нелепата намеса на църквата в спора за вероучението, която повече намирисваше на тревога за издателски отчисления, отколкото за детските души. Един свещеник (пак на блога ми) ми се беше скарал, че църквата не бивало да се занимава с всякакви житейски проблеми, а да дава общите морални насоки. Така ли? Кой изгради българското образование през XIX век? Кой се занимаваше с опазване и развитие на езика? Кой отстояваше независимостта на българския етнос не с отшелнически молитви, а с проповеди, с образование, със загриженост? Руското министерство на образованието ли?

Идеята, че църквата не се меси в нищо, е толкова нелепа, колкото и идеята, че трябва да се меси навсякъде. Когато обаче цял свят пламна от гняв и срам заради Могилино и заради нечовечността на нашето общество, какво направи църквата? Нищо. Църквата, в която често звучат думите на Евангелие от Матея "Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно". Не би ли трябвало тази църква да прояви загриженост за бедните духом? Или може би църквата е решила, че с блаженствата всичко е уредено и тя няма нужда да се меси в божиите дела. Преди месеци получих самотен имейл от свещеник, който страстно призоваваше за подкрепа за неговата работа с домовете. Зачетох се заинтригуван. Човекът събираше пари, за да си купи джип с двойно предаване, за да можел да стига до отдалечените места, в които тези деца били изоставени!

Къде беше и къде е църквата, когато в страната се извършват постоянно безнаказани убийства? Или и убийството не фигурира в духовните рецептори на духовните водители? Къде е църквата, когато сред децата се надигат вълни от насилие? Къде е православната църква, когато милиони умират от глад, когато в Бирма загиват десетки хиляди заради една малоумна диктатура, която не разрешава на хората да помагат на хората в беда? И към това ли църквата няма отношение? Къде бяха православните свещеници, когато в съседна Сърбия масово започнаха да избиват хора от друг етнос и религия? Нямаше я. Наскоро един, наглед мислещ свещеник изрази пред мен съжаление, че сърбите не са си свършили работата докрай. Свещеник, който представлява църквата, изиграла решаваща роля в спасяването на българските евреи. Къде е сега тази църква? Няма я.

Да, църквата я няма. Тя отдавна е заменила светите писания и свещеническата образованост с нотариални актове, неверие и невежество, което трудно се простира отвъд църковните ритуали. Тя може би пази тези ритуали, за да могат един ден те да бъдат разчетени от някой друг. От някой немски студент по антропология или някой бразилски професор по балкански фолклор.

Разбира се, светлина в тунела има. Срещат се свещеници като например отец Йордан в Стара Загора, който ден по ден ходи в Старозагорския затвор, в който, скрит от очите на света, той е издигнал прекрасна църква, който подържа социална кухня, та дори и безплатен лекарски кабинет. Или отец Марин е Троян, който участва в благотворителни походи и говори на децата и като проповедник и образовател, не само като ритуален назидател. Но това са само изключения, които би трябвало по-скоро да засилват тревогата ни, отколкото да ни карат да се успокояваме.

Църквата е институция и като всяка институция тя подлежи на промяна. Няма нищо богохулно в подобно очакване. В момента Българската православна църква просто не оправдава своето съществуване. Дали тя трябва радикално да се реформира, дали да се смени, закрие или преоткрие ми е трудно да кажа. Но по начина, по който пъшка нечленоразделно под собствената си затлъстялост, тя вреди и на себе си, и на народа, чиято конституция съдържа нелепия текст за нейната традиционност.

* Други коментари от Юлиан Попов може да прочетете на блога му www.julianpopov.com.