Коментар на деня: За национализацията на прекрасното. Размисли по повод ІХ Генерална Асамблея на ССЦ
Източник: Портал Кредо
Още е рано да се прави равносметка за ІХ Генерална Асамблея на Световния Съвет на Църквите (ССЦ), която се провежда в курортния бразилски град Порто-Алегре, но за някои аспекти на работата на представителната делегация на РПЦ вече може да се говори и сега. Тук колкото по-рано, толкова по-добре.
През 90-те години нейното сътрудничество със ССЦ беше в криза, затова на предишната генерална асамблея в Хараре (1999 г.) делегацията на РПЦ беше символична. Въпросът за излизането на РПЦ от ССЦ тогава се обсъждаше сериозно. Минаха седем години и ние виждаме, че РПЦ не само е решила изцяло своите вътрешни проблеми, свързани с участието й в ССЦ, но и чрез умелото си маневриране между неправославните членове на ССЦ и другите православни Църкви си е осигурила независимо и доста почетно положение в тази организация. Представителността на делегацията на РПЦ на сегашната генерална асамблея е резултат от тази удачна дипломатическа работа през последните години и на свой ред ще послужи за по-нататъшно укрепване на позициите на РПЦ на международната арена.
Тъй като дипломатическите протоколи на ССЦ имат религиозна специфика, която не е напълно ясна за наблюдателя, свикнал със светската политика и дипломация, тук трябва да дадем известни пояснения относно ритуалите му.
Главният ритуал на всяка религиозна асамблея е съвместната молитва. Съществуващата в апостолските правила забрана за такива молитви традиционно беше и си остава главната пречка при всички дискусии за допустимостта на участието на православните в междуконфесионалните организации. Константинополската (Вселенска) патриаршия – главният конкурент на Московската патриаршия на международната сцена – се придържа традиционно към икуменически позиции, отказвайки се съзнателно от спазването на апостолските правила като „остарели”. По съветско време РПЦ се придържаше към същите позиции, защото всякакви чисто религиозни конфронтации както в православния свят, така и в ССЦ бяха непосилни за нея: та нали в гърба й дишаше съветската държава и тя винаги трябваше да демонстрира своята „успешност”, а не „проблемност”.
В постсъветско време ситуацията се промени. В Русия РПЦ получи свобода, а конфронтацията й с Константинопол се изостри до крайна степен заради появяването на „спорни територии”, върху които РПЦ можеше да разпространява своята юрисдикция само под крилото на СССР. Поради това присъствието на РПЦ и въвлечените в нейната външнополитическа сфера поместни Църкви (главно славянските и грузинската) в ССЦ изпадна в криза, която стигна своя максимум през 1999 г. Сега тази криза е преодоляна и това е формулирано особено ясно на езика на религиозните ритуали.
Съвместната молитва на всички делегации се състоя, но с две особености. Първо, под контрола на представителя на Константинополската патриаршия ритуалът беше преработен по такъв начин, за да се изключат всякакви намеци за съвместна евхаристия. Напомням, че през 1993 г. във Ванкувър беше отслужена, с участието на сегашния митрополит Кирил, т. нар. „Лимска литургия”, която включваше дори някаква молитва над хляба, а и на следващите генерални асамблеи се извършваха ритуали, подобни на църковни богослужения. Сега ССЦ се ограничи само с молитва. Този резултат не трябва да се разглежда като някаква победа на „консервативните сили”. Религиозната консервативност няма никакво отношение към него. На практика това е просто победа на РПЦ и нейните Църкви-сателити, които упражниха относително успешен натиск върху протестантската част на ССЦ и Константинополската патриаршия с нейните Църкви-сателити.
Освен това делегацията на РПЦ демонстративно се отказа от участието в съвместната молитва независимо от нейната „смекчена” форма. Този много сполучлив ход изпъкна особено силно на фона на жалкото положение на Българската православна църква, която под въздействието на вътрешните настроения напусна ССЦ на вълната на кризата в края на 90-те години, но попадна в сферата на Константинопол (в сферата на Константинопол попадат всички официални православни Църкви на държави, чиито правителства избират прозападен и особено проамерикански курс). Поради това, въпреки че тя има статус на наблюдател, а не на член, нейната делегация участва в асамблеята, а като сателит на Константинопол тя трябваше да участва и в молитвата.
Неучастието на делегацията на РПЦ в съвместната молитва трябва да се оценява не само като много изгоден ход във вътрешноцърковната пропаганда, тоест с оглед на решаването на вътрешните проблеми. Значително по-важен е политическият аспект на този акт.
С това отношение към главния религиозен ритуал на икуменическото движение РПЦ се изяви като трета сила в ССЦ, най-малкото равна на другите сили, отделна от Константинопол. С това завърши започналият през 90-те години процес на „преформатиране” на ССЦ от форум, на който официално присъстваха две сили (протестантите и православните, зад които абсолютно се губеха малките Църкви на източните монофизити), а цялата вътрешна борба между Москва и Константинопол беше изключително задкулисна, във форум от нов тип, в който участват три страни: консолидираните протестанти, Константинопол и Москва. Останалите Църкви-членки, православни и монофизитски, се разпределят между отборите на Констанинопол и Москва.
