Кратък обзор на „вселенския“ разкол
Смятах да споделя своите мисли, като направя и обзор на написаното в медиите относно настоящата криза, ерозираща единството в Православния свят, но за момент се разколебах след призива за помирение на Месогейския митрополит Николай. Всичко, казано от него в статията „Разделени самоуправленци или обединени братя“, определено е най-чинно, добро и правдиво от евангелска гледна точка, към което се присъединявам и аз:
„Надяваме се нашият патриарх да отвори толкова много неговите вселенски обятия, че да вмести и руснаците. Но и украинците няма да могат да се обединят в църковен аспект помежду си, ако не се научат в Църквата да прощават на руснаците и да се обединят с тях. Църквата е Църква, когато отменя и обезсилва враждата. Думите на наскоро канонизирания от Вселенската патриаршия преп. Амфилофий Нови Патмоски са толкова актуални, както никога: „Искате да отмъстите на тези, които ви изкушават? Най-доброто отмъщение е любовта. Любовта преобразява дори и зверовете“.[1]
След кратко размишление обаче си спомних, че светът е бойното поле, на което Църквата се среща с Лукавия и нашите най-сърдечни намерения често се оказват измамни утопии, нямащи нищо общо със злите и решителни ходове на играта, които никой човек не може да предвиди.
Та да си дойдем на думата. Какво накара патриарх Вартоломей да впрегне всичките си останали сили, за да тръгне да върши такъв грандиозен разкол, вражди, разцепления и междуособици, водещи до кръвопролития (не преувеличавам – вече има убити свещеници!) и разлом в цялото Православие?! Дали се огъна под натиска на светските политически кръгове от САЩ и Украйна (към който се присъединиха и мюсюлманите[2]) или пък това бе поредната проява на огромните му властови амбиции, които той никога не е прикривал?! От казаното по-нататък ще се уверим, че правилният отговор най-вероятно е: и двете!
По време на архиерейския събор (синаксис) на Вселенската патриаршия в Истанбул (1-4 септември 2018 г.) патриарх Вартоломей направи множество изявления от рода на: „Източник на Православната църква е Вселенската патриаршия: “в нея бе животът и животът бе светлината на човеците”, съвсем откровено граничещи, меко казано, с кощунство. И това съвсем не е инцидентно, за да го отдадем на моментно главозамайване! През годините той неизменно поддържа същата позиция, което дава основание на мнозина богослови и архиереи да обърнат внимание, че този човек се изживява като „православен папа“ и „пръв без равни“, чиито нездрави амбиции са да налага еднолични решения (макар понякога те да са прикрити зад привидна „съборност“) по всички важни въпроси, касаещи православния свят.
Ето част от коментара по този въпрос на Петрус Антиохенус: „Константинополската патриаршия не може да се смята за незаменим “първоизточник на Православната църква”. Нито в исторически смисъл, тъй като Църквата има своя първоизвор в Йерусалим и е съществувала много преди появата на Константинополската патриаршия. Нито в богословски смисъл, тъй като източник на Църквата е не този или онзи епископски престол, а Христос, Който е роден от Отца преди всички векове и Който е изпратил Светия Дух, за да основе Църквата в деня на Петдесетница.“ Дадена Ми е всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18), и само чрез Христа архиереят носи благодатта на Светия Дух и има властта да ръководи Църквата.
Освен драстичното разминаване с историческите факти, твърдението, че Константинополската патриаршия е “източник на Православната църква”, предизвиква особена загриженост поради това, че патриарх Вартоломей идентифицира Константинополската патриаршия (и в частност нейните патриарси, в което число е и самият той – б.а. В.В.) с нетварния Логос, Иисус Христос, казвайки: “В началото беше Словото… В Него бе животът, и животът бе светлината на човеците” (Йоан. 1:1,4). Източник на Православната църква е Вселенската патриаршия: “в нея бе животът, и животът бе светлината на човеците”.
В това свое изказване патриархът твърди, че Константинополската патриаршия е за Православната църква (истинското Тяло Христово!) онова, което Божественият Логос е за света и за човечеството. Никога досега не сме чували толкова крещящи изявления за своето превъзходство – дори в най-откровените изказвания на римските папи за папския примат.“[3]
На същия архиерейски събор Христополският епископ Макарий изнесе доклад, чиито текст стана основен източник за историческите сведения, използвани от Константинопол при вземането на решение за подготовката на украинската автокефалия.
Отговорът не закъсня. Църковно-научният център към Московската патриаршия „Православна енциклопедия” публикува коментари към споменатия доклад на епископ Макарий. По мнението на руските църковни историци, които са се запознали с публикувания текст на доклада, научното ниво на изследванията на представителите на Константинополската патриаршия се е оказало „отчайващо ниско” и „това ни кара да се замислим на какви крехки основания Константинополската патриаршия се опитва да гради своята международна църковна политика”.
В Московската патриаршия смятат, че тезите в доклада се опровергават от общоизвестни исторически факти, което пък показва „политизирания подход на Константинопол” особено при оценката на събитията от руската история през ХХ век. „По естеството си това е не експертен, а пропаганден документ. Запознаването с него предизвиква дълбоко съжаление, че решения от толкова голямо значение се приемат от Константинополската патриаршия на основание на материали с отчайващо ниско качество.”[4]
Както ще видим в последната точка обаче, автокефалията на Украинската православна църква е бял кахър в сравнение с проблемите, който отдавна назряват в Православието, чиято детонация настоящата криза може най-накрая да предизвика.
Каква е историята съвсем накратко
През XIV и първата половина на XV век католиците много пъти са се опитвали да разделят Руската църква и да създадат отделна митрополия върху завладените по онова време от Полша и Литва руски земи. Накрая разделението е постигнато по указ на римския папа Калист III през 1458 година. Тогава полският крал Казимир, възползвайки се от създалата се политическа ситуация, отнема по заповед на папата западните православни епархии от намиращия се в Москва митрополит на цяла Русия Йона. Така единната Руска църква бива разделена на две митрополии – Московска и Киевско-Литовска. Веднага е подхваната активна работа за подчинение на Православната църква на Рим.
От 1590 година започват да се свикват ежегодни православни събори в Брест. Официално на тях гръмогласно се провъзгласяват идеите за тържество и чистота на Православието, а тайно се подготвя приемането на уния. Пет години по-късно, през 1595 г., епископите-поддръжници на унията се обръщат към папата. Само година след това, през 1596 г., на събор в Брест унията бива провъзгласена официално. Пет от тогавашните седем православни епископи на Западна Русия приемат властта на папата и само двама, въпреки гоненията, остават верни на Православието. Кралят на Полша Сигизмунд III не само утвърждава всички решения на униатския събор, но и придава на църковното събитие държавен характер: изказванията против унията се разглеждат като антидържавни, което води до ужасни кървави гонения срещу православните християни.
Православните от Киевската митрополия, притиснати от гнета на католическата църква, пишат отчаяни писма до Константинопол. За това, че с решение на полския Сейм под страх от смъртно наказание и конфискация на имуществото на православните енории в Жечпосполита (Полско-литовската държава, просъществувала между 1569–1795 г.) са забранени всякакви отношения с Константинопол и с православния свят въобще;
- че властите грабят имуществото на православните храмове в полза на униатите и католиците; че православните са подчинени на католическите епископи; че са подложени на гонения и издевателства от светските полско-литовски власти, от униатите и от католиците;
- че църковните дела са поверени на кралския съд; че под страх от смъртно наказание православните в Киевската митрополия са принуждавани да се отрекат от своята вяра и да приемат католицизма;
- че ако Киевска митрополия не премине под закрилата на Московската патриаршия, православните са обречени.
И тези отчаяни писма продължават цели 90 години!
Най-накрая през 1686 г. Константинополската катедра приема не един, а 11 (единадесет) документа, с които Киевската митрополия преминава под омофора на Московската патриаршия, за да бъдат спасени православните от набезите на униатите и католиците.
Това са 4 грамоти на Константинополския патриарх Дионисий ІV Серогланис от май 1686 г.; 4 грамоти на Дионисий ІV от юни 1686 г. (едната е съборна, другата разрешителна); плюс едно синодално постановление, плюс едно послание и едно постановление на Дионисий ІV от юни 1686 г.
Никъде, в нито един от тези 11 документа не пише, че решението е временно, инцидентно, еднократно или по изключение. Точно обратното. На няколко пъти се повтаря един и същи израз – „ныне и впредь”, т.е. „днес и в бъдеще”, „днес и занапред”, „днес и завинаги”.
„Да бъде подчинена Киевската епархия на Светейшия патриаршески престол на Москва”.
„Когато възникне необходимост да бъде ръкоположено достойно лице (за Киевски митрополит), то блаженейшият Патриарх на Москва и на цяла Русия, който и да бъде в даденото време, да има право да го ръкополага по църковния устав и да го обявява за истински, законен и каноничен митрополит Киевски с неговите прерогативи”.
Това право е дадено не инцидентно на Московския патриарх в онзи момент – Йоаким, а на всички негови приемници на Московската патриаршеска катедра: „Патриарсите, които ще бъдат след него”.
„Киевската митрополия да бъде подчинена на светейшия патриаршески престол Московски, и нейните архиереи да признават за старейшина и предстоятел патриарха Московски, който ще бъде по онова време, като ръкополагаеми от него”.
„Да бъде занапред тази епархия под властта и благословението на Московския патриарх и на бъдещите светейши Московски патриарси… Киевската епархия да бъде подначална на светейшия Патриаршески престол на великия и богоспасяван град Москва…Киевският митрополит да бъде ръкополаган от блаженейшия патриарх Московски, да го признава за свой старейшина и предстоятел, като ръкоположен от него, а не от Вселенския”.
„Никой да не се противи и възразява против това, защото е обосновано и справедливо. Този, който мисли противно на написаното или поиска по друг начин да покаже неподчинение или противление, той ще противостои на повелението Господне и ще получи от Него въздаяние… За утвърждаване на това дело е написана настоящата съборна грамота в свещения кодекс на нашата Велика Христова Църква, в година 1686, месец юни, индикт 9”.
В тези документи е записано еднозначно, че решението за преминаването на Киевска митрополия към Московската патриаршия не е еднолично, а съборно, „обосновано и справедливо”, взето „без никакви възражения”, грижата за Киевската митрополия от страна на Руската църква и царство „заслужава велика похвала и най-голямо възхищение”, и в заключение: „да бъде днес и завинаги за спасение на тамошните християни”, при това – „да бъде всеконечно”, т.е. „неизменяемо, безусловно, несъмнено, неоспоримо, окончателно”.[5]
Какво се случва във Вселенската патриаршия през последните сто години
След края на Първата световна война и последвалата Гръцко-турска война (1919 – 1922) гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия, което отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините.[6] Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, въпреки че, както сполучливо се изразяват някои, с истанбулския квартал Фенер се изчерпва (почти) цялата “вселена” на Вселенския патриарх. В титлата му неслучайно се говори за “Константинопол” и “Новия Рим” – кавичките липсват при изписването, като по такъв начин недвусмислено е изявена реалността на църковно-имперските му амбиции. По думите на архим. Юстин (Попович) архиереите на Вселенската патриаршия са „най-вече титулярни и фиктивни“, „митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т.е. без епископии), но които, в качеството си на такива, биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква!“
През 1921 г. на Вселенския патриаршески престол се възкачва Мелетий IV Метаксакис. Той израства и се оформя като духовник в лоното на Йерусалимската патриаршия, чийто главен секретар е в продължение на осем години, преди да бъде скандално изгонен оттам. Важна подробност в биографията му е неговата масонска принадлежност.[7] Той е бил племенник на известния гръцки политик и министър-председател Елефтериос Венизелос. Благодарение на неговата подкрепа, след войната Мелетий последователно е избран за Атински архиепископ, а впоследствие за Константинополски патриарх, въпреки че Еладската архиепископия го низвергва от свещен сан, но авторитетът на Венизелос изиграва важна роля за отмяната на това низвержение.
За краткия период на своето управление (1921-1923 г.) патриарх Мелетий извършва доста промени, полагайки основите за дейността на Вселенската патриаршия през XX век. Неговият акцент пада върху статута и контрола над задграничните епархии на патриаршията и гръцката диаспора по света: учредява Гръцка архиепископия в САЩ, а впоследствие отнема независимия статут на задграничните гръцки енории там (съществуващи от 60-те години на XIX век) и ги слива с Гръцката архиепископия на мними канонически основания. Предприема такъв неуспешен опит и по отношение на руските епархии в САЩ. Учредява в Англия „Тиатирска митрополия“, обхващаща Западна и Централна Европа. Истинската цел на дейността му обаче е стремежът да отнеме задграничните епархии на Руската православна църква (РПЦ), възползвайки се от тежкото ѝ положение след установяването на болшевизма в Русия и по възможност да подчини цялата православна диаспора по света под своя жезъл.[8]
Мелетий Метаксакис изпраща свои представители в икуменическото движение за обединяване на църквите по света, което се заражда в началото на XX век, но значително се активизира след края на Първата световна война. Основатели на икуменизма са масоните Джон Мот, Хекер и руският философ и изгнаник след войната Николай Бердяев. В него участват главно представители на протестантските църкви по света, без Римокатолическата църква, която го подкрепя дискретно.
През 1924 г. неговият приемник патриарх Григорий VII преговаря с болшевиките в СССР и признава покровителстваните от тях разколници (т. нар. „обновленци“) срещу руския патриарх св. Тихон. Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенер в замяна на легитимацията си. Григорий VII е готов да прати в СССР комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на св. патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.).
Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни 1924 г.).
Следва писмо на митрополит Василий (бъдещия вселенски патриарх Василий III) до председателя на Секретариата по въпросите на култовете към президиума на ВЦИК П. Г. Смидович. От името “на целия Константинополски пролетариат”: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга… още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).[9]
По-нататък друг достоен последовател на Мелетий Метаксакис се оказва патриарх Атинагор I, който през 1948 г. е избран за Вселенски патриарх на мястото на Максим V, детрониран по политически съображения (заради симпатиите си към Русия). Атинагор си е създал много контакти в американския политически елит, за което говори и фактът, че е доставен в Истанбул от САЩ с личния президентски самолет на президента Хари Труман. Патриарх Атинагор, също виден икуменист (а твърде вероятно и масон [10]), развива активна дейност по време на своето управление (1948-1972 г.), част от която е „размразяването“ на отношенията с Римокатолическата църква. През 1964 г. в Йерусалим се извършва взаимно сваляне на анатемите на двете големи църкви, които те си налагат след „Великата схизма“ от 1054 г.
Атинагор е деен участник в икуменическото движение и добър приятел на един от неговите основатели, масона Джон Мот. В тази връзка е и активната му дейност по линия на Световения съвет на църквите (ССЦ), създаден на учредителен конгрес в Амстердам през 1948 г., чийто активен член е Вселенската патриаршия и до днес.
Атинагор I е наследен от Димитрий I (1972-1991 г.), негов секретар и приближен. Той не притежава интелекта и енергията на своя предшественик, като предпочита да се движи по инерция в същото русло. Заслужава да отбележим единствено институционализирането на отношенията с Римокатолическата църква чрез създаването през 80-те години на Смесена комисия за православно-католически диалог, съвместно с папа Йоан-Павел II. Нейните заседания и до настоящия момент формират облика на този диалог.
Патриарх Вартоломей и неговите либерално-глобалистки възгледи
След смъртта на патриарх Димитрий I неговото място е заето от Вартоломей І (1991 г.). Новият патриарх съживява наново дейността на Вселенската патриаршия, като по своята енергичност се доближава максимално до Атинагор. Патриарх Вартоломей следва пътя на глобализма и икуменизма. Той смята, че Православието трябва динамично да съдейства за разрешаването на политическите, икономическите и екологичните проблеми на този свят. Активен участник е в православно-католическия, православно-ислямския и православно-юдейския диалог. Представлява Константинополската патриаршия на многобройни икуменически форуми и взема участие в Генералните асамблеи на ССЦ в Упсала (1968), Ванкувър (1983) и Канбера (1991).
По време на организираната от него междурелигиозна световна конференция „Религия и мир”, проведена в Италия през 1994 г., патриарх Вартоломей призовава православните, католиците, протестантите, юдеите, мюсюлманите, както и представителите на езически религии „не просто към примирие, а към съюз и съвместни усилия в името на духовните принципи на икуменизма, братството и мира, тъй като всички сме единни в Духа на Единния Бог”.
В реализацията на своите цели Вартоломей използва широк набор от инструменти и похвати. На първо място е усилването на специалните отношения със САЩ, които придобиват още по-голям импулс след 1989 г. Вашингтон е ключов партньор на патриаршията и гарант за нейното съществуване, в замяна на което тя съобразява изцяло своята политика с американските интереси в Източна Европа. Това партньорство е установено от патриарх Атинагор още в самото начало на Студената война, но Вартоломей го задълбочава сериозно и му придава открит, публичен характер. Вартоломей посещава САЩ почти всяка година. Почитта и тържествеността, с която го приемат американските религиозни, политически и държавни дейци, му дават възможността да подчертава положението си на лидер на православните от целия свят, както нерядко го наричат по време на срещите и приемите в Америка.
Патриарх Вартоломей е особено близък с т. нар. ултралиберали като Хилъри Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън, Нанси Пелоси и много други, които не само усилено поддържат концепциите на радикалния феминизъм и джендър-идеологията, но и правят всичко възможно, за да ги прокарат в цялото западно общество. Тези концепции успешно воюват за пълната дерегулация на половата идентичност, за утвърждаването на хомосексуалния брак и семейство, за правото на аборт дори и през деветия месец на бременността, за отмяната на моралните ограничения на сексуалността и т.н., и и т.н., като за несъгласните е предвидено жестоко преследване от закона – огромни финансови глоби и дори затвор![11]
През октомври 2015 г. архонтите на Вселенския патриарх Вартоломей награждават поддръжника на абортите вицепрезидента на САЩ Джо Байдън с наградата „Атинагор”, която се присъжда за „защита на човешките права“, на годишния им банкет в хотел Хилтън, Ню Йорк. Според уебсайта на Гръцкия архидиоцез наградата „Атинагор” се връчва само на лица, които са „доказано православни, верни на Христовото учение, на вярата, каноните, култа, църковната дисциплина и разпоредби”. При връчването на наградата архиепископ Димитрий провъзгласява Байдън за „Достоен! Достоен! Достоен!“.
Администрацията на Обама е най-големият поддръжник на абортите в историята на САЩ, а Байдън е истински шампион в убийството на бебета още докато е бил сенатор. През своята кариера той е работил за унищожаването на близо 60 милиона неродени американски деца, както и за насърчаването на над един милиард аборта по целия свят. Радикални привърженици на абортите са и „православните” сенатори Олимпия Сноу и Пол Сарбанес, губернаторът Майкъл Дукакис и защитникът на правата на хомосексуалистите Джордж Стефанопулос.
Пол Сарбанес също е награден от Вселенския патриарх, макар да се знае, че е гласувал отпускане на средства за изграждането на клиники за аборт, за човешко клониране, за експерименти с човешки стволови клетки, добивани от ембриони и т.н. Нещо повече, той и Джордж Стефанопулос са провъзгласени за архонти!
Явно и самият патриарх Вартоломей няма нищо против извършването на абортите. В книгата си „Приобщаване към тайнството: Православието в съвременния свят”, в която говори за светостта на живота, той пише: „По всички подобни социални и морални въпроси Православната Църква няма еднозначна позиция“. А по-нататък продължава: „Наистина ние обикновено се въздържаме от прилагане на строгите догмати, когато са налице социални и морални предизвикателства“.
Подобно твърдение е абсолютно некоректно, защото през цялата история на Православната Църква нейните водачи и светци са били единодушни по отношение на абортите и строго са се придържали към постулата, че абортът е убийство. Това е и обида към множеството отци и учители на Църквата, които винаги са се обявявали за защита на неродените младенци и за неприкосновеност на живота, даден от Твореца още при зачеването.[12]
Редица анализатори обръщат внимание, че в решенията на състоялия се през 2016 г. Критски събор (не можем да го наречем „Всеправославен“, защото в него не участваха Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската църкви) се съдържат подводни камъни, някои от които могат да се окажат бомба със закъснител. Например в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” в точка I. 6. е записано:
„Църквата винаги с необходимата строгост и подобаваща пастирска чувствителност, по примера на снизходителността на апостола на езичниците Павел (Рим. 7:2-3; 1 Кор. 7:12-15, 39 и др.) подхождала както към положителните условия (различие на пола, необходима възраст и пр.), така и към препятствията (кръвно родство, родство по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.) за сключване на тайнството брак.”
От текста излиза, че ап. Павел по снизходителност е допускал бракове между хора от един и същи пол (т.е. хомосексуалисти!), което е в крещящо противоречие с казаното от него в 1 Кор. 6:9, че „мъжеложници няма да наследят царството Божие”!
Този извод се подсилва и от обстоятелството, че хомосексуалността не присъства сред препятствията за брак, упоменати в точка ІІ „Препятствията пред брака и прилагането на икономията”.
А в точка I. 10. четем:
„Църквата не приема за своите членове гражданските съюзи/договорите за съжителство на еднополови или от противоположния пол (двойки) и всяка друга форма на съжителство, различни от брака.”
С други думи, на абсолютно равни основания на хомосексуалните и хетеросексуалните двойки са забранени гражданските съюзи (или договорите за съжителство), а им е разрешено единствено да сключват брак![13]
Някои сигурно ще спорят, че като цяло документът утвърждава брака между мъжа и жената. Ние обръщаме внимание обаче, че в него е оставена една отворена вратичка. Тя може твърде лесно да се използва от недобронамерени тълкуватели, които да заявят, че Православната църква на Критския събор е утвърдила хомосексуалния брак. Близкото бъдеще ще покаже дали това е било неволна грешка от недоглеждане или е направено съвсем преднамерено!
След Първата световна война Вселенската патриаршия се поема от един масонско-икуменически клан, който я управлява и до днес. Очевидно патриарх Вартоломей I е поредният представител на този клан, който е покровителстван от глобалния либерален елит, упорито преследващ своите геополитически цели и амбиции в световен аспект.
Разколи, разцепления и разединение на Православието
Патриарх Вартоломей претендира за първенство в Православния свят, което рязко контрастира с незначителното международно влияние и изключително унизеното положение на Константинополската патриаршия в Турция. Той напълно неоснователно заявява за себе си, че представлява цялото църковно единство, че оглавява всички православни вярващи в света, че координира и инициира действията на поместните църкви. Под това се разбира все още първенстващата роля на Константинопол при свикването на събори и на междуцърковни и междуконфесионални срещи.
Към днешна дата т. нар. Вселенска патриаршия е една подчертано архаична структура, чието наименование е анахронизъм, датиращ от древна Византия, и която по своя смисъл не кореспондира със съвременната църковна реалност. Тук става дума просто за един Истанбулски патриарх, който се самотитулува като Вселенски, но чието паство към момента е малобройно и слабо. Затова настоящата т. нар. Вселенска патриаршия има по-скоро символичен статут. Истанбулският владика Вартоломей е със статут „пръв между равни“ по чест заради старата слава на тази катедра, но реално той няма никакви правомощия, различни от всички останали предстоятели на поместни автокефални църкви.
В желанието си да реализира стратегията на политическите си съмишленици, патриарх Вартоломей се оказа готов на всякакви дързости и компромиси, които обясняват и амбициозното му поведение през годините, където той се възприема като надцърковен фактор, пренебрегващ равенството на останалите първойерарси на поместни църкви. Това доведе и при сегашната ситуация с автокефалията на УПЦ, когато той колаборира, от една страна, с политици, дошли на власт с преврат в Украйна, а от друга – с политици от американски правителства с враждебни на Църквата интереси.
В тази връзка е уместно да припомним какво се случи в недалечното минало. В свое писмо от 11 юли 1995 г. Константинополският патриарх Вартоломей пише до Московския и на цяла Русия патриарх Алексий ΙΙ следното: „Искаме да Ви уверим, че включването на украинските общини (от диаспората, т.е. извън пределите на Русия и Украйна) в каноничния ред на Православната църква чрез приемането им под омофора на Вселенската патриаршия ще се окаже в крайна сметка благотворно, както вярваме, и за отношенията на светейшата Руска църква с вярващите в Украйна. Защото, от една страна, тези, които бяха приети, бяха задължени да заявят официално, че няма да се стремят към автокефалия на Украинската църква или на част от нея чрез познатите методи на действащите по всички начини „автокефалисти”, а от друга страна, защото вече не е възможно да си сътрудничат или да влизат в общение с другите украински разколнически групи, които се намират извън общение с Православната църква, без вреда за себе си, тъй като за тях вече е в сила каноничният принцип: „който общува с поставен извън общение, сам се поставя извън общение”.[14]
В интервю за радио „Радонеж” оглавяващият пресслужбата на Украинската православна църква Василий Анисимов разказа как през 1997 г. в Одеса се състояла среща между руския патриарх Алексий ІІ, патриарх Вартоломей и грузинския патриарх Илия ІІ.
„Преди срещата патриарх Вартоломей за кратко разговаря с журналистите и каза, че в Украйна съществува богоотстъпнически разкол, който е трагедия както за хората, попаднали в него, така и за целия народ. Затова Вселенската патриаршия призовава всички разколници да се върнат в спасителното лоно на Христовата Църква, което за Украйна се явява УПЦ МП. Патриарсите трябваше да подпишат това обръщение, да го предоставят на журналистите и да дадат пресконференция. И тримата отидоха да го подпишат в патриаршеската резиденция”, спомня си Анисимов.
Не след много време обаче патриарсите мълчаливо излезли, качили се по колите и отпътували.
„Впоследствие стана ясно, че в патриаршеската резиденция се е обадил американският посланик в Украйна и като повикал на телефона патриарх Вартоломей, му заявил, че САЩ, които издържат Константинополската патриаршия, поддържат в Украйна Филаретовия разкол (УПЦ КП), и настоял да не се подписват никакви обръщения. Ето как едно телефонно обаждане провали преодоляването на разкола, при това всичко бе направено по циничен и унизителен за патриарх Вартоломей начин”, каза още Анисимов.[15]
Както се вижда, многобройни са фактите, които доказват пряката зависимост на патриарх Вартоломей от една глобална върхушка в сянка, на която Църквата е нужна като инструмент за налагане на георелигиозна политика, чията същина обаче е подчертано антихристка. Доскорошният вицепрезидент на САЩ Джо Байдън лично заяви, при това публично, че подкрепя даването на бъдеща автокефалия и томос, искани от украинското правителство, към което не е безразличен, понеже връзките на американската администрация на Обама с правителството, което идва с преврат в Украйна, е съвсем явна.
В случая става дума за трансатлантически проект, режисиран извън пределите на държавата Украйна, в която съвсем скоро предстоят избори и очевидно това налага режим на спешност, защото Порошенко трябва да бъде използван, докато е на власт. Въпреки че със сигурност има задействан и план „Б“, тъй като наскоро на политическата сцена се появи скандалната политическа фигурантка Юлия Тимошенко, която официално обяви безрезервната си подкрепа на въжделения църковен томос, който по неведоми пътища се оказва приоритет на държавата. Това обяснява и форсирането на процеса, тъй като в САЩ вече има нова власт, която изповядва съвсем други ценности, несъвместими с целите на Обама.
Затова не е чудно, че на 11. Х. 2018 г. Константинополската патриаршия взе синодални решения, инспирирани от патриарх Вартоломей, с които премина на диаметрално противоположна позиция от предишното си становище по въпроса за автокефалията на Украинската православна църква! Според тях се обявят за канонични самопровъзгласилите се Украинска православна църква – Киевската патриаршия и Украинска автокефална православна църква, макар все още да не им се предоставя томос. Освен това се посочва, че техните „предстоятели“ т. нар. патриарх Филарет (Денисенко) и т. нар. архиепископ Макарий (Малетич) (отлъчени от РПЦ и обявени за схизматици) са се оказали в разкол не поради догматични причини и се възстановяват техните позиции като свещеници и мястото им в църковната йерархия.[16]
Подобни решения обаче дискредитират самия патриарх Вартоломей, тъй като, както споменахме, той сам се е произнесъл по казуса Украйна още през 1995 г. и е обявил, че това са разколници. Фактически той участва в каноничното им отлъчване, признато съборно от всички поместни църкви и де факто влиза в противоречие със собствените си действия. Налице е и грубо погазване на принципите на каноничното право, защото само този, който е отлъчил, може да възстанови и причисли, а това следва да се случи отново съборно от РПЦ-МП, като се изисква и подобаваща процедура със съпътстващите духовни действия – принасяне на покаяние от отлъчилата се Църква и подаване на молба за прошка, която към момента не съществува.
В резултат на стремителната експанзия на Вселенската патриаршия в Украйна – узаконяването на разколниците и неканоничното създаване на своя структура на чужда църковна територия – синодът на РПЦ взе решение за прекъсване на „евхаристийното общение“ с Константинопол.
Това решение се разпростира върху цялата канонична територия на Руската православна църква. А в нея влизат общо 16 страни: Русия, Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Казахстан, Киргизия, Латвия, Литва, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Естония, Япония, Монголия и Китай, както и голям брой вярващи на Запад. По брой храмове (над 36 000) и духовници (над 40 000) Руската православна църква е най-голямата от 15-те поместни православни църкви. По думите на патриарх Кирил, цялото паство на Московската патриаршия, „пребиваващо както в Русия, така и извън нейните предели, наброява около 180 милиона души“. В целия свят православните са 260 милиона, според данните на изследователския център „Пю“.[17]
Още през 2006 г. митрополит Кирил Смоленски (сегашният патриарх Кирил) бе принуден да заяви, че в началото на ХХ век е започнал да се развива нетрадиционен прочит на ролята и значението на Константинополския патриарх, което „по никакъв начин не е свързано с каноничното предание на Православната църква”. „Ние не считаме, че Константинополският патриарх има пълномощията да властва над другите поместни Православни църкви. Смятаме, че няма такъв център, където биха могли да се обръщат с апелации. Такова място може да бъде само Всеправославният Събор”.
Има ли право Вселенският патриарх да решава статута на Украинската църква
Ето какво споделя Бачкият епископ Ириней от Сръбската православна църква: „Всекидневно забелязваме, че често пъти църковни хора, даже добре образовани йерарси и богослови, а като цяло и журналистите – както „външните“ (светските), така и „нашите“ (църковните) – коментирайки църковния проблем в Украйна, говорят и пишат, че Вселенската Константинополска патриаршия ще предостави или пък (според други) няма да предостави автокефалия на Украинската църква. Този начин на изразяване обаче е еклесиологично и канонично неточен, а оттам и подвеждащ, независимо от добрите намерения на огромното мнозинство от изказващите се по темата. Не твърдя, че това се дължи на липсата на богословска подготовка у някои пастири и богослови на Църквата или на желание за изопачаване на фактите от страна на небогословите. По-скоро оставам с впечатление, че тази погрешна терминология се дължи на невнимание и небрежност. Нека обясня.
В Украйна съществува канонична Украинска православна църква – автономна поместна църква под юрисдикцията на Московската патриаршия, призната от всички православни Църкви без изключение, и намираща се в евхаристийно общение с тях. Тази Църква нито желае, нито е поискала от някого автокефалия – нито от Московската патриаршия, към която принадлежи (и която в такъв случай би следвало да инициира цялата процедура по придвижването ѝ), нито от Константинополската патриаршия, която като първопрестолна Църква, координираща въпроса, би следвало тогава да постави тази молба за всеправославно обсъждане и окончателно решаване – или да бъде удовлетворена, или пък отложена за определено или неопределено време.
Освен тази канонична Украинска църква в страната съществуват и три разколнически формирования, както и агресивната униатска общност. Разговорите за автокефалия се водят именно между тези схизматични „църкви“ и едновременно с това – с ръководството на украинската държава, зад гърба на каноничната Църква и въпреки нейното желание, но, както можем да се досетим, с дръзка намеса на униатите на страната на разколниците.
Следователно в случая не става дума за планирано предоставяне на автокефалия на Украинската църква, както постоянно слушаме и четем, а за план за предоставяне на автокефалия на разколническите формирования в Украйна.
Действията на Константинопол се обясняват и оправдават с това, че целят премахването на разколите и възстановяване на църковното единство на украинския народ, въз основа на наскоро формулираното учение, че Константинополската църква, като Вселенски престол и историческа майка на славянските църкви, има правото в този случай да вземе решение самостоятелно и по своя инициатива, пренебрегвайки съществуващите до този момент юрисдикционни граници на поместните автокефални църкви и без да се съобразява с тяхната позиция или реакция.
Едно такова учение обаче няма никакво основание, защото съгласно приетото устройство на Църквата, няма фактор по-висш от епископата и църковното изпълнение на една автокефална църква, освен съборната институция, т.е. авторитета на събора на всички или на огромното мнозинство автокефални църкви (Вселенски събор) или на събора на повечето църкви от дадена по-голяма област (разширен събор).
Първият епископ при нас на Изток не е пръв в абсолютен смисъл (отделно от останалите), както е в юрисдикцията на стария Рим, а е пръв в събора (πρῶτος ἐν Συνόδῳ). Според всеизвестното 34-то апостолско правило, един събор без своя пръв епископ (предстоятел) е недействителен, но и предстоятел без събор е несъществуващ.
Оттук следва, че Вселенският патриарх няма правото да обсъжда, а още повече да решава, статута на Украинската църква – и по аналогичен начин – на която и да е друга Църква – сам по себе си, надсъборно, самовластно.“[18]
От тези думи излиза, че според еклесиологията и канона най-правилното решение е да се инициира свикването на Всеправославен събор, на който да бъдат санкционирани всички действия на патриарх Вартоломей, като бъдат обявени за нищожни. Единствено на такъв събор може да бъда разгледана и съответно призната или отхвърлена автокефалията на Украинската православна църква!
Какви цели преследва глобалния ултралиберален елит по отношение на християнството
Либералните кръгове в Западна Европа и Америка успяха да прокарат джендър-идеологията в огромния спектър от протестантски деноминации, в резултат на което техните амвони и ръководства бяха превзети не само от гейове и лесбийки, но и от „свещеници“ от всичките над 30 „социални пола“. Оказа се, че всички без изключение общности, които първоначално отстъпиха под натиска на феминизма и допуснаха женското свещенство, много скоро след това възприеха и хомосексуалното свещенство – англикани, лутерани, епископални, презвитериани, методисти, баптисти и много други. В резултат на масовото навлизане на постмодерното богословие през XIX и XX век, една нова вълна на „обновление и реформация“ вече е на път да потопи по-голямата част от западния протестантски свят, което говори, че процесите на отстъпление от християнската ценностна система там са провеждани систематично и целенасочено (поне през последните 50-100 години).
В Католическата църква беше реализирана операция „Ватиканска пролет“ под личното ръководство на Барак Обама, Хилъри Клинтън и нейния главен политтехнолог Джон Подеста. На Бенедикт XVI бе направено предложение да приеме идеите на икуменизма, които да станат основата за обединяването на мултикултурния Запад в една изчистена от основните католически вероучения пролиберална концепция. Същността на доктрината е артикулирана лично от президента Обама по време на среща между католици и евангелисти във Вашингтон през май 2015 г. Според него Църквата трябва да забрави “разделящите термини” като абортите, гей браковете и др. и “да се посвети на проблема с бедността”. Олга Четверикова смята обаче, че тук става въпрос за “друго евангелие”, в което “под красивата формула се скрива старо съдържание“ и чиято цел е по-нататъшното размиване на християнската етика и догматика чрез постулатите на една нова “единна световна религия”. След отказа на Бенедикт XVI да следва посочения курс върху него бе оказан огромен натиск, в резултат на който той бе принуден да се оттегли и бе заменен от папа Франциск, на когото се възлагат надежди да осигури духовния компонент на радикалната идеологическа програма, наложена от застъпниците на „Новия световен ред“.[19] Ще се радваме обаче, ако папа Франциск не оправдае техните очаквания!
Ами Православието?
Казват, че стратегът и политическият съветник в кабинетите на няколко американски президента – Збигнев Бжежински е споделил в тесните кръгове на висшата администрация на САЩ, че: „След комунизма най-големият враг на западната демокрация е Православието“. Макар тези думи да са станали широко известни и да са скандално цитирани твърде често като оскърбление по адрес на Православната църква, до смъртта си през 2017 г. той нито веднъж не ги опровергава, нито се извинява.
Резолюцията на Европейския парламент от 14 октомври 2016 г. ”За противодействие на пропагандата, насочена срещу ЕС от трети страни” вижда в Православието оръдие за политическа агитация на зловещия Кремъл (макар в окончателния вариант вместо ”Православна църква” да е казано малко по-завоалирано: ”трансгранични религиозни групи” – т. 8).
Андрей Романов пише: „Но колкото и да се прикриват, за всички е съвършено ясно, че Православието е трън в очите на съвременните западни либерали. И не е възможно да е другояче, защото има твърде много неща в Православието, които изобличават днешния начин на живот, днешния масов човек. Те изобличават падналата човешка природа изобщо, но с особена сила – днешното объркано и залутало се човечество.
Да, Православието съществува и действа днес дори в рамките на т. нар. ”плуралистично” западно общество. Но ако сравним по-издълбоко двете парадигми – православния и западния светоглед, православния и западния начин на живот – ще видим, че те се отричат почти във всичко.
Православието е дълбоко консервативно. То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми и ценности във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не за случайни и преходни социални конвенции. Излишно е да казваме колко далеч е стигнал Западът в разрушаването на всичко това. От гледна точка на съвременния Запад, Православието е архаична, варварска, примитивна и така нататък религия.
Православието е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат никога – до момента на Второто пришествие.
Православието зове човека към един аскетичен идеал. То изисква самообуздаване и самоограничение във всичко, сурова самодисциплина, сурови жертви в името на духа. Западът призовава към друго: наслаждавай се на живота! Граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади! Това е смисълът на твоето съществуване! Ако си беден – бори се със зъби и нокти, прави кариера, издигай се и печели, печели, печели! Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен хедонизъм и материализъм на Запада са безкрайно противоположни на православния дух.
Плурализмът? Какъв плурализъм в Православието? Твърде варварски и реакционерски ние смятаме, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи. Бог е един, истината е една, църквата е една. Един е пътят на спасението. И тук нагласите на православния и на западния човек са диаметрално противоположни.
Правата на човека? Православието е твърде далеч от това да се съсредоточава маниакално върху нечии ”права”, както прави съвременното западно общество. Напротив, то набляга много повече върху задълженията, върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху онова, което му се полага. Истината е, че Православието, както ни го разкрива Библията и учението на светите отци, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен ”правоимащ”, а едно осакатено от греха и паднало създание. Смята, че той се нуждае не от глезене и ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите. Иска за него не ”права” и ”свободи”, а отговорност и предано служене на Божия закон.
Това показва, че Православието е твърде далеч от т. нар. ценности на либералната демокрация. Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, на дявола. Те уж са равни в рамките на ”плуралистичния” модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество. Културата на безграничната свобода се изражда в култура на греха и порока. Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа.
Православието зове към тесния път и тясната врата (Мат. 7:13), а съвременното западно общество – към широкия, по който вървят всички, към плуване по течението. Православието е борба със страстите, а съвременният начин на живот – тяхно пълно разпасване. Православието е служене на духа, а днешният западен ”лайфстайл” – слугуване на търбуха и на пениса. Православието гледа към Йерусалим, Западът – към Содом. Ето защо е толкова наивно да се смята, че Западът някога ще отвори сърцето си за Православието!“[20]
Вселенската патриаршия претендира, че само тя има право да дава автокефалия. Московската патриаршия настоява, че по принцип това право се полага на всяка една поместна църква, но според канона резонно е това да става на Всеправославен събор. И наистина в исторически план автокефалия се е давала и от Вселенската (на Българската патриаршия, на Еладската архиепископия), и от Руската патриаршия (на Чешко-словашката църква и Американска православна църква) и др. Но в случаите, когато се е действало едностранно, без да се търси съгласието на останалите Църкви, тези автокефалии не са били признавани от всички поместни църкви.
Още през 1990 г. патриарх Алексий дава автономия на УПЦ-МП – тя самостоятелно избира епископата и контролира финансите си, като в нейния Синод не членуват представители на РПЦ (докато в Синода на РПЦ има украински митрополити). Затова няма причина да се съмняваме, че Руската църква е срещу даването на автокефалия на Украинската православна църква, но не по безчинния начин, по който действа Вселенският патриарх, а в съгласие с каноничния ред на Православието!
Както се уверихме, през последните сто години Вселенската патриаршия е поела курс на сближаване и зависимост от световния либерален елит, като все повече е обладавана от неговите „прогресистки“ идеи и възгледи. По такъв начин тя се превръща в троянски кон за превземане на православната крепост отвътре, което особено пролича на събора в Крит, където под неин натиск бе извършена подмяна на християнските истини, догми и ценности. Следователно автокефалията на Украинската православна църква не е истинската причина за кризата, а в дъното стоят дълбоки тектонични процеси, които отдавна раздалечават, а накрая и напълно ще откъснат оформящото се либерално течение на нейните привърженици от континента на Православната църква.
БЕЛЕЖКИ
[1] Разделени самоуправленци или обединени братя – goo.gl/FXEcuz
[2] Истанбул – новата православна Мека? – goo.gl/prXzws
[3] Пак там. Виж точката „Може ли Православието да съществува без Константинопол?“
[4] В РПЦ назвали „удручающе низким“ научное качество исследований Константинополя по украинской проблеме
http://www.interfax-religion.ru/orthodoxy/?act=news&div=70899
[5] Вартоломей Разколникът
http://pogled.info/avtorski/Velislava-Dareva/vartolomei-razkolnikat.98461
[6] Мегали идея – goo.gl/XNh2yj
Гръцко-турска война (1919 – 1922) – goo.gl/1T6J3t
[7] Гръцката църква е осъдила масонството като несъвместимо с православната вяра през 1933 г., 1968 г., 1972 г. и 1996 г. В мотивите се казва: „Епископатът на Гръцката църква, като изследва масонството, тази международна тайна организация…, стигна единодушно до следните изводи: масонството не е обикновен благотворителен съюз или философска школа, но е мистична система, която имитира древните езически мистерии и култове… Става дума за мистична религия, изцяло различна и чужда на християнската религия.“
[8] Мелетий II
https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%B9_II
[9] Изборът не е между Москва и Фенер, а между канона и беззаконието, между Христа и антихриста
[10] В началото на 60-те години на ХХ век в Париж излиза книгата “Синовете на светлината”, в която се твърди, че патриарх Атинагор I е член на тайна масонска ложа. Въпреки че новината предизвиква огромен скандал сред вярващите християни, Атинагор никога не опровергава тази информация.
[11] В САЩ обявиха съществуването на 31 пола. Глоби от $ 250 000 за неспазване на наредбата
http://www.memoriabg.com/2016/05/27/new-york-gender/
Mary Wagner jailed again after entering abortion center to save unborn babies
[12] Greek Orthodox give highest award to pro-abort VP Joe Biden…for ‘defending human rights’
[13] Official Documents of the Holy and Great Council of the Orthodox Church
ΤΟ ΜΥΣΤΗΡΙΟΝ ΤΟΥ ΓΑΜΟΥ ΚΑΙ ΤΑ ΚΩΛΥΜΑΤΑ ΑΥΤΟΥ
Документът е преведен на руски, английски и френски език.
[14] ИЗЯВЛЕНИЕ на Ловчанския митрополит Гавриил, Варненския и Великопреславски митрополит Йоан и Видинския митрополит Даниил
http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=273759
[15] Искоренить раскол на Украине в свое время помешали США – представитель УПЦ
http://www.interfax-religion.ru/?act=news&div=64628
[16] Вселенската патриаршия призна независима украинска православна църква
https://m.dnevnik.bg/sviat/2018/10/11/3325826_vselenskata_patriarshiia_prizna_nezavisima_ukrainska/
[17] Как разколът в православния свят ще се отрази на обикновените вярващи
[18] Вселенският патриарх няма правото да решава статута на Украинската църква
[19] Тайните войни във Ватиканската банка – Какво се крие зад повдигнатите обвинения срещу втория човек във Ватикана Джордж Пел
[20] Ще получи ли Българската православна църква Нобелова награда за мир?
https://www.pravoslavie.bg/анализи/ще-получи-ли-българската-православна/
