Кризата на Еладската църква и капана на зилотизма

Старият календар: мнения на старци и известни църковни личности

Няма съмнение, че корабът на Църквата продължава своя ход и своята мисия, тъй като този ход е начертан от Христос, който е негов капитан.  Корабът  е тласкан от вятъра на Светия Дух. Редом до кораба на Църквата плават и няколко пиратски корабчета. Капитан на най-голямото е папата, който постоянно се опитва да превземе кораба на Църквата и да стане капитан, изгонвайки Христос. Малко по-нататък, следват други пиратски салове и лодчици. А между тях, една пиратска групичка от пет лодки (тъй-като имат пет архиепископии) или, това са изгнилите кораби на зилотизма,  с черно знаме на което пише: “Православие или смърт”. Професия на зилотите е ловът на риби, който става на тъмно, и затова риболовството им винаги е нощно. Рибите са онези, които се подхлъзват от  кораба на каноничната църква. Завива им се свят от проблемите в Църквата, губят си равновесието и падат във водата. А пиратският кораб, който плува отзад ги лови. Обещава им, че ще ги заведе директно в рая и, че били големи късметлии, дето паднали от кораба на Църквата.

На мен ми прилича на поклонническото корабче, което караше араби към Мека. Според техните вярвания, който умре по време на поклонническо пътуване към Мека, отива направо в рая. Египетски моряци, които правеха пътуване до Мека един път годишно, разказваха в нашия метох, че на всяко пътуване имали по три-четири загуби, които били изяждани от акулите в Червено море.

– И как падаха?- попитах разказвача.

– Отиваха на края на кораба, където нямаше перила – отговори той, и стояха там с часове. По някое време им се завиваше свят. А пък и те сами си помагаха, като се навеждаха и така падаха в морето, където акулите веднага ги изяждаха. Ей така си осигуряваха рая.

Каквито са акулите, такива са зилотите. И въпреки че  има наивници, които скачат от  кораба на  Църквата в устата на акулата; въпреки всичките й уверения и обещания, не е възможно  да ни убеди, че челюстите и острите й зъби са кулите на рая. Колкото до петте архиепископии на зилотите и техните глави, то те са като лернейската хидра, на която постоянно й изниквали нови глави. Тези  пет архиепископии са следните: Матеяни, Хризостомеяни, Киприяни и някакво друго синодче, без общение помежду си и с взаимни анатеми.

Едно необходимо пояснение, което задължително трябва да се направи, за да не се объркат читателите е, че ревността като нездрав църковен феномен (фанатизъм, тесногръдие и др.), не се ограничава само сред  схизматиците зилоти, но и достатъчно клирици и вярващи страдат от тази нездрава ревност, макар че продължават да бъдат членове на Църквата.

Ако Православната църква не беше обедняла и не преживяваше настоящия упадък, би  ги поканила в своите редове и не би приела  едно такова шизофренично положение. Чувал съм с ушите си вярващи, които са се изповядали на духовници с голямо влияние, да протестират:

– Защо, отец Михаиле, Вие сте толкова строг към стария календар? Ние се изповядахме при еди кои си (споменаха различни достойни светогорски  духовници, но и други, обикновено безбрачни светски клирици), които ни казват, че старият календар е правилният и следователно, него трябвало да запази Църквата, но е направила грешка, че го е сменила. Но въпреки това не трябва да напускаме каноничната Църква.

В този случай, по-достойни са  зилотите, които направиха разкола и знаем с кого си имаме работа. С недостойните, които живеят в каноничната църква а пазят идеите на зилотите, работите са по-трудни. Но по-лошото е, че никой не се наема да им издърпа ухото и да им поиска да изяснят мнението си,  а ги оставя да си разиграват коня както им харесва.

Има зилоти, които постоянно говорят за скандалите и недостойнствата на православните клириции, като по този начин ги включват в разколническите си редици. Има обаче и клирици от каноничната църква, които подло подтикват вярващите към разкола на зилотизма.

Но нека да разгледаме по-нашироко тази болест и да видим как са я разпознали и описали Старците и другите безспорни църковни личности.

ЕДНО Е ТЕСНИЯТ И ПРАВИЛЕН ПЪТ, А  ДРУГО Е  МАЛОДУШИЕТО НА ЗИЛОТИТЕ

Втората причина е малодушието и тесногръдието, с което често се отличават религиозните хора. Макар и научно да беше доказано, че годината се състои от 365 дни и 6 часа, по-нови и по-точни измервания показаха, че има и няколко минути, които до тогава не са взимани предвид. Тези минути след много векове създадоха разлика от  13 дни с датата в която би трябвало да се намираме. През 1924 година архиепископ Хризостом Пападопулос и тогавашния Свети синод решиха да се приложи тази хармонизация. Онези, които не последваха промяната, се откъснаха от Църквата и създадоха групата “Истински Православни Християни” – (ИПХ), както им харесва да ги наричат.

Проблемът с тях не беше само схизмата или разколът, който направиха, но и яростта която изригнаха, воювайки против каноничната Църква, стигайки с течение на времето до такива крайни и  безумни действия, че  започнаха да кръщават повторно православни, които се присъединяваха към разкола им. Или  да приемат отлъчени от каноничната църква клирици, да ги признават и дори да ги въвеждат в епископски сан, само за да противостоят на  каноничната Църква.

Основното учение на зилотите е, че тринадесетте дни разлика на стария календар от новия, осигурява спасението. Това нещо съм го чувал десетки пъти и на Света гора и извън нея. “Пазиш ли стария календар? Тринадесетте дни разлика? Ще отидеш в рая. Не пазиш тринадесетте дни разлика? Ще отидеш в ада!”

Веднъж, когато отново слушах тези думи (бях на двадесет години),  отецът който ги говореше, се опитваше да ми разясни, че това била най-голямата и основна тайна за спасението.

– Добре бе отче, – отвърнах  с възмущение, дойдох на осемнадесет години на Света гора, на деветнадесет станах монах и ако Бог иска, ще живея десетилетия като монах. Значи, дали ще се спася или не, зависи от тези 13 дни в календара, а не от това, какъв живот ще живея аз?

Отецът започна да побеснява.

– Ти не разбираш колко са важни тези тринадесет дни, затова говориш така.

Но тъй като тези тринадесет дни дори за самите тях не бяха достатъчно основание за схизма, започнаха да търсят и други причини, за да запълнят идеологическата си празнина. Така, намериха папата и икуменизма. (Това, че относно папата и икуменизма имат до голяма степен право, ще видим малко по-нататък. Но това в никакъв случай не оправдава техният зилотизъм и разкола им).

Един монах – отец Матей, глава на тези зилоти, когато живееше на Света гора, си построи килия на върха на една висока планина срещу манастира, в който живеех. Някъкъв от аскетите, който отивал в Дафни с лодчицата на скита си, като видял килията която се строи, поклатил глава и казал следните пророчески думи:

– Който строи тази килия, ще свърши в Атина и разбира се, ще навреди и на Църквата, защото такова необуздано славолюбие има голяма сила. Ние гледаме да се скрием зад върховете, а този се качил отгоре, за да го виждат отвсякъде, да не би случайно някой да го пропусне.

   Когато килията била готова, отец Матей се настанил в нея, заедно със своя старец. Веднъж, в манастира в който живеех, доведоха едно демонизирано момче, за да му се помогне. Баща му, като видя отсреща килията на отец Матей, поиска да го заведат, за да му прочетат там молитвата. Монахът, беше вече възрастен, когато ми го разказа, завел посетителите в килията и с интерес зачакал да види, какво ще направи аскетът. Отец Матей си сложил епитрахила и си придал сериозен и аскетичен вид. Преди обаче да започне да чете молитвата, демонът му извикал:

– Много хубаво отец Матее! Тъй като твоя старец вчера на Литургията направи грешка на тропарите, които казвате на Малкия вход, вие се скарахте и ти извади дървото от свещника и го подгони. А сега ти ли ще ме изгониш с молитва?

 Отец Матей застинал като вкаменен. Беше много чувствителен относно аскетическата си слава. В ужасна безизходица гледал монаха, който наблюдавал всичко (и който ми го разказа). Но демонът бил безмилостен в своята ирония.

– Какво ме гледаш бе отче? Не ги ли направи тези работи завчера на Литургия, както казах?

Отец Стефан от скита на Данилеите ни разказваше за едни монаси, които се изповядали на отец Матей и си тръгнали от него обезумели – един със сто и петдесет а друг с двеста години епитимия. “Както говореше, отеца взимаше Пидалиона и започваше със сметките:

– За това, което си направил, има седем години епитимия. Ще го направиш петнадесет пъти по седем. Това прави сто и пет години. И тридесет години за останалите –  общо сто тридесет и пет години епитимия”.

Един от тези монаси, със сто и двадесет години епитимия, тръгнал обезнадежден към кулата на манастирското пристанище, за да скочи от нея и да се удави. Изпреварил го обаче Божия промисъл и го спасил, като му изпратил на пътя един добър монах, който му помогнал. Отец Матей беше измежду най-динамичните представители на зилотите.

Един от най-добрите отговори, които съм получавал по тази тема, когато бях млад монах, беше на стареца Паисий. Разказа ми, че когато пристигнал на двадесет и пет години на Света гора за да стане монах, някакъв калугер в Карея му казал, че е зилот.

– На мен ми хареса това прозвище: Зилот.- продължи старецът Паисий. Видях и един старец на 70 години, почтителен, с побеляла коса и  дълга бяла брада, която вълнообразно слизаше чак до кръста му. И му казах: “Ще дойда с тебе, за да стана твой калугер, защото искам и аз да бъда ревнител на Бога”. Само проклятия, ругатни, гняв и жестокост преживях през тези пет–шест месеца, които живях с него. Бяхме винаги на нож. Оставих го и отидох при друг зилот. Стоях два-три месеца при него. Само едно нещо ще ти кажа: Това че се махнах от там без да полудея, го смятам за особен дар на Богородица към мен. Мъки!

– Забелязал съм, – казах, че докато повечето монаси с времето се успокояват от страданията си и сърцето им става по-мирно, монасите които не познават смисъла на мира, са зилотите. Чухте ли за онзи старец зилот в Каруля, който след 55 години монашески живот паднал от скалите и се закрепил по средата на пропастта?  А чуваме и други подобни изкушения, относно силата на зилотите. Защо става това?

Старецът придоби познатия тъжен тон, когато размишляваше за трагични случаи.

– Това се случва, – започна, тъй като тяхното противостоене не стига дотам, че да казват онова, което мислят, но лека-полека стигат до момента, в който отхвърлят каноничната Православна църква, а някои от тях и да кръщават повторно онези, които отиват в техните редици. Светият Дух смята това нещо за богохулство и ги изоставя. А когато ги изостави Светият Дух, тогава ги превзема дяволът. Затова ги виждаш винаги да носят в себе си това напрежение, тази нервност и тази жестокост. Защото дяволът не ги оставя на мира. 

– Те обаче, – му отвърнах, тълкуват това като знак за чиста вяра.  Един от тях ми каза: “Тъй като всички вас дяволът ви е подчинил на своята воля, а само зилотите вече се борят против него за правилната вяра, затова и той ги напада с всичките си сили. Ето защо при нас има много и големи изкушения.

– Старецът поклати тъжно главата си.

– Така им оттърва – така говорят! – промърмори той.

В същият дух ми отговори и друг един връх на Православието, старецът Софроний. Имаше широка душа, която бе изпълнена със свобода и достойнство. Той се измъчваше много, когато слушаше фанатизирани и тесногръди монаси. Говорихме за зилотизма, който се разви на Света гора сред съвременното поколение – нещо неразбираемо и необяснимо за самия него.

– Някакви зилоти, отец Михаиле, – започна той, посетиха манастира ни. Бяха двама руски епископи от диаспората и един прочут професор заедно с тях. Та ми казаха, че сега, когато Вселенската патриаршия продала Православието (както те тълкуваха всички връзки, които се бяха осъществили между Вселенската патриаршия и папата), би трябвало да зарежа всичко и да тръгна с тях.

Спря да говори и ме гледаше право в очите. Малко хора можеха да погледнат другите с две толкова прекрасни, чисти и с неповторима красота очи.

– Разбирате ли отец Михаиле, какво искаха от мен? – попита с мъка. Разбрахте ли добре това, което исках да ви кажа?

Повтори го, като наблягаше на всяка дума, понеже в очите му тези неща изглеждаха като най-невероятното нещо на земята.

– Предложиха ми, да се откъсна от каноничната църква и да стана разколник. Попитах ги: “Но как е възможно да ми предлагате нещо такова? Смятате ли ме за способен да напусна Църквата и да стана разколник?” И ги изгоних.

Помълчахме известно време. Старецът – за да дойде на себе си от невероятното нещо, което му предложили разколниците, а аз – за да се насладя на неговото присъствие. В един момент се изправи и живо ме погледна с остър поглед. Този поглед беше въведение към това, което щеше да каже.

– Отец Михаиле, гърците днес станаха малодушни. Ако обаче не отворите сърцата си, Бог ще намери други слуги за да извърши делото Си и ще ви изостави. Ще изгубите всичко което имате в ръцете си вече две хиляди години.  Ще ги изгубите, и понеже сърцето ви и умът ви много се смалиха.

 Хвана ме за ръкава и ме дръпна силно.

– Знаеш ли какво е това, което носиш? И знаеш ли защо го носиш?

– Мисля, отче, – отговорих скромно, че зная защо го нося, макар и да не го представям най-достойно.

– Щом знаеш, тогава трябва да чувстваш и чест, че го носиш, и да не се страхуваш от никой. От кого се страхувате и защо постоянно се затваряте в себе си? Щом сте уверени, че Православието съдържа в себе си истината, защо се държите по този начин?

Старецът спря с мъка на лицето.

– Ще ви разкажа отец Михаиле и един случай, за да разберете какво имам пред вид. Четирима професори от университета в Ессекс, установиха духовна връзка с нашия манастир. За пет години ги катехизирахме. От голяма ревност която имаха към православието, научиха старогръцки и четяха произведенията на Св. Йоан Златоуст в оригинал. След това научиха и новогръцки, за да се докоснат и да придобият истинското гръцко и Църковно предание. Станаха най-горещите приятели на Гърция в Англия. На петата година решихме да ги кръстим. Тогава обаче ми дойде една идея и им казах: ”Защо не направите едно поклонение на Света гора, която е съкровищницата на Православието,  за да видите и на живо онези неща, които сте прочели в Св. Йоан Златоуст?”

Старецът ме погледна въпросително. Поклатих си главата и се опитах да отгатна развоя на събитията. Бедни ми старче, какво си имал да изпатиш…

Четиримата катихизирани стигнали на Света гора. След като си взели диамонитирион, в Карея научили че има някакви строги манастири с традиции, където монасите строго пазили молитвената практика. И пожелали да научат и да вземат за себе си, колкото може повече от това съкровище. Когато четиримата катехизирани пристигнали в архондарика¹ на митрополията на “строгите” манастири, те се представили на архондаря, че се катехизират в манастира в Ессекс и щом се върнат, ще се кръстят и ще приемат Православието. Монахът, без да обърне внимание на думите им, криво-ляво им съобщил за реда в манастира.

– На инославните – католици и протестанти, се забранява да влизат в храма по време на службата, а така също и на трапезата, да се хранят заедно с православните. Освен това, забранява им се да доближават монасите до местата на техните занимания.

И обръщайки се към гърците които били в архондарика и наблюдавали това, продължил:

– Който от вас иска да се причасти, изповедта ще стане в параклиса на архондарика, който се намира в дъното на коридора отсреща, от три и половина, до пет часа след обяд.

Обърнал се и заминал. Поведението на архондаря подействало като кофа ледена вода върху главите на английските професори. Въпреки това, тъй като желаели да научат за Православното предание и молитвата, поискали да се срещнат с някои от монасите, но пренебрежението в погледа на архондаря било най-голямото безчестие, което взели от Света гора. Рано-рано сутринта си събрали багажа и се върнали в Англия.

– След това им посещение на Света гора, отец Михаиле, – продължи старецът, тези професори намразили Православието и гърците, като носители на мракобесие и варварство. Щом стане въпрос за православни, смятат, че това са хора с ниска интелигентност и духовност.

Старецът направи едно движение, пълно с недоумение.

– Ние обаче, отец Михаиле, не бяхме такива. Не мога да разбера това поведение на Света гора днес. Тогава, когато бях аз, имаше любов към идващите, една деликатност при посрещането и учтивост в гостоприемството. Трудно можеше да намериш монах, който да напада и да подронва достойнството на посетителите толкова необосновано. Май Света гора се напълни с фанатици.  Ти обаче, отец Михаиле, да не се влияеш от такива настроения, за да си полезен за Православието и Христос.²

– Отче, – отговорих, за съжаление, фанатиците напълниха не само Света гора, но и монашеството и Църквата. И разбира се, днес те са тези, които командват.  Рядко ще намериш нормални монаси.

Старецът с изненада отвори очите си.

– Какво говорите, отец Михаиле! Тези неща са много сериозни. Такива работи ли стават?

– Ще ви разкажа една история, за да разберете. Дойде в манастира на Синай един реставратор на ръкописи от Англия, за да работи в библиотеката на манастира ни. Беше един симпатичен и усмихнат човек, учтив и деликатен и затова всички го обикнахме. В неделя поиска да дойде на службата и тъй като аз бях отговорен, му позволих.  Тогава, заместникът на епископа и игумена на манастира беше едно старче, което бе изпълнено със зилотски идеи. Беше заявил, че не иска да вижда чужденци на Литургията. А когато виждаше някой протестант или католик на Литургия, хващаше го за ръкава и го изкарваше извън храма. Намирайки и двама-трима фанатизирани и тесногръди монаси като подкрепа, той наложи тази практика в манастира ни, като закон и като догма на Православието. Другите монаси не бяха съгласни, но никой не смееше да каже нищо, понеже това старче беше отмъстително и мнително и те щяха да си намерят белата.

Сега обаче, този симпатечен англичанин сложи сол в раната и ме изправи пред една сериозна дилема: Ако му позволях да дойде на литургия, трябваше да се скарам със старчето, което беше и съдия на манастира. И беше много вероятно, да си замина от там. От друга страна, съвестта ми не ми позволяваше да откажа на една такава проста молба на този добър човек.

На сутринта, англичанинът седна на една пейка до стената, а аз, за да предотвратя някакво произшествие, седнах през две места до него. В един момент, когато трябваше да отида и да отворя вратите на манастира, за да влязат поклонниците, старецът, който служеше нея седмица, излязъл от олтара, хванал англичанина за ръкава и му извикал: “Вън еретико!”

Връщайки се в храма, срещнах англичанина извън църквата, натъжен и наранен. Един от монасите, който тръгнал след него, ми разказа за случката. С много труд отново вкарах англичанина в храма.  Човекът от тактичност не искаше да влезе, за да не ме вкара в трудно положение и в сблъсък със съдията на манастира. Аз обаче му обясних, че така ще ни помогне да направим едно изяснение на нещата. Или заедно щяхме да останем в храма, или заедно ще си заминем от манастира.

Утринната служба вече привършваше, когато влязохме вътре. Старчето видя англичанина отново в църквата. Казвайки “По молитвите…”, излезе от Царските двери, за да изкара навън англичанина. Направих няколко стъпки и застанах пред него. Старчето вече беше обезумяло и извика: “Еретиците вън!” “Не е еретик,- отвърнах, а е човек, който обича Православието и обича Христос”. “Ако не изкараш еретика навън, ще те изгоня от манастира”. “Това, -казах, ще го обсъдим после, на събранието”. “Няма да кажа “Благословено царство”- крещеше старчето извън себе си, и да започна Светата Литургия, докато еретикът е вътре в храма”. “Това, какво ще направиш, има връзка с тебе и с твоя епископ. Аз обаче съм отговорен за чужденците и му давам благословия да остане. Ще излезе от храма заедно с всички монаси”.

Обърна се и погледна към епископа, който се правеше че спи, както бе свикнал да прави, когато му замиришеше на барут. Дори се чуваше дълбокото му дишане. Гледахме се със старчето още няколко минути в центъра на храма, под полиелея. След това се обърна и влезе в олтара, където  пет минути мълча. След това каза “Благословено царство” и започна Светата литургия.

Старчето разбуни манастира и искаше да напусна след подобно поведение. На него и на всички старци в манастира отвърнах, че съм виждал мюсюлмани да коленичат и да се молят пред мощите на Света Екатерина, а след време да идват, носейки дарове. Защото Света Екатерина им беше изпълнила молитвите. Това съм го виждал с очите си! “Ако света Екатерина, – завърших аз,  не отхвърля и не изгонва от храма дори мюсюлмани, ние ли ще изгоним от храма  благоразположените и учтиви християнини, които единственото за което са ни помолили, е да присъстват на последованията и да опознаят по-добре Православието?”

Но много трудно отче, излязох от тази история, без други перипетии. – завърших разказа си аз.

Старецът, по време на целия разказ беше  обърнат към мен, гледаше ме с изключителен интерес и дори почти не мигваше.  Накрая ме попита:

– Отец Михаиле, ако ви поискам  една радост, ще я направите ли?

– За вас – да. На всяка цена. Каквото ми поискате – ще го направя.

– Обещавате ли ми? – попита отново той.

– Да.

– Тогава, – продължи старецът, дайте ми ръката си, за да я целуна.

Сякаш ме удари светкавица.

– Отче,- отговорих, ако направя такова нещо, ще нараня сърцето си и ще се срамувам през целия си живот.

– Но отец Михаиле, -погледът на отеца се изпълни с безпокойство, нали ми обещахте!

Видях в очите му толкова доброта и красота, и  не исках да го нараня. И му подадох ръката си …. за мой срам.

На другия ден старецът беше болен. Монахът, който му помагаше ми каза:

– Старецът ни е прекалено чувствителен и се разболява лесно. Много съчувства на скърбящите – толкова, че се страхуваме да не се изтощи и да почине. А какво ще правим без него?

Прехапах си устните и почувствах, че съм виновен.

– Отче, – промърморих, аз му казах горчивите неща и старецът много се натъжи като ги чу.

Монахът ме погледна и сякаш искаше да каже “Абе защо ти трябваше!”, и замина, клатейки главата си.

”ПРАВОСЛАВИЕ ИЛИ СМЪРТ” И МЛЯКО С ОРИЗ

Относно зилотизма, може би най-автентично мнение имаше отец Ефрем от скита Катунакя, тъй като сам той, скита и дори старецът му – Йосиф, били преди това зилоти. На всичкото отгоре, произлизаше от семейство на зилоти. Един ден, отец Ефрем казал на стареца Йосиф:

– Отче, това, че сме извън Църквата, не ми дава мира.

Старецът му отвърнал:

– И аз вече се притеснявам и затова имам един план. Да започнем да се молим четиридесет дни и да видим, какво ще ни открие Бог.

На двадесет и петия ден, старецът Ефрем получил откровение от Бога и сърцето му се изпълнило с радост и ентусиазъм. Отишъл щастлив при стареца си и му казал всичко.

– Аз обаче, – отвърнал отец Йосиф, още не съм получил откровение, и затова ще чакаш още.

Старецът Йосиф получил откровение на тридесет и петия ден. И когато отишъл и заявил в Лаврата, че вече няма да бъде зилот и разколник, но ще принадлежи на каноничната църква, почувствал облекчение и мир.

– Сега сме много по-добре, казваше на монасите си.³

Те обаче, тъй като от една страна бяха живели достатъчно време с ентусиазъм като зилоти и то в началото на монашеския си живот, а от друга страна не им помагаше и духовността им, много се затрудниха да последват стареца си в излизането от черната дупка. Силите им стигнаха, колкото да се доберат до нейния край, но там им свърши горивото. И така ставаха като нейни спътници, нямайки сили да се откъснат, а напротив – привличането и омайването на черната дупка ги привлича все повече и повече. Затова и във всяко тяхно движение  може да се различи предразположение към безконтролна ревност. Всички, които живяха на Света гора, знаят и смятат за много голяма вероятност, във всеки един момент зилотите да избухнат като вулкан и да се ожесточат против каноничната Църква.

Това нещо беше ясно потвърдено и от главния представител на тази група в Америка, член за известно време на руските зилоти от диаспората, който се върна, “както псе се връща на бълвоча си”⁴, при онова, което е изоставил преди години. До днес, макар и формално да е възстановил връзките си с каноничната църква, на всички старокалендарци зилоти, които се изповядват при него, той ги съветва да си останат такива, тъй като това е правилното. А на онези, които го питат, защо той не следва този календар, отговаря, че по икономия приема това положение на нещата, “защото дните са лукави”⁵.

Лесно може да се разбере какво огромно объркване в Църквата създава подобен двойствен отговор  и лукавост. При това, когато произлиза от една “несъмнена” църковна и автентична “строгост”.

И въпросът: “А защо моля, Църквата приема това положение и не му дръпне ухото?” всъщност е теоретичен, защото просто разкрива безсилието и упадъка на Православната църква, отколкото да постави ясно един проблем, който трябваше отдавна да се разгледа и да му се отговори⁶.

Гръцката Православна Църква, а и не само тя, днес, през 2000 година показва, че не е достатъчно активна. Липсва волята от страна на нейните ръководители, да се извърши Божията воля, макар че според тях, има други, много по-важни приоритети. Представително за църковното състояние на нещата е една седяща стачка, която православните араби в Израел направиха през 1998 година в Йерусалим, пред патриаршията. Понеже, както ни казаха, “Не приемаме повече да ни представя една патриаршия на такъв хал!”.

Ако в Гърция не стават подобни действия, то е защото гърците не обичат  и не се интересуват за Църквата си, за разлика от арабите, които по природа имат много по-силно религиозно чувство и следователно, аналогична чувствителност.

 Онези, които търсят нещо духовно и сериозно в Църквата, усещат днешната недостатъчност на Гръцката църква, като подвижен пясък под краката си. А това състояние ги изморява и притеснява много. Търсейки за малко стабилна основа, в своята безнадеждност се запитват: “Може пък при старокалендарците да е по-добре?”

А истината е, че един такъв въпрос е напълно оправдан, тъй като старокалендарците (по-точно зилотите) на пръв поглед изглеждат по-добри от нас. В обкръжението им има простота, не допускат светското да превземе религиозното, пазят постите, говорят за преданието и традицията, спазват последованията и много от тях изглеждат готови да пожертват нещо от себе си и от джоба си за Христос и Църквата.  Тези неща изглеждат, като “желаната твърда почва” за много вярващи, които е вероятно да се забъркат с тях.

Разбира се, това състояние е образно, поради простата причина, че за обикновения вярващ тези неща са извън Църквата и следователно, липсва присъствието на Светия Дух. А които се забъркат с тези неща, ги изяжда много по-страшна жажда от първата.

Такова е положението и с униатите⁷, които на вид и по поведението си изглеждат по-православни и от православните монаси, обаче те изкарват от Църквата и те изяжда дяволът.

За съжаление, неприятното развитие на този проблем е неизбежно. Ако  Гръцката църква се води от своето ръководството към упадък, толкова повече разочаровани от нея ще чукат на вратата на зилотите и ще се изгубват за нея. А това е толкова жалко, тъй като тези жертви са най-добрите от паството ни. И затова реагират и питат и търсят…

Показателно за гореказаните неща, между смешното и сериозното, като почти всички зилотски проблеми е и това, което се случило с някъкъв светогорски отец, който бил духовник на един женски манастир. Този монах, светогорец и обитател на един от скитовете, случайно минал през някакъв женски манастир. Там разговарял с монахините и духовните му наставления много им харесали. Помолили го да посещава редовно манастира им, за да се изповядват при него.

Този старец посещавал манастира три пъти годишно и монахините били мого доволни, че намерили духовник за манастира си. При едно от посещенията обаче, го очаквала една неприятна изненада. Монахините му обяснили, че решили да станат зилоти, понеже Църквата предала Православието, и че вече ще имат друг духовник, светогорец зилот. А той да не идва вече в манастира им. Когато старецът се опитал да им обясни последствията на едно такова решение, монахините му отговорили, че щом подкрепя предателите, значи и той е предател. Старецът, като чул тези неща си тръгнал.

Минали три години и старецът отново излязъл от Света гора. Казал си: “Дали да не мина през манастира и да ги видя какво правят?” Щом го видели, монахините го вкарали в архондарика и му донесли една чиния мляко с ориз, върху който било написано с канела: “Православие или смърт”.

Отецът взел една лъжица и започнал да яде. Изял половината чиния, на която пишело “Православие”.  Повдигнал си очите  и погледнал монахините, които били готови да му вдигнат скандал от ревност към Православието. И им казал:

–        Останалото е за вас!

Същият старец разказваше, че за да закоравее човек толкова много, не е само въпрос на тесногръдие и инат, дори не на егоизъм и предразсъдъци, а е дело на демонично влияние. Има особен чин демони, най-фините, които повеждат горделивите и честолюбиви умове  към ерес. Днес тези демони са се специализирали да водят православните при зилотите. Там ги обливат с демонична “благодат” и така ги закоравяват, че не се оправят с нищо.

ВАРВАРСТВО В ИМЕТО НА ХРИСТОС

В името на истината, ще приведа една история, която се случва днес, в края на 2000 година, в един град на Северна Гърция. Едно момче, което завършило военното училище първо по успех, било разпределено в родния си град. Там срещнало светогорски монаси, които били зилоти. Макар и да научил всички хитрости на турците, зилотите го хванали неподготвен. Станал зилот, а жена му ми описа всички последствия.

– От тогава загубих не само мъжа си, но и всякакво спокойствие и мир в живота си. Домът ни се превърна в бойно поле – той нападаше а ние бяхме жертвите. Забранява на децата да ходят на църква и заплашва, че ще ги заколи, ако целунат ръка на свещеник. Една неделя, преди две седмици, заведох децата на църква. Когато се върнахме и научи, че момиченцето ни, което е на 7 години, взело нафора от свещеника, толкова много би детето, че вече две седмици го мажа с мехлеми и още е черно от боя. Всяка събота вечер, без прекъсване, му се обаждат по телефона от Есфигмен, и освен тях и други негови приятели зилоти. “Георге, – му казват, внимавай да не ти убягнат децата и да не идат на църква. Литургията да я гледате от телевизора”. За да намеря някаква безизходица от положението в което бяхме достигнали, разбрах къде има църква на зилоти. Когато се осведомих, предложих му в неделя да отидем в съседното село, където има старокалендарен храм. Той избухна от гняв. “При анатемосаните Авксентиани? – изкрещя. Никога! По-добре да отидем при предателите новокалендарци!”

Разболя се, стана истеричен, пълен с гняв и нападателност. Както си стои в къщи, за най-малкия повод избухва в гняв. Животът ни се превърна в ад. Децата  постоянно ми повтарят, че не би трябвало Христос да е добър, след като всеки ден ядат бой от баща си, в името на Христос. Когато в града ни идват приятелите му от Есфигмен, или други килии, обаждат му се по телефона и му казват: “Остави жена си и децата си в къщи и ела да си поговорим за духовни работи”. И ни оставя, без дори да каже една дума.

Принудих се да заведа децата си тайно на психиатър, който ми каза, че този случай е повече от опасен и че някой ден ще го вкарат в лудницата. И ако искам да си спася децата, трябва да го изгоня от дома си. Макар че децата, с това което прекараха, ще го преживеят много трудно.

Понякога в неделя, с големи мъки се разбирахме да излезем някъде заради децата. Тогава, точно през тези дни, му се обаждаха по телефона, за да отиде в някоя старокалендарна църква и да им изнесе беседа. Тъй като е умен и научи доста работи, дотолкова напредна в проблемите на зилотите, че вече го канят и проповеди да изнася.

Събира каквото имаме в дома ни, товари го на колата и го занася на приятелите си зилоти. Ако посмея да му кажа нещо против, започва да вика и да ме пребива от бой. Когато се прибере от работа, взима листовките с агитациите на зилотите и ги раздава по автобусите. За зилотите се раздава до такава степен, че се срамувам заради него. Но от нас не чува нито една дума. Всички  ни претрепва от бой. Майка ми, която вижда какво става, ми казва: “Щом още не са ви показали по телевизията, пак добре”.

Отче, толкова много се изморихме вкъщи от всичко това, че нито аз, нито децата, искаме да чуем думата “Христос” в нашия дом.

– Да ти напиша една статия с мненията на стареца Паисий, на отец Ефрем от Катунакя за зилотизма, за да се свести? Все пак, те са всепризнати и несъмнени авторитети в цяла Гърция?

Жената поклати отрицателно глава.

-Вече не приема нищо от тях. “Всички те, – казва, предадоха Православието и не заслужават никакво уважение”. Разбира се, някога беше различно. Ходеше при стареца Паисий и се връщаше в къщи окрилен, до онзи момент, когато срещна старокалендарците. Как бих могла да спася мъжа си и да станем пак това, което бяхме някога, едно щастливо семейство?

Понякога, отец Ефрем от Катунакя ни разказваше събитията от онова време, когато станала промяната у него.

– Отидохме в скита на  Данилеите да отпразнуваме Възкресение Христово заедно. С лица на които светеше една приятелска усмивка, братята ни приеха: “Добре сте ни дошли, скъпи братя!” Връщайки се в колибата си, ние намерихме няколко зилоти, които ни чакаха: “Предатели! –развикаха ни се те още отдалеч. На вас ви трябва един нож! Трябва главите ви да отрежем!”

– Седнахме в архондарика. Те стояха прави, неспокойни, нервни, готови да избухнат. “Последователи на Йоан Векий!⁸ Предатели на Православието! Да сте проклети! Във вечни векове!!!”

Когато зилотите си тръгнаха, казах на братята от нашата колиба:  “Ако ви е останало някакво съмнение относно правотата на нашето решение, вижте поведението на  монасите и си направете извода: Как ни приеха монасите от каноничната Църква, с какви усмивки, с каква обич, братство и учтивост… И как живеем между тези нещастници – зилотите, които с нож в ръка са готови да ни отрежат главите, когато им кажем, че не сме съгласни с тях”.

Старецът ме гледаше усмихнат.

– Имаме опит от много такива работи Михиле…. Знаем ги и едните и другите. Веднъж, през седемдесетте години, минаха от тук три момчета. Единият от тях, богослов, беше горещ привърженик на икуменизма. Обясняваше ми за новия начин на мислене, сиреч, като наблегнем на положителните страни в изповеданията и като създадем дух на доверие помежду си, ще стигнем до обединение.  Изкара ми един химн на любовта и освен това каза, че трябва да забравим антипатията и разликите от миналото. Аз, да си кажа честно, за първи път чувах такива теории и то толкова красиво развити.

Когато момчетата си заминаха, останах впечатлен от това, което ми казаха. Вечерта се помолих на Христос. “Боже мой,- Му казах, наистина ли това движение е добро?Ще донесе ли нещо добро на Православието?” Тогава стаята в която бях, започна да се изпълва с някаква воня. Принудих се да отворя прозореца и вратата, но вонята вместо да се разсее, се увеличи. Излязох, защото не се дишаше. За три дни, смрадта в стаята беше непоносима.

Затова ти казвам Михале, зная ги и едните и другите. С едните съм живял заедно, а за другите имам откровение от Небето: Смрад, която за три дни не можах да изкарам от килията си.

Ясен е скандалният въпрос, който възниква: “Ако икуменизмът вони, какво става с Църквата, която се оплита в пипалата му?”

Сигурно е, че този въпрос се е явявал в съзнанието на много християни. Във всички случаи, лесното решение, да напуснеш такава Църква и да отидеш при разколниците зилоти, не е достойно. И дори това, че само излизаш от Църквата, вече е най-трагичното, което би могъл да направиш в живота си. От друга страна, икуменизмът не престава да бъде предизвикателство пред нашата Църква. Най-лошото изкушение което Църквата посрещна днес е църковната глобализация, която води с математическа прогресия не само към икуменизма, но и към езичество. Както личи от нещата, водачите на Православните църкви не са достатъчно силни като личности и от огромното влияние, което се упражнява върху тях, се създава впечатлението, че раменете им се превиват  и неизбежно ще се стигне до проблеми, които могат да бъдат вредни за Православието.

Какво ще правим тогава? За наше щастие, въпросът бе поставен и бе разрешен по друг начин: Какво ще правим по времето на Антихриста?⁹ Това не е предизвикателство. Всъщност, става въпрос за същия проблем: и отговорът е, че в подходящо време Христос ще изпрати подходящите личности, които да ни покажат, какво всъщност става. 

Опасно е, когато сами намираме разрешението, без ясно Божие указание. Нека тогава да почакаме. Едно такова изчакване, Христос ще го сметне за благоразумие, а не за малодушие и покриване.

СМРАДТА НА ИКУМЕНИЗМА

Тъй като отхвърлянето на икуменизма, едно толкова важно движение в църковните среди, стана от почитания старец по начин есенциален и догматически, ние ще се заемем с теоретическото му развитие.

Най-подходящ да говори за икуменизма, беше Архиепископа на Австралия Стилианос, като Председател на православната мисия за диалог с католиците. Дойде на Света гора да се види със стареца Паисий, за да стъпи на традицията и на една твърда основа, от която би могъл да погледне към себе си, но и към обсъжданите теми в икуменическия диалог, според Божията воля. И двата пъти мина през манастира в който живеех и говори на монасите. Първият път беше, когато току що бе определен от Вселенската патриаршия за председател на Православната мисия, която включваше представители от всички православни църкви. Беше изпълнен с ентусиазъм.

– Съществуват големи възможности да работим и да поправим грешките на миналото. – каза той.

След 3-4 години, отново беше сред нас, само че този път беше разочарован.

– Католиците, -каза, могат да отменят всички грешки, развили се още от времето, когато се откъснаха от Православието. Дори от Filioque. Признават, че е имало време, когато Символът на Вярата не го е съдържал и Filioque било добавено по-късно от Запада. Могат да го изкарат. Ватиканските събори, които те наричат Вселенски и имат много такива, за наша радост, папата ги понижи на поместни и прие за вселенски  само седемте, които се признават за вселенски и от православните. Относно непорочното зачатие на Света Богородица, което някога католиците си измислиха от нищото, а папата го потвърди със своята непогрешимост, и което за нас, православните е неприемливо, отговарят: “Сега можем и това да обсъдим”. И за всички проблеми, които поставяме, чувстваме, че са готови да отстъпят. Когато обаче стигаме до учението за Главенството на Папата, тогава срещаме железният им юмрук и нещата загрубяват. И за съжаление, това е нещо с което сме се сблъскали доста пъти. Според мен, от тази предпоставка, целият диалог е безмислен, и всеки опит ми се струва  напразен.

Изненадан, един монах, който стоеше наблизо, ме попита:

– И след като е разбрал тази работа, защо не се оттегли?

Засмях се на романтизма и наивността му.

– Защото човекът не е монах. – му отвърнах.

Но защо католиците са толкова отстъпчиви с православните, нещо, което граничи с унижение? Защото става онова, което казва и мъдрият Соломон, че бедността смирява човека и го прави умерен.

За безпътицата на католицизма ни разказа един игумен, католик, който прие православието.

– Четирите монашески ордена на католиците имат представители във Ватикана. По едно време се оказа, че цифрите за броя на монасите, които дават вечер, на сутринта не важат. Всеки ден, десетки монаси захвърляли расата си.

Един монах от ордена на бенедиктинците, който се кръсти и стана православен монах на Синай, ми разказа за онзи момент,  когато решил да дойде при нас.

– В момента на освещаване на Светите дарове в Божествената литургия, -започна разказа си той, коленичих. И тогава чух двама монаси, които си бяха кръстосали краката, в този свят момент да ме обсъждат: “Виж го колко е благочестив, та коленичил! Абе средновековието отдавна свърши, а ти още ли вярваш в тези работи? В кой свят живееш, нещастнико?” Тогава станах, отидох при игумена и разговарях с него за това състояние на нещата, събрах си багажа и като направих една обиколка из православния свят, дойдох тук, за да стана монах. Но ето на, искам нещо да ти кажа отец Михаиле.

И колебливо замълча.

– Кажи какво има. – окуражих го аз.

– Ето, – продължи той, не очаквах да намеря и православието на такъв хал.

– Когато каза на игумена си за монасите, които според мен са похулили Бога със своята ирония, какво направи той?

Монахът си повдигна раменете.

– Какво да направи човекът? След като повечето са такива!

– Нямаше ли други достойни монаси в манастира ви?

– Имах един приятел, – ми отговори, и беше добро момче. Но оставил приятелката си бременна и игуменът го извика и му каза: “Не мога повече да те държа тук. Трябва да отидеш и да поемеш отговорностите, които сам си си създал”. Така замина и останах сам.

Обърках се.

– Сиреч, ако приятелката му не беше бременна, манастирът ви нямаше да има проблем?

– Не. – отговори той, като че това беше най-естественото нещо.

Тогава му разказах един случай, който ме хвърли в голямо недоумение.

– Искам нещо да ми обясниш. Веднъж в манастира дойде едно момиче от Испания. Тя ме помоли да присъства на последованията и ми направи впечатление, че притежава особена монашеска зрялост. Разбираше от първата дума какво исках да й кажа и личеше, че знае много неща. Когато я попитах какво работи, отвърна ми, че е журналистка.

В един момент обаче, поведението й стана странно. Казах на един бедуин да приготви колата, тъй като в дванадесет през нощта щях да тръгвам за Кайро. Излязох от манастира в дванадесет без десет и виждам, че испанката ме чака с чаша горещо кафе в ръка.  “Имаш нужда от него,- ми каза тя, преди да заминеш за Кайро”. Взех кафето, седнах на седалката и …. разбрах как жените свалят мъжете. Обаче си личеше, че нея я интересува нещо друго. “Имаш ли приятелка в Кайро?” – попита ме тя. Изненадах се от този въпрос. Обърнах се към нея и срещнах погледа й – сериозен и настоятелен. Нямаше нищо лукаво. “Не” – отговорих. “А ако имаше, щеше ли да ми кажеш? –продължи със същия сериозен тон. “Мисля, че да. Но ти като жена, трябва да разбираш, че ти казвам истината. Нямам приятелка”. Тя настоятелно продължи: “Стори ми се много естествен, за да нямаш приятелка”. Обърнах се й я погледнах изнервен. Но преди да проговоря, тя ме изпревари: “Имам причина, за да те питам за всички тези неща. Моля ти се, отговори ми! Защо нямаш приятелка?” Реших да изпълня молбата й. “Защото съм монах”. Тя се засмя. “Много монаси имат приятелки. Твърде много”. Опитах се да взема разговора в мои ръце. “А ако знаеше че отивам да се срещна с приятелката си в Кайро, щеше ли да ме почиташ? Та това щеше да е едно предателство към дрехата, която нося”. Тя си поклати отрицателно главата. “Не. Щеше да бъде една човешка слабост, която Църквата приема с много разбиране и търпимост”. Погледнах я нападателно “Накъде биеш момиче?” Тя, с едно спокойно движение взе чашата от ръката ми, усмихна ми се, каза ми: “На добър път” и  си тръгна.

Сега се обърнах към френския монах.

– Каква беше тази?

Монахът беше разбрал всичко още в началото на разказа и си поклати главата, като си стискаше устните.

– Била е католическа монахиня. – каза с притихнал глас. Католиците на могат вече да налагат безбрачието на клириците си и понеже са изгубили всяко свръхестествено начало в живота си, заместват го със земни икономии. Оставят монасите и монахините свободни за един месец, да правят всичко каквото искат. В началото им казват: “Да имате връзка само с един. Така е по-достойно”. И така си задържат монасите.

Католицизмът вече изживява смъртните си рани. Той е един труп, красиво облечен, но без дихание. Колкото и изкусно и резултатно да го поддържат, трупът започва да се разлага. В тази си безнадеждност, те се сетили за православните, които от една страна смятат за еретически кучета, а от друга, така и не можаха да отрекат, че Православието притежава една мистична сила, която не оставя Църквата да стане труп, като техния. И макар представителите й да показват своите комплекси, тази сила успява да оживотворява Православната Църква, да успокоява и да окуражава достойните и искрените сърца, които живеят в нея.

В този предсмъртен момент, католиците инстинктивно се обърнаха към православните и се опитват да долепят устните си до техните, така че с целувката на живота, да оживотворят замръзналите си сърца и да се уверят в края на краищата, че служат на Църквата Христова. Затова стават бягствата, затова е и нейното унижение.

Православните гръцки клирици (католиците имат очаквания главно от тях), комплексирани пред европейците, не знаят как да се държат и да застанат. Красиво украсеният труп на католицизма с кадифето и златото си, ги привлича и ги кара да забравят собствената си история. Те се оказват неподготвени и малко на брой, за да могат да изпълнят решително, своята историческа мисия. Наистина, комплексът на селянчето е неизлечима рана  за гърците.

Относно това, как ще действа папата, когато отново ще може да си стъпи на краката, най-добре личи от разказа за  вълка на Стратоник. Със Стратоник и брат му Пандели, двама добри приятели от село Мегали Панагия, област Халкидики, бъркахме бетона за резервоара на отец Ефрем от Катунакя. Вечер, когато свършвахме, си разказвахме разни истории. Старецът, макар и да беше много строг към аскетическото си правило, сядаше при нас от благодарност, тъй като се разрешаваше вечният проблем на неговата колиба – водата.  Тогава Стратоник ни разказа следната случка:

– Когато имах овце, търсих да намеря някое малко вълче, за да го кръстосам с куче, защото при тази кръстоска се получава такова куче, което е най-добрия пазач за стадото.  Вълците го надушват и дори не приближават овцете които пази.

Един ден, ударих една вълчица и тъй като беше ранена, лека – полека се прибра в леговището си. Последвах я и така намерих три вълчета. Взех едно от тях и започнах да го храня с биберон. Когато вълкът стана на една година, реших да го кръстосам с някое куче. Но като го гледах в колибата дето живееше –  едно  хрисимо, хубаво, та си рекох: “Ако сега му докарам една овца, какво ли ще направи? Дали си е сменило нрава?” Отидох, взех една овца и я сложих пред муцуната му. Вълкът се обърна, погледна я безразлично, а  след това погледът му се спря на отсрещната планина. “ Браво! – казах си.  Значи и вълкът може да се опитоми. Може пък и него да запазя за стадото”. Но тогава ми дойде нещо на ум. “Абе дали не се страхува от мен, и затова стои мирен?” Излязох от колибата и отидох от задната страна, където клечките не бяха на често и оттам се виждаше вътрешността на цялата колиба. Когато пристигнах отзад, а това са пет – шест крачки от вратата, единственото което успях да видя, беше изправения и неузнаваем вълк. Целите му очи бяха зачервени, космите му настръхнали а опашката му изпъната. Беше си отворил устата и се виждаха кръвожадните му и остри зъби. Още преди да мръдна, и да спася овцата, той скочи като светкавица и разкъса животното. Грабнах една брадва и като влязох вътре, така го праснах по главата, че я отворих като диня!

Отец Ефрем си присви устните и макар че искаше да покаже съпричастността си към разказвача, клатейки главата си с разбиране, накрая спря и се замисли.

– Хм….. Само дето краят беше малко жесток.

Така ще направи и вълкът–папа с православните. Но преди да ги разкъса, ще се появи Христос, и ще му счупи лукавата глава и така ще избави Православието и някои православни.

За нас беше полезен и опитът, който старец Паисий придоби с двете си пътувания в Австралия. Поканен от архиепископа, той пое болките на православните в Австралия, и то след като беше съветвал архиепископа, как да направи икуменическия диалог по-православен. Върна се на Света гора, както ни каза, за да превърне болките на хората в молитва. Игуменът, който го съпровождал, ентусиазиран от високото ниво на Австралия, оглеждал витрините за джобни магнетофончета и компютърчета. Старецът му казал:

Не си разбрал, защо ни поканиха тук! Остави електрониката на мира, и погледни страдащите хора, които може би няма да имат друг шанс да срещнат пак светогорски старци, за да им помогнат. 

Игуменът, който отишъл с други мечти в Австралия, му отговорил:

– Нуждая се от едно джобно магнитофонче, за да си записвам по-лесно нещата. Ще ми развърже ръцете! Не мога да си намеря такова в Гърция. Обърнал съм цяла Атина.

Старец Паисий си поклатил главата:

– Не си разбрал, защо са ти платили билета, за да дойдеш чак до тук.

Беше интересно, как старецът тълкуваше духовната сирота  на православните в Австралия.

– След много часове пътуване със самолета – разказа той, почувствах в сърцето си някаква студенина. Онзи свръхестествен ужас, който се предизвиква от демонично присъствие. Една стюардеса ни информира: “Сега летим над Тибет!” И тогава разбрах защо. Тази студенина ме придружаваше до Австралия. Когато слязохме на летището, там ни очакваха трима клирици, за да ни приемат. Както бях обзет от това чувство им казвам: “Водосвет бе отци! От водосвет има нужда това място! Хора, които със сърцата си ще затоплят това място и ще изгонят студенината!”

Тогава те засегнати ми отговарят: “Отец, на всяко първо число от месеца, правим водосвет. Нямаше нужда да ни го казваш!”

Владиката, изслушал с внимание стареца, но не направил нищо от онова, което му казал, за да стане диалогът по-православен. Но и старецът Паисий не беше от хората, които си оставят каруцата в калта:

– Владико, – запитал го той, след като не правиш нещата които ти казах, защо ме докара чак до тук?

Тогава владиката си изкарал критичния тон:

– Аз съм владика и аз решавам какво ще правя. Ти ще си казваш мнението само като монах.

Така, Православната мисия в икуменическия диалог изпуснала шанса, да стане Православна. Колкото до епископа, който при представянето на Православието решава сам и никой друг, ще му припомним нещо: Монасите живеят в прегръдката на Бога, и от това, което им остава, имат да кажат нещо и за Бога, и за хората, и за Православието, но явно не е било толкова православно това, което той сам написал в стихотворението си: “Лягам на леглото и се чувствам толкова сам….”.

За да не бъдем несправедливи обаче към поета-владика, трябва да му признаем, че стиховете му имат вдъхновение, смелост и откровеност. Браво за тези неща!

Глезеното дете на икуменизма и най-ентусиазираният му представител, беше архиепископът на Ленинград. Той бе решил да доведе преговорите с  католицизма до техния край, пренебрегвайки църковни и дори догматически предпоставки. Пренебрегна всички различия и приемаше католици в тайнствата, а в много случаи ги причастяваше, без да има проблеми със съвестта си.  Летеше до Рим за незначителни работи и се предлагаше постоянно на католиците, от името на Православието. А папата, за добрата му воля го възнагради щедро.

Бях на Света гора, в Карея, когато ми описаха смъртта на ленинградския архиепископ. Папата го сложил да седне на един трон до него. Изведнъж, архиепископът на Ленинград почувствал някакво неразположение. Станал и направил две-три крачки поклащайки се. И докато падал, затичал се и се хванал за папата. И така, в прегръдките на папата, оставил последния си дъх.

Не можал ли да направи две-три крачки, че да падне малко по-настрани и там да умре?

– Неодобрение! – каза един старец, наблягайки на всяка сричка. Христос му отделил най-унизителната смърт, която би могла да съществува за православните християни: Да умре в прегръдката на папата.

– На мене ми припомня за смъртта на ересиарха Арий. –допълни един друг монах.

 Константин Велики  бил излъган от измамната изповед на Арий, че станал православен и заповядал на Атанасий Велики да служи заедно с него, като с православен. Атанасий се обърнал към Бога и помолил бързо да се намери решение. В момента в който влизали в Църквата, Арий почувствал, че стомахът му нещо не е наред и отишъл до тоалетната.  Вътре му изтекли червата и там си оставил последния дъх.  Останал в историята повече заради унизителната си смърт, отколкото с ереста си.

Втората подобна,  прочута смърт била на Архиепископа на Ленинград – знамето на православния икуменизъм.

СВЕТОГОРЦИТЕ, ЛАЛИОТИС¹⁰ И ХИТЛЕР

Това, което правят е толкова лукаво, и в същото време е неприемливо. Едно нещо е старият календар, а друго е зилотизма.  Старият календар се спазва на Света гора, Йерусалим, Синай, както и в славянските страни.¹¹ Но те принадлежат към каноничната Църква. Зилотизмът се явява, когато някой се отцепи от каноничната Църква, присъединява се към една от петте части на зилотите и с флага на тринадесетте дни разлика в календара, върху които основно подкрепя спасението си, се бори против Църквата и анатемосва всички православни да отидат в ада, като предатели на вярата. Следователно, трябва да се уточни тази лукавост на зилотите. Едно е старият календар, друго е зилотизма.¹² И използват Света гора, Божи Гроб, Синай, които са по стария календар, за да ловят жертви. Заслужава да се приведе отговорът на старец Порфирий, след като някои от тях доста време го натискали да се присъедини към зилотизма.

– Ама какви са тези работи дето ги приказвате! –смееше се той. Може ли да се правят такива работи? Вървете си и ме оставете на мира.

Ще останем на темата за зилотизма, тъй като в обърканото ни общество, все повече жертви падат в техните мрежи.  Направи ми впечатление, когато почина старецът Паисий, с каква омраза говореха против него едни зилоти.

– Добре, да не са побъркани? – попитах един по-стар монах. Как могат да говорят такива неща?

– Знаят какво правят, Михаиле. Те си имат свой план. Бият тъпана, че с промяната на календара, Православната Църква се самоанатемосала и Светият Дух я напуснал. И затова всички ще отидат в ада. Ще се спасят само онези, които пазят стария календар, тъй като Светият Дух останал в тяхната, “Чиста Църква”. Сега, когато самите те станаха на пет части, и бясно се анатемосват помежду си, каноничната Църква има да покаже Старци, като плод на Светия Дух. Ако тези старци са духовно творение на Светия Дух и благодатта им е истинска, тогава Светият Дух живее и оживотворява Православната Църква. За тях има едно разрешение:  Вместо тези луди да си мислят че грешката е у тях – едно муле по-лесно ще разбере нещата, отколкото един зилот – разрешението е, че старците са виновните. И следователно, според тях, Православната Църква не може да покаже никакъв плод, защото Светият Дух я е напуснал и не я води към спасение, понеже доказателството за действието и присъствието на Светия Дух в Църквата са Светците и Старците.  

Ясно е, че един нормален монах, с някакво духовно познание, дори и да не е съгласен с всичко, не би паднал толкова ниско, че да се изразява с толкова фанатизъм  и да действа толкова безочливо.

Предпоставката за присъствието на Светия Дух в човека, е широкото сърце и дух. А като последствие, по-нататък идва порастването и разширяването. Монахът, чрез опита на Светия Дух, се удостоверява и утвърждава в своето пространство, че той служи на истината,  и че този път е правилен. Тези, които нямат опита на Светия Дух в живота си, не могат да се закрепят, нито да изчистят хоризонта около себе си.

Централният момент на този проблем е онова, на което наблегна старец Софроний, дърпайки ме за ръкава:

– Ако знаете, какво е това което носите и вярвате в истината на Православието, от какво има да се страхувате?

Съвременните светогорци и най-вече “строгите”, но горе-долу и другите, стават нападателни и предизвикателни към присъствието на католици и протестанти. Не е нужно да анализираме, че липсата на приемане вярата на другия, говори за неизчистен духовен свят и объркана личност, която като отбрана в объркването и несигурността в които живее, проявява своята нападателност. Зилотизмът е земен и логичен факт и затова убеждава и се разбира лесно. И колкото по-проблематична е личността на един човек, толкова “по-хармонично” се развива фанатизмът в него. С идеята да е готов за борба за Православието, той избягва от непосредствените проблеми, които го удавят.

Светогорският зилотизъм го обясни много добре един млад лекар. През 1977 година почина един старец от нашия манастир. Взех две мулета и тръгнах към Карея за да доведа лекар, който да направи удостоверението за смъртта и да погребем монаха. Тогава изпращаха на Света гора военни лекари, във втората  година от службата им, тъй като другите лекари не приемаха да живеят там. Вървейки с мулетата го попитах:

– Как ти се струват светогорците, когато се разболяват? Стават ли особняци?

– Ами! Когато се разболеят, не искат лекар. Лекарят го търсят за смъртния акт. Когато научавах, че някои старци са болни, им правех посещение. Те ми отговаряха: “Ако иска Богородица да живея, ще живея. Ако ми е дошъл краят, нека да е благословено. Ти докторе, по-добре си върви, нямам нужда от тебе”. А поне твоят старец, жив ли е? –попита ме той.

– Не. И той почина. Докато беше жив, не искаше лекар.

Малко по-нататък, докторът ми каза. Току що се върнах от Атина. Късметлия си, че ме намери. Ако беше дошъл два часа по-рано, щеше да ме няма.

– А по каква работа си бил в Атина?

– Задължен съм всеки месец да давам рапорт в командването.

– А сега като ходи, какво те питаха?

– Интересуваше ги да научат, от гледна точка на изборите, как биха гласували монасите, ако гласуваха. И им казах: 50 % за Нова Демокрация и 50 % за Хунтата¹³.

Погледнах го изнервен.

– 50 % за Хунтата?

– Защо? – без изненада попита той. Огледай се наоколо и ще разбереш. Аз ходя в кафенетата на Карея и ги чувам какво си говорят. Петдесет процента са за хунтата, а и свалих малко.

Преди много години, на празника на един манастир стана голям проблем, понеже в гостната имаше една фотография с огромни размери на Йоанис Метаксас¹⁴. На протестите на стотиците посетители, че трябва да го свалят от там, след като е бил диктатор, монасите отговаряха с ревност:

– Той спаси Гърция и смачка комунистите! Там му е мястото – там горе! Понеже служеше на гръкохристиянската култура!

Видяхме и “революционни” игумени, които не понасяха съвестта си и се възпротивиха, понеже момчетата които воюваха за Гърция и я спасиха от комунизма, днес са в затвора. И по време на избори, духовните им наставления се ограничават само в една заповед: “Десницата, десницата! Винаги десницата. Нямате благословия да гласувате за никой друг!”

            Ревност и реставрационизъм  (виж “фашизъм”), вървят заедно. Те са като скачени съдове. Ако днес Лалиотис е първи приятел на Света гора, и различни професионални политици социалисти си отдъхват редовно там, на нас тази работа ни припомня за Хитлер, който взел под своя закрила Света гора, отколкото да ни убеждава за духовността на днешните духовници, които доведоха до покаяние социалистите от ПАСОК. От официалното ръководство на Света гора, Хитлер бил смятан за религиозен, след като гонил и изтребвал евреите. Изпратили му официално писмо, с което поставяли Света гора под негово покровителство. Но писмото било задържано от германските власти в Солун и монахът се върнал без да свърши работа. Тогава написали писмото върху гърба на монаха и така стигнало до Хитлер. Той се отзовал като вярващ на молбите им и два-три немски антиторпедни катера редовно плували около  Света гора, за да я предпазват от англичаните и техните съюзници!

Естествено, това решение се отнася до ръководството на Света гора от онази епоха, а не до обикновените монаси, които следвали духовната тръдиция, без подобни скрити цели и лавирания.

Истината е, че Лалиотис, особено Лалиотис, заслужава честта, която му оказват.

Показателно е и поведението на един член от съвета на Кинотиса на Света гора, който при едно пътуване, минал през някъкъв православен манастир в Европа. Един монах, който го познавал се приближил и му казал:

– Понеже знаеш английски, а тук идват хора от различни народности, кажи някои от възгласите на английски.

Като чул това нещо, на секретаря му се изправила косата и извикал възмутен на всеослушание:

– Слушай отче, аз съм първо Грък и след това Православен. Такива неприемливи работи не правя никога!

ЧУДО, ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ

На празника на един манастир срещнах мой приятел,  йеромонах. След вечернята, малко преди да започне бдението, седнахме на приказка. По едно време го гледам да се превива от болка и да стене:

– Оооох!!!

– Какво ти става?

– Стомашна язва. – ми отговаря. От чудото което направих.

– Какво???

Погледна ме очуден.

– Ама ти не си ли чул?

– Какво да науча? Я ми кажи!

И приятелят ми започна да разказва.

– Имахме в нашия манастир един монах, нещо му имаше, и вместо да казва молитвата – той направо си викаше. И да ти кажа, колкото повече му има нещо, по-силно вика молитвата, за да го чуват. Истинско мъчение.

– Само дето, -прекъснах го аз, те се молят, а страдаме ние.

– Точно тъй! – съгласи се той и продължи.

– Че му имаше нещо – имаше му, но и Стареца го забиваше, тъй като където и да го срещнеше, му казваше: “Молитвата бе! Молитвата! Винаги молитвата да казваш, че да те чувам. Само да те чуя да бръщолевиш нещо друго!”. Обаче по едно време така го удари чивията, че реши да напусне манастира, понеже както каза, да се споменава патриарха в Литургията, то значи и той да участва в икуменизма му и в предателствата на Православието. Старецът, който не беше много далече от неговите идеи, се опита да го успокои, обаче той си събра дисагите и замина за Кавсокаливия, където си взе килия.

В събота, старецът ме вика и ми казва: “Отче, мисля си за калугера, дето отиде на Кавсокаливия. Ако го оставим, ще го изяде лукавият звяр и зилотите. Иди да служиш с него в килията му, че да не ходи в неделя някъде другаде и да го изяде лукавият звяр. Та да го вкараме лека – полека в кошарата”.

            Така и направих. Отидох в килията на младия калугер, но щом си сложих епитрахила за да започна последованието на вечернята, той застана по средата на килията и ми извика силно: “Само при едно условие ще правим тук служби: Че няма да споменаваш името на патриарха – нито на вечернята, нито на литургията”. “А кого ще споменем на литургията? “Архиепископа и наш Отец …..?” И калугера отвърна с мъдростта, която бе научил от зилотите: “Ние ще правим пауза на това място, а Бог ще сложи на него най-достойният от нас”. “Значи, – попитах го аз, може да сложи и тебе?” Това ще го отсъди Христос”, отговори категорично монахът.

Отслужихме литургията, както искаше монахът и се върнах в манастира. Следващата събота, старецът ме извиква и ми казва пък същите неща. “Отче, иди при калугера да служите двамата, че да не го изяде лукавият звяр!” “Отец, – му отвърнах, калугерът иска да служа без да споменавам патриарха. “На нашия Отец и Архиепископ …. празнина! Проблемът е сериозен!” “Икономия, момчето ми, икономия! Нека да го икономисаме¹⁵, че да се върне в кошарата, да го спасим.”

Отидох на Кавсокаливия със свито сърце. И като чух калугера да ми разправя пак същите: “Няма да споменаваш името на Архиепископа….”, му отговарям: “Слушай момченце, аз такива смешни работи не правя. Ще служа още един път, и оттук нататък – оправяй се както искаш. Хвърли се в бездната, да те изяде лукавият звяр, и който друг иска!”

            На другия ден, към пет часа сутринта, почнахме литургията. Влизайки, виждам в храма и още един монах. Калугерът застана в центъра на църквата и с тежък и официален тон ми извести: “С отчето решихме нещо. Както виждаш, кандилата са запалени, освен това на Христос. Ако това кандило се запали само по време на Литургията, тогава ще се върнем в каноничната църква. Ако обаче кандилото не се запали, тогава името на патриарха няма да се споменава тук во веки веков”. “Мойто момче, аз още не съм започнал да правя чудеса. Намери някой друг, за да получиш откровението което търсиш”. Калугерът обаче – непреклонен. “Отче, кажи “Благословено Царство”, а после ще си оправим работите”.  При освещаването, те започнаха едно “Достойно Ест”, от онези дългите, дето ги пеят на храмовите празници, та чак се увлякоха. Аз се обърнах и ги погледнах, за да им дам знак да забързат пеенето. И тогава зърнах угасеното кандило пред Христос. Е, ядосах се. “Имате много здраве!” – си казах на ум. Взех една свещ от Светата Трапеза и запалих кандилото на Христос.

Когато свърши литургията, тръгнах към архондарика, за да пием кафе и да си тръгна. В този момент, дочувам някаква кавга: “Ти си запалил кандилото и не си ми казал!” “Не съм, ти казвам! – отговаря другият. Наистина, не съм го и докосвал кандилото”. Разбрах какво става и влязох в храма с подходящ вид.  “Значи, – питам навъсен калугера, я ми припомни, какъв договор направихме преди Литургия?” Калугерът се беше екзалтирал. “Казахме отче, че ако кандилото на Христос се запали само, ще се върна в каноничната Църква и в манастира си!” “А сега коленичи пред мен” – му казвам и го питам: “Кажи истината пред Бога: Да не би ти да си запалил кандилото?” Не, отец, не! Не съм!” Обърнах се към другия: “Коленичи и ти. Пред Бога, кажи цялата истина: Може би ти си запалил кантилото?” Не, не! Не съм го запалил!”  “И така, какъв извод ще си направим?” Калугерът преливаше от ентусиазъм: “Получихме откровението, от което се нуждаехме! Стана чудото!!! Не се нуждая от нищо друго”. Докато си изпия кафето, калугера си беше събрал багажите  и тръгна. От далече извика на стареца: “Отче, получих откровение! Отецът, който ми изпрати, направи чудо! Сърцето ми е изпълнено от радост и ентусиазъм! Днес разбрах, че за всичко което си ми казал, си имал абсолютно право!”

Старецът, като чу че съм направил чудо, си прехапа устните, опитвайки се да не се усмихне. Подозираше някаква измама и рече: “Значи така! Отеца ти направи чудо! Я ми разкажи за това!!!” И все правеше: “Хм! Хм!”, като си стискаше устните, за да не се усмихне. После ме извика в игуменарницата и ме попита: “Какво му направи на момчето бе?” Разказах му цялата истина. “Добре, – завърши старецът, остави работата така, че да се реши този проблем”. Но след  4-5 дни ме очакваше неприятна изненада. Подигумена ме вика в игуменарницата, но  като влязох, оказах се пред  старците, като на съд. Какво беше станало. Старецът искал да се причасти и си казал всичко на един от отците. Споменал и за моето чудо. Отецът се възмутил: “Такава измама! Такава лъжа! Трябва да бъде наказан!” И ми казаха решението си:  “Утре е неделя и след литургията имаме празнична трапеза. Или ще кажеш триста молитви и ще искаш извинение на трапезата за това, което си направил, или ще ти забраним да служиш”.

Гледах го полуусмихнат.

– Ама ти си преживял цял трилър. – казах му аз.

– Какво знаеш! Историята има и продължение! В неделя реших да взема броеницата с триста зърна . Заех си мястото, прав до трапезата на игумена. Дадоха ми оная огромна броеница в ръцете и зачакахме игумена да дойде, за да започнем. Идва един от старците на манастира и изпълен със съжаление ми казва: “Отче, от 56 години съм в този манастир и ти си първият отец, който държи броеницата на трапезата. Толкова ли е страшно това, което си направил?” “Ще чуеш след малко”, – му отговорих, тъй като в края на обяда трябваше публично да изповядам греха си.  “Във всеки случай, ще си направил някой голям грях”, настоя старецът с очудване.

Когато дойде игуменът и се помолихме, той ми каза: “ Започни детето ми, правилото си”.  И аз започнах: “Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния, Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния,…”. Онзи отец се беше приближил, за да чуе по-ясно греха ми, който щях да кажа накрая. Но на всичкото отгоре си правеше и шеги с мен. Казваше на игумена: “Не чуваме добре, отче!” А игуменът изнервен ми казваше: “ По-силно момчето ми, да те чуват! По-силно!” Когато наближих края, всички монаси оставиха приборите си и замръзнаха в очакване да чуят греха ми. Когато свърших с броеницата, взех си покайния тон и казах: “Отци и братя, извинете ме, че…..”. Не бях се подготвил и взех, че блокирах. Казах това, което ми дойде: “…. че направих едно чудо!” Тогава, онова странно старче, което с нетърпение очакваше да чуе греха, извика: “Извинявай , моля ти се, но чудото не е грях! За нещо друго са те сложили там!” “Не, отче,  – му отвърнах, това е истината! За едно чудо, което направих, ме сложиха тук! Питай и игумена!”

Цялата тази история ми остави един незабравим спомен: болките в стомаха.

П Р И Л О Ж Е Н И Е

УНИЯТА

Униатството е най-коварната и лукава уловка на папата против православните християни. В началото, папата се опитал да използва ужаса и мракобесието на Османското владичество, за да придобие паство в Гърция, преобръщайки православните гърци в римокатолици. За да постигне това, той подтикнал към действия представителствата на западните държави в Османската империя. Те предоставили много предимства на гърците католици и най-вече някаква защита от Турците, което било най-ценното нещо за поробения и обезнадежден грък, на когото жената, децата, имотът, както и самият му живот, били жертва на кефа на необузданите и безилостни варвари, турците.

Папата им подал ръка за помощ, на цената на тяхната вяра. Става въпрос за едно позорно и мръсно поведение на Ватикана: използването безнадеждността на другия в името на Христос!

Но тъй като гърците малко се впечатлили от песните на папските сирени, папата измислил нещо по-лукаво. “Този народ – казал, остава верен на Преданието си. Най-здравото предание което ги оживотворява е Православието. Тогава ще им дам католицизма така, че да прилича на Православието!”

И облякъл католически клирици като православни свещеници и монаси и ги пуснал из православните страни. Целта им била да научат съвършено гръцки език, да изучат типика, последованията и византийската ни музика, за да ловят православни християни и да ги правят католици. 

Когато бях архондар на Света гора, дойдоха двама клирици, единият беше почтителен свещеник с една бяла брада до кръста а другият беше по-млад монах. “Благословете отци – казах, и се поклоних на свещеника. Той обаче не ми обърна внимание а се обърна към монаха за да му каже нещо.

Аз се отдръпнах, с цел по-късно да взема благословия от него. В разговора ми каза, че е от Йерусалим. Но понеже аз познавах някои от хората там, забелязах, че нашите познанства в Йерусалим не съвпадат. Накрая той си разкри тайната и ми каза че е италианец униат! Натъжих се много.

– Отче, – казах, преди малко поисках благословията ви и само Бог промисли и направи така, че да не ме забележиш. Виждам един почтителен, възрастен старец, но ти не си това, за което се представяш. Измами ме. Защо не се представяш такъв, какъвто си? Като католически клирик или монах, ще ти сваля и скуфията¹⁶ си. Оценям, че си се отдал на Бога, макар и да принадлежиш повече на папата, отколкото на Христос. Когато обаче се представяш за съвършен православен клирик, а ти си католик, тогава заслужаваш гнева ми. И ако си заблудил мене, кой грък ще те разбере? Много си научил за Православието, но не си научил и възприел православното достойнство. Защото Православието преди всичко учи, да се представяш такъв, какъвто си.

Но Богът на православните в такива случаи си прави хубави шеги. Униатите, по подобие на католиците, се организирали в монашески орден, който създал малко объркване, но и загуби в Православната църква. Чрез този орден се разпространили и различни православни тенденции сред католическото пространство.

Но шегата, която Бог си направил с тях, е според поговорката: “Който копае ров другиму, сам пада в него!”. Сиреч, сам се оплита в мрежите, които е приготвил за друг.

Така, униатите направили центрове с православно богослужение на запад. И хората ги възприели много горещо! Папата въобще не предполагал и не очаквал този ефект и когато видял резултатите, изпаднал в гняв. Според него, униатите трябвало да приличат на православни в православните страни, за да станат уловка за православните християни и така да ги привлекат към католицизма. А не да правят реклама на Православието в западните страни. Защото с красотата на православното богослужение и прекрасната византийска музика, светът открил съкровището на Православието и се ентусиазирал.

Ватиканът направил безнадеждни опити да отмени униатството на запад. Не успял, тъй като хората не желаели това. Тогава замислил да закрие ордена на униатите. Те обаче дотолкова укрепнали, че когато той ги натиснал, те му припомнили, че за тях съществува Православна Църква, която щяла да бъде естественото им прибежище.

Превод Тодор Енчев

Коментари

коментара