Култовото отношение към църковнославянския език. Последният като естетико-идеологически идол. Възражения във фрагменти.
Език свещен на моите деди: обратен прочит
„Пейте на нашия Бог, пейте;
пейте на нашия Цар,
пейте всички разумно.“ (Пс. 46:7-8)
Настоящата статия е ретроспекция в статия със същото заглавие, която написах в началото на пътя си към православното богослужение — преди повече от десет години. Затворен в мъглявината на неизбистрени понятия за свещено съзерцание и роден език, плътно обгърнат от чара на звучния, но трудноразбираем за съвременния българин църковнославянски език, тогава аз не можех да приема току-речи ни едно от твърденията, които сега дръзвам да изкажа по-долу. Това правя не за да споря със себе си или за да оборвам ония, що се покланят на звука и пренебрегват смисъла: на тях ще кажа само — ако не са съгласни с изложеното тук, нека напишат опровержението си на църковнославянски език и да го предложат нашироко на нашия гладуващ за божествени слова български народ; и нека сам тоя народ си избере на кой език да вярва на Бога и да Му служи с дух и с истина, но и със слово, проникващо „до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни”.
§ 1. Култовото отношение към богослужебния език. Култовото отношение към църковнославянския език се изразява в приписването на особени свойства на този език, липсващи в съвременните славянски езици. Тоест, езикът еиманентно свещен, неприкосновен и това положение е вечно и непререкаемо. Подобно отношение имат към езика старообрядците в Русия, а в своята крайна форма то битува у неарабските мюсюлмани, които и до ден днешен се молят на „Мохамедовия език“. Нашето мнение е, че такова отношение, което въздига средството за изразяване на мисли до неприкосновен свещен обект, енеправославно по дух.
Вторично спрямо такова разбиране на църковнославянския език е дълбокото убеждение, че преводът на богослужебната книжнина от църковнославянски на съвременен език непременно е свързан с някакво „обновленчество“. Но този довод е лишен от сила поради простата причина, че самите свети Кирил и Методий са били обвинявани в „обновленчество“ по отношение на трите древни богослужебни езика: еврейски, гръцки и латински. В такъв случай обновленци са св. Филарет Московски, преп. Юстин Сръбски, свещеномъченикът на Българската Църква протойерей Евстатий Чепеларски, обновленска е старостилната Румънска Православна Църква, която служи на съвременен румънски език и т. н. Последователното прилагане на този довод налага такива изводи.
§ 2. Качеството „църковност“, отличаващо богослужебния език на православните славяни… По рождение старобългарският богослужебен език еСолунският диалект на старобългарския — съвременен за ІХ век — език. Диалект означава местна разговорна разновидност на даден народен език. Ето защо твърдението на А. А. Плетнева, че „писмеността на Кирил и Методий не е механическа фиксация на живата реч…, а сътворен литературен език(подч. н.), специално предназначен за превод на гръцката църковна книжнина,“ е недостоверно, а логическото му продължение, че „едва ли може да се твърди, че в Х век славянското богослужение било по-разбираемо, отколкото сега“ е просто абсурдно. Това твърдение по същество отрича цялото дело на светите братя.
§ 3. Нецърковността на съвременните езици. „Съвременният български език е нецърковен и светски, и като такъв е
неспособен да предаде освещаващото действие на църковнославянския“, пише П. Тодоров (курсивът мой — и. Е.). Да се обвинява един език по такъв начин е нелепо — нима можем да твърдим, че до превода на Свещ. Писание и богослужебните книги старобългарският език е бил
езически? Подобно твърдение отразява, според нас, именно едно духовно необмислено, почти култово отношение към църковнославянския език, сходно с мисленето на т. нар. „триезичници“, които не смятали за възможно славенето на Бога на друг език, освен на трите древни езика — еврейски, гръцки и латински. Обект на поклонение тук е самият език, който всъщност не е друго, освен
средство,
оръдие на мисълта. Превръщайки езика от средство в неприкосновен култов обект, ние повтаряме грешката на руските старообрядци, които се залавят за формата и пренебрегват смисъла.
Езикът (богослужебен или не) е действен чрез смисъла, както пише и св. ап. Павел до коринтяните (І Кор. 14:19), а не чрез звука и граматическите си форми. Ако смисълът не се предава на ума на молещия се, тогава богослужебното слово остава за него без смисъл. А граматическият строй на църковнославянския го прави почти непонятен за съвременния българин. В такъв случай, питаме ние: на какво се дължи „освещаващото действие“ на почти неразбираемия днес църковнославянски език? На неговата фонетична изразителност? На неговото историческо минало?
Несъстоятелността на подобен аргумент от само себе си е явна. Езикът сам по себе си не може да бъде нито църковен, нито боговдъхновен, нито езически: такъв го правят неговите носители, неговата употреба. Едни и същи слова в устата на Арий и на св. Атанасий Александрийски имат качественаразлика. Същите църковнославянски думи могат да се употребяват и богохулно (чували сме ги произнасяни с осмиваща ирония), и богославещо. Същото се отнася и до българския език.
§ 4. „Църковнославянският език остава и един от факторите за съхраняване църковността и православната духовност на така обеднелия ни откъм православност и църковност народ.“ Питаме: по какъв начин? Чрез самото си съществуване? Чрез граматическите си и лексическите си „свещени свойства“? Този довод също не устоява на критическия си разбор. Едно, че ако твърдим за един език, че въпреки непонятността си той се явява крепител на църковността и духовността на един народ — това е и дръзко, и небрежно, а и поставя този език на неподобаващ пиедестал от гледище на богословието, друго, че по тоя начин отхвърляме самото дело на светите наши просветители Кирил и Методий, които взеха своя език от един непросветен и езическинарод. Отхвърляме и делото на св. Николай Японски, и на св. Инокентий, който преведе на алеутски Новия Завет, и на много други равноапостолни труженици на словото, които не учеха своите пасоми на църковнославянски, а предаваха словото Божие на техния роден език.
Едно съществено уточнение — роден е този език, който младенецът усвояванепосредствено от своите майка и баща; родният език се нарича още майчин, бащин. Църковнославянският език не е роден на нито един съвременен българин, без изключение. Ето защо тук отново виждаме своеобразно култово отношение към богослужебния език. Всъщност, въцърковяването е непрестанен подвиг както за отделния вярващ, тъй и за вярващия народ. Чрез борба с помислите и страстите си всеки е длъжен да „въцърковява“ душата си, да я охристовява, да я приближава във възможната степен до Бога. Чрез въцърковяването на душата си човекът въцърковява и мисълта си, сиреч — езика си. Състоянието на въцърковеност не е външно по отношение на духовната борба. Не съществува статична въцърковеност, предавана чрез обряда и чрез езика на обряда. Църковността на всеки език е в пряка (и винаги относителна) зависимост от употребата му и от носителите му.
§ 5. Аналитизъм и синтетизъм, художественост и непоетичност. И тук доводите са призрачни и стъкмени по вкус и чувство, а не по разум и смисъл. Погрешното допускане, че днешният български език е „нецърковен“ и не може да стане такъв (а то е пряко следствие от култовото отношение към църковнославянския) е довело до изкуственото противопоставяне на граматичните свойства на два строго отличаващи се езика. Всъщност, именно силната синтетичност на църковнославянския език е причина той да не бъде разбиран от богомолците българи. Както сподели един от тях с мен, „отделните думи разбирам, а изреченията (сиреч връзката между думите, синтактичната цялост на смисловите групи от думи — и. Е.) — не“. Излишно е да посочваме, че именно връзката между думите ражда смисъла във всяка една наша мисъл. А тази свръзка е обусловена от граматическия строй на езика, който ползваме.
Логически натегната е и следващата мисъл на о. Рафаил (Карелин) в цитата, който П. Тодоров използува като собствен аргумент: „Древните езици са по-подходящи за цялостно синтетично възприемане, а новите — за аналитично, раздробено; древните — за съзерцание, новите — за логическо мислене; древните езици са изпълнени с енергия и чувство, а новите, сравнени с тях, имат рационалистичен, описателен характер…“. Първо, това наблюдение е по-скоро поетично, отколкото вярно. Познава ли авторът всички древни езици, за да направи такова обобщение? Какво означава твърдението, че древните езици имали „енергия и чувство“, за разлика от съвременните, които били „рационалистични и описателни“? Твърдението е просто смешно. Като пример ще дадем древнокитайските трактати за управлението на държавата, за воденето на война и множество други, които нито са преизпълнени с енергия и чувство, а са съвсем сухо-практически и напълно „рационалистични“, ако такава характеристика може изобщо да се прилага иманентно към който и да било език. Но това твърдение поставя и един сериозен въпрос. Защо апостолите са проповядвали на простонародния, а не на древния, „съзерцателния“ елински език?
Ето как култовото отношение към църковнославянския език е родителски свързано с елитарното самоуважение на знаещия, който се превръща в нещо като в „лингвистичен аристократ”. А тия малките там „долу”?
§ 6. Музикалната неприложимост на напевите. Още един натегнат и необмислен довод на П. Тодоров. По отношение на гръцките фрази църковнославянските са много често и раздължени, и „неподходящи“. Но ето, че монасите от рилската певческа школа съумяха да приложат върху тях „византийското“ пение. Същото може с лекота да се приложи и към съвременния български език, главно поради липсата на музикална метрика в църковното пение, което позволява образците да се разполагат върху текстасъобразно смисъла му. Че „един съвременен превод би „разкривил“ старинните ладове и би разтеглил богослужебните песнопения почти двойно, рушейки тържественото звучене на традиционните напеви“ е, в такъв случай, също толкоз вярно, колкото и това, че църковнославянските песнопения са „разкривени“ византийски.
§ 7. „Църковнославянската морфология и синтаксис притежават следните две ценни за богослужението качества, които липсват у съвременния български — събраност или лаконичност, поради падежността на тоя език (а оттук идва и особената му напевност, мекота и плавност), и точност — поради строгото придържане на преводачите към византийските оригинали.“ Нима у българското слово липсва събраност, напевност, мекота и плавност? Това е твърде дръзко отрицание! Ето нашето категорично доказателство:
Кръгозори надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е. (Н. Лилиев)
Тук в пределна степен имаме и четирите качества, отречени на съвременния български от автора на статията. А за точността — този „довод“ е неразумен по начало, тъй като тя зависи не от езика, а от преводача.
§ 8. „В своето животрептящо съчетание, тези качества правят църковнославянските богослужебни песнопения лесни за запомняне и всенародно изпълнение.“ Защо тогава народът ни не пее народните си песни на църковнославянски език (който всъщност е дошъл в България от Русия преди и около т. нар. национално възраждане)? Защото естествено е паметта да съхранява словото в онази форма, която е присъща на народния ум —родния език (вж. още § 4 и § 14).
§ 9. „За святото дело на молитвеното общение с Царя на Царете е нужно особено, подчертано благоговейно отношение към словата, чрез които се извършва това общение.“ Това отношение е нужно и към словата, на които мислим извън богослужението. Благоговението не зависи от „дрехата на мисълта“, то се корени в духа, раждащ мисълта, която сетне чак се облича в слово. Смисълът е баща на словото, а не обратното.
§ 10. „За разлика от съвременния български, църковнославянският език притежава духовна пълнота на изразяването и непредаваема дълбочина на смисъла.“ Кое в даден език му дава способност за „духовна пълнота в изразяването“? Имал ли я е старобългарският език преди превода на църковните книги? Възможните отговори са два: 1) не — следователно нейният източник са самите църковни книги и тя се предава и на всеки език, на който превеждаме. 2) да — тогава излиза, че неин носител е сам лексикално-граматичният строй на старобългарския (съответно — църковнославянския), а това отново е вид култово отношение към езика. Езикът тук е превърнат в естетико-идеологически кумир.
§ 11. Непристойните значения и спекулацията със смислите. Сигурни ли сме, че в народния диалект, на който е преведено в ІХ век словото Божие, са липсвали думи с непристоен характер? Ако отговорим „не“, тогава нашата представа за един отдалечен от нас във времето език е твърде наивна! Ето как лъжливото допускане на руската „старославистика“, коренящо се във великоруския шовинизъм (вкл. лингвистичен) и турено в основата на цялостната аргументация на статията, я е разбило из основи. Именно свещеното слово възвисява езика. Ако отричаме възможността за превода му на съвременен български език, ние не желаем да осветим нашия език с внасянето на свещените понятия в неговия лексикален строй. А езикът не се освещава механично — фонетично и граматично… Не може да се говори за „свята граматика”, нали? Ето как култовото отношение към църковнославянския език носи в себе си нихилистки дух, сроден с духа на отрицателство у руските старообрядци.
§ 12. „Националният език неизменно носи в себе си, по съответен начин, отпечатък от душевността на един народ, чиято най-възвишена проява блясва в неговия национален идеал.“ Отново — изкуственото делене на езика на „църковен“ и „светски“. Подобна сегментация е лишена от действителни основания и е напълно произволна. Езикът е система от правила, а не живо същество. Сам по себе си, без своя жив носител, той не съществува, той е „мъртъв“. Като пример ще дадем древноегипетския език. Може би именно тази „самостоятелност“ на един класически език като църковнославянския, на който днес никой не мисли и говори във всекидневието, е допринесла за оформянето на култа към него. „Българинът се е отчуждил не само от родната Църква, но и от своите добри, християнски традиции. И той не разбира не само словото на Църквата, но и словото на своите най-видни писатели и поети — достатъчно е да почетем малко вестници или да погледаме телевизия, за да видим до какво плачевно състояние е доведено някога ювелирно обработеното от нашите писатели, поети, учени родно слово.“ Тъкмо затова е нужно да се използува, да се очиства, да се възвисява именно говоримият днес български език (подобното се лекува чрез подобно), а не да се отрицава — чрез църковнославянския. Традицията не умира единствено тогава, когато има приемници. Хубави са разсъжденията по тоя повод на Добромир Кралчев:
„Действително, сегашното състояние на българския език е твърде смущаващо. Все повече са случаите, за които би трябвало да кажем: ‘Така не бива да се говори’. Авторът правилно е забелязал проблемите, но вместо решение предлага бягство от тях. Смисълът на неговата позиция може да бъде предаден по следния начин: болестта е твърде силна, за да я лекуваме. Но силната болест изисква по-силно лекарство, стоенето със скръстени ръце не би могло да донесе полза. От своя страна аз съм склонен да мисля, че ‘наблюдаваният днес духовен разпад’ прави нуждата от превод още по-належаща. Ползата от това ще бъде взаимна: богослужебните текстове ще спечелят разбираемост, езикът ще се обогати. И разбира се, не смятам, че богослужебните книги трябва да бъдат преведени на ‘разговорен език’. Целта на превода е именно да запази смисъла и да го направи общо достояние, а не да профанизира текста. Никой не е казал, че задачата е лесна; обаче целта си заслужава усилията.“
§ 13. „Да се мисли за църковнославянския език като за език, подчинен на общите закони на историческото развитие на даден език, е дълбоко погрешно. Нека повторим — църковнославянският не е ‘мъртъв език’, той се е употребявал главно от Църквата и единствено за богослужение и молитва, и това го е запазило от ‘растлението на смислите’, което днес е всеобщ порок на съвременните езици.“
Какво по-ясно свидетелство за култа към църковнославянския език от това разсъждение. Църковнославянският език според тази представа е: вечен, нетленен, неподдаващ се на каквато и да е развала (така авторът разбира естественото развитие на езика ни — представа твърде романтична), т.е. божествен по свойства (и като логично следствие — и произход).
§ 14. Роден език. Роден е само този език, на който младенецът първом се е научил да мисли и говори. Църковнославянският език не е роден на нито един човек на земята. В мигове на скръб, на болка, на отчаяние човек винаги прибягва към родния си език. Молитвата в такива критични мигове — най-искрената, най-силната, най-дълбоката човешка молитва! — отново избликвана родния език. Помня случая с един военен разузнавач, който в чужда страна изпада в безсъзнание и започва да бълнува, да се моли — на майчиния си език, поради което го и разкриват. А той е владеел до съвършенство чуждия език на страната, дето бил изпратен да разузнава.
Родният език се вкоренява в подсъзнанието на човека, той е неотделим от неговото самосъзнание. Затова никое слово не достига до ония дълбини на душата, до които достига родното, майчиното слово. Граматико-лексикалния строй на мисленето си човек поема, тъй да се каже, с майчиното си мляко. Молитвата на родния език сроднява душата с осветените от благодатта слова, прониква до дълбините на ума и сърцето, гдето чуждото слово не може да проникне. А молитвата изисква и разумът, и чувството да се съединят в едно. Неестествено е главното усилие на молещия се да отива към лингвистични прекодировки и разгадавания на сложните синтактични структури на византообразните църковнославянски богослужебни текстове. | evtimii.blogspot.com
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Коментари
коментара
За модерните представители на българското православие, какъвто е и лицето Евтимий е характерна ниска интелигентост и слаба обща култура. Първо делото на солунските братя не е пометестен народен диалект, а философско претоворяване на истините на вярата на основните понятия и представи на старите българи. Второ, съвремнният говорим български език е правен на основата на търновския диалект, и като такъв той не признава вариациите на славянската изразност, която за да се разбере, трябва да се познава езика и вярванията на старите българи, за което в България и по света или няма изследвания, или са такъв недостоверен боклук, че изобщо не можеш да си изградиш представа за връзката между езиковостта и вярата до Покръстването. Модерният български език е мислен като технически инструмент за комуникация между българите, а не като богооткровено послание, способно да разтълкува философски божественото. И е крайно време дискриминарият от комунистите старобългарски да се учи в българското училище.
Като казвам модерин представители на българското православие нямам предвид хилядите подготвени, честни и компетенти миряни и цивилни лица, а официалните представители на БПЦ и голяма част от расоносците, които са станали духовници не от любов къмБога и истината, а за да не работят тежка физическа работа и да им се оказва почит на публични места и институционално равнище.
За старата вяра на българите давам цитат, който Дон Кихот не можа да ми разтълкува, защото представите му за българска история са правени от недостоверни публикации.
“Персиан, от бога архонт на многото българи, изпрати Исбул, капхана, като му даде войски и ичиргу боила и кана колобра. И капханът към смоляните…Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. На християните българите направиха много добрини и християните ги забравиха, но бог вижда.”
Надпис от Филипи на владетеля Персиан, ІХв., В:Стара българска литература. Исторически съчинения,т.ІІІ,С., 1983, с.45
Така че, дерзайте, расоносци!
Етюдите на една богословка –
http://www.youtube.com/watch?v=bjkBNwXRjo0
Статията е много добра, със сериозни аргументи. Но е чудно как е излязла изпод перото на старостилец.
И все пак има нещо вярно в това, че църковнославянският е по-пригоден за изразяване на мистични преживявания от българския. Днешният български е доста приземен, което е израз на народния характер. За фини понятия и отсенки от мистично и съзерцателно естество той често пъти просто няма думи.
Благодаря на [b]chingis[/b] за лаконичната истина: [u][b]“Модерният български език е мислен като технически инструмент за комуникация между българите, а не като богооткровено послание, способно да разтълкува философски божественото.“[/b][/u]
Всякога съм чел с жив интерес и наслада красивия словоред на монах Евтимий. Не споделям изцяло отношението му към църковно-славянския език.
Категорично не възприемам опита му да рекламира събратята си еретици от т.н. „Румънска старостилна църква“. Последните, както и кириархът на Евтимий – Фотий Сиромахов – нямат православногстта на руските старовери защото имат за вероучение еретическите тезиси на икумениста и промасон Киприан. Прочее, Фотиевци и колегите им румънски шарлатани не са православни, макар и да са старостилни. [b]Еклезиологията[/b] им е чиста проба [b]ерес[/b], а хиротонисалият Фотий за епископ е дваж низвергван от сан заради съслужение с икуменисти. В този контекст няма място за примери с еретиците старостилни румъни.
Църковно славен български.Сhingisе абсолютно прав.
Чингиз пак си противоречи, без да се усеща: „делото на солунските братя не е пометестен народен диалект, а философско претоворяване на истините на вярата на основните понятия и представи на старите българи.“ Отдавна лингвистите са доказали, че основа на кирилометодиевите преводи е югоизточно-родопският диалект на славяните северно от Солун, от които вероятно произхожда майка им (баща им е грък).
“ Второ, съвременният говорим български език… не признава вариациите на славянската изразност“. Нашият език днес е славянски и оспорването на тази аксиома е ненаучно и нелепо.
„за да се разбере, трябва да се познава езика и вярванията на старите българи“. От правобългарския език в днешния български са останали само 5-6 несигурни думи. Това са толкова елементарни неща, че е излишно да се обясняват.
Чудя се, дали фанатизираните поклонници на църковно-славянският език не са някакъв вид неорганични мастурбанти на псевдодуховност!?…
Забележка: Поради това, че не ми беше публикуван един коментар в друга тема, ще изнеса този (горния коментар) във форума като отделна тема… Така, ако на някой му скимне да не го публикува по някакви измислени причини, ще има гаранция, че ще се появи в общественото пространство на форума. Мотивът ми за тази моя настоятелност, е голямото зло, което се явява понастоящем, по мое мнение, църковно -славянския език!
Дон Кихоте,
Твоята славна личност спада към типа „учено незнание“.Първо, бащата на двамата солунски българи се казва Лъв, и никъде не пише в изворите, че е грък. Бил е на византийска служба, което не значи че е грък, защото много славяни в империята са били на административна служба. Второ, няма запазени текстови образци на славянския език, който е пишел с гръцки букви според Черноризец Храбър, освен ако надписите, обявявани за прабългарски не са славянски надписи, изразени със съкращения, кодове и символи, което е характерно за славянобългарската култура. Славистиката у нас и по света е в окаяно състояние и не може без да има документи и история на езика да се правят окончателни изводи за старобългарския. Едно поради страха, че така се прави реверанс на руската културна идея, едно поради неверните твърдения за произхода и народобразуването на българския народ. Ние патим от лъжи и неистини в историята и езикознанието и това се прави от 150 години от неграмотни лица с власт у нас.
Въпросът с историята и езика на българите не е поставен на правилни научни основи, защото след управлението на Стефан Стамболов страхът от руско влияние сковава науката и тогава се правят фантасмагории, насилия над естествения език на документите и научни трикове. Казусът със светите солунски братя Кирил и Методий е много сериозен казус на покръстването на народ, който фанатично е следял за религиозните си обичаи, и който е имал свое разбиране за истина и добро, което прави християнизирането му много трудно. Освен това българите са можели да четат на гръцки и латински и са били непобедими във военното дело, което прави славянска проповед на техния си език като единствена възможна да приобщи българите към истините на вярата. Българите имат освен това култ към мистиката, към културните тайни организации и към директно общуване с Бога, което прави тяхната религия обект на проучвания от най-висша сложност. За съжаление много народи искат да вземат св.Кирил и Методий и ние си мълчим.
Удивявал ме е винаги факта, че светите Кирил и Методий се свързват по някакъв начин с България.
Ами те ако искаха да създадат нещо за тогавашните българи, щяха да занесат книгите на българския хан, а не на Ростислав.
Навсякъде по българските богослужебни книги пише „славянобългарски“, ами, че това си е направо обида и унижение на техния труд и дело.
Досие
– Армейският генерал Добри Джуров е бил много близък приятел с българския патриарх Максим. Този факт съобщи сестра Теодосия от девическия манастир „Покров Богородичен“ в Самоков. Генералът редовно посещавал манастира приживе и установил приятелски връзки с монахините. Благодарение пък на връзките на леля му Тотка със Светия синод и като сирак от войната, Добри първоначално учил в софийската духовната семинария, а завършил своето духовно образование в Пловдивската. Въпреки връзката му с Господа, Джуров не пропускаше в тоталитарно време да наказва всеки офицер, появил се в черква.
http://www.blitz.bg/article/5515
Статията е добра ,аргументирана и разбираема . Доводите на противниците и , са неясни и мъгляви – прочетох ги по два пъти и пак не разбрах какво точно искат да кажат . Цитата „Модерният български език е мислен като технически инструмент за комуникация между българите, а не като богооткровено послание, способно да разтълкува философски божественото.“ – какво е това ??? Откога църковнославянския се яви богооткровенно послание ,способно да тълкува философски божественото?? Зад тия думи аз виждам само прикрито древното разбиране – за достойни и недостойни езици – срещу което са застанали светите братя.
Според мен цялата пара отива в свирката. Може би някои наистина абсолютизират старият език, но трябва да признаем, че без него нашата църква и култура, ние като цяло, бихме загубили нещо много скъпо и безценно. От друга страна богослужението без никаква пречка може да бъде извършвано на съвременен български. Познавам свещенници, които го правят и миряни, на които това им харесва. Щом се служи на Бога с радост и ентусиазъм ,проблем никакъв!
От още по-друга страна задълбочаването ни ( за българите) в литургиката не може по никой начин да избегне сблъсък със стария език. Според личнностните разбирания и нагласи, всеки сам решава как да приеме прдизвикателството, защото църковно-славянският език си е едно предизвикателство.
Лично аз стоя някъде в средата, но от опита който имам, смятам че ползването на старобългарският език [u]със разбиране[/u] довежда до една по-дълбока духовно-покайна сетивност.
Факт е, че българската православна църква е зачената и родена с тази стара езикова форма и би изгубила опора и фундамент, ако напълно се отдалечи от нея. А можем ли да си представи вместо литургичният молитвен отговор „Господи, помилуй“ да пеем „Господи, помилвай“?!?
Някак си не се получава.
[quote name=“chingis“]За модерните представители на българското православие, какъвто е и лицето Евтимий е характерна ниска интелигентост и слаба обща култура.
Второ, съвремнният говорим български език е правен на основата на търновския диалект, и като такъв той не признава вариациите на славянската изразност, която за да се разбере, трябва да се познава езика и вярванията на старите българи, за което в България и по света или няма изследвания, или са такъв недостоверен боклук, че изобщо не можеш да си изградиш представа за връзката между езиковостта и вярата до Покръстването. [/quote]
Леле мале!!? Ще ме прощаваш Чингиз, но кашата е пълна. Трябва да си избереш или само висок стил или смисъл мисъл. И без личностни нападки!
Ти как мислиш, дали Покръстването за няколко десетилетия е променило езика до неузнаваемост или просто езика е продължил да се видоизмения както всеки един друг световен език. Позволявам си да напомня, че няма по-устойчива народностна характеристика от езика!
Дон Кихоте,
Отношенията между БПЦ и БКП са много трудни за изследване. Не го знам какъв е бил Добри Джуров, но дърщеря му, Аксиния, направи много за популяризиране и утвърждаване на християнската и славянската култура и досега работи в центъра „Дуйчев“. А че ръководството на БПЦ е правило мили очи на комунистите, което продължава и досега, то е факт. Но е факт също така, че е имало много репресирани православни, които никой в България и братските православни страни не иска да признае за мъченици освен разколниците, но техните канонизации са много прибързани и без обстойна проверка на случаите на репресии, някои от които са били основателни с оглед несвойствената дейност на свещеника преди 09.09.1944 или просто воденето на развратен и разгулен живот, което през комунизма същосе наказва с лагер и затвор. Затова отношенията между БКП и БПЦ са сложни и нито може да се каже, че Църквата е сътрудничела на комунистите, нито може да се каже че БПЦ е имала и има достойно поведение.
Михаилий, твърдението Ви: „Позволявам си да напомня, че няма по-устойчива народностна характеристика от езика!“
не издържа една проста критика, а именно: евреите по цял свят говорят на езика на държавата в която се намират, приемат имената типични за съответната държава и никога не престават да бъдат евреи.
Здравейте!
В България,не се ли служи на „църковнославянски“и обикновен български,и се разбира,и едва ли има хора да отиват на църква заради езика.Също в България,ценностите на повечето хора не са ли меко казано объркани.В тона на тази логика не виждам как езика ще промени нещо.Проблема не е в езика.
Аз пък мисля, че вие цитирате едно изключение, тъй като историята на еврейският народ качествено се различава от историята на всички останали народи.
В тази каша от тези и антитези , при това смешение на реплики от и против Дон Кихот ,Чингиз ,Добри Джуров и кириарх Фотий ми е изключително трудно да се вмъкна .
Все пак не мога да приема подмяната на старобългарския като богослужебен под каквато и да е рационална,практична и благоприлична форма. Тази линия на мислене е добре известна и води до едно и също нещо : подмяна на ценности !
След езика идва писмеността ,календара,каноните,иконите, и т.н.
А Вие само помислете : може ли булевардния улично-тарикатски жаргон да смени Кирило-Медодиевия език ? Може ли езика на Азис и Слави Трифонов да е богослужебен?
В болното ни общество вече текоха няколко пъти подобни дискусии : за латиницата ! (президент Петър Стоянов),за Вазов и неговия „труден“език който трябва да се „ъпгрейдва“ !или Защо ни е да служим по стария календар като сме вече в Европейския съюз ?
Разбира се може и в църквата по шорти и джапанки да се влиза ! Защо не ? Направо е куул!
Въпросът е дали е редно!?!
А ето и няколко незъдължаващи Ви исторически доводи :
1. Правилно е да казваме старобългарски език (не църковнославянски) защото това е езика на който са писали светите братя. Изфабрикуваният от Коминтерна „славянски език“ не съществува и Кирил и Методи не са „създали“ някакво си „славянско есперанто“
2. Писмеността също не е плод на тяхната фантазия а възстановка на древната българска писменост. Виж. надписите открити от К.Леман на остров Самотраки (с „кирилски“ букви).
3. Първите христиански общности след Йерусалимската са създадени от св.апостол Павел в българските общини край Троада(Малоазийска Мизия) и Филипи-Кавала-Разлог преди тези в Атина и Рим . Това е причината старобългарския да се приеме и в Константинопол (тракииско име Биза-нтион) и в Рим за 4-ти богослужебен.
Просто той е бил благословен от апостол.
Точно това казва и надписа на кан Персиан(бащата на св.цар Борис )-не случайно поставен във гр.Филипи !!!
Данииле,
Мислете, когато пишете. Църковно-славянският език е изкуствен и никой никога не го е говорил. Той навлиза у нас чрез старопечатните руски и украински книги през ХVІ-ХVІІІ век. Този език убива Българската църква.
„Писмеността също не е плод на тяхната фантазия а възстановка на древната българска писменост.“ Лъжа! Аз доказах, че глаголицата не е оригинална, а копира знаците и символите във византийските астрологически и магически ръкописи от ІХ век.
„Първите христиански общности след Йерусалимската са създадени от св.апостол Павел в българските общини край Троада(Малоазий ска Мизия) и Филипи-Кавала-Разлог“. И това е лъжа! Какви българи може да има в тези градове през І век, когато те идват на Балканите през 680 г.?!
Данаил нахвърля в един пост толкова бисери, че няма накъде…
„А Вие само помислете : може ли булевардния улично-тарикатски жаргон да смени Кирило-Медодиевия език?“
А можел ли е грубият диалект на неуки варвари, каквито са били през девети век славяните, да смени хилядолетните еврейски, гръцки и латински? И все пак го е направил!
„Изфабрикуваният от Коминтерна „славянски език“ не съществува…“
През девети век славяните са говорели на диалекти на един общ език. Въпрос с неповишена трудност: ако общославянският език никога не е съществувал, то откъде според вас са се появили днешните славянски езици?
„Писмеността също не е плод на тяхната фантазия а възстановка на древната българска писменост“.
На колко бири е написано това?…
И така нататък…
Уважаеми Pandreev! Защо се лишавате от един още по-голям подвиг за придобиването на Царството Небесно, като не овладявате старогръцки и латински – езиците на светите отци, – след като сте изучил първо еврейския, разбира се?
Мисля ,че andrey тук контрира много точно – и то без да се заяжда излишно. Когато си търсим аргументи ,нека не насилваме фактите ,не заобикаляме онова , което ни опровергава ,и да хвърляме прах в очите на по-незапознатите от нас. Честно е , не да търсим най-слабия пункт в аргументацията на противниковата страна , а с факти ,аргументи и вътрешна увереност да целим в самата сърцевина на проблема.
Господин andrey, разбирам, че Вашата ясна позиция по въпроса Ви прави дотолкова пристрастен към темата, че не сте вникнали в същината на моята теза. А тя е, че по нашите земи, където Бог ни е поставил се служи не на сирийски, а на църковно-славянски, защото този език е много по-достъпен и РЕАЛНО постижим за нас, немощните, които не притежаваме толкова силна вяра, че да извършваме подвига, към който иронично ни призовавате.
една малка част от бисерите които ръся …..
1. Herodotus, Histories, Wordsworth Editions Limited, Hertfordshire, 1996;
2.Livy, Rome and the Mediterranean, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1986;
3.Pausanias, Guide to Greece, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1985;
4.Pliny, Natural History, Loeb, London, 1942;
5.Strabo, Geography, Loeb, London, 1923;
6.Procopius, Buildings, Loeb, London, 1940;
7.Н. Иванова, П.Радева, Имената на Българите, Абагар, Велико Търново, 2005;
8.Н.П. Ковачев, Честотно-Тълковен Речник на Личните Имена у Българите, ДИ Др. Петър Берон, София, 1987
9.Г. Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;
10.Г. Ценов, Праотечеството и праезика на Българите, Хелиопол, София, 2000;
..и още…..
11.Д.Иванова-Мирчева, А. Давидов, Малък речник на старобългарския език, Слово, В.Търново, 2001;
12. V. Duruy, The World of the Legendary Greece, Leon Amiel Publ.Edition Minerva, Geneve, 1975;
13. S. von Reden, J.P. Best, Auf der Spur der ersten Griechen, DuMont Verlag, Köln, 1981;
14.В. Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977;
15. A.J. Van Windekens, Le Pélasgique, Essai sur une langue indo-européenne préhellénique, Publications Universitaires, Louvain, 1952 ;
16. A. Evans, SCRIPTA MINOA II, The written documents of Minoan Cretan with special reference to the archive of Knossos, Vol. II, Oxford, Clarendon Press, 1952;
17.Паисий Хилендарски : „История Славянобългарская“
18. Блезиус Клайнер : История на България 1671г.
19. Дмитрий Иловайский : „Начало Руси“ 1875г.
полезно четиво за тези които смятат че България е основана в 681г.
Интересен списък. И какво ни съобщават Херодот, Павзаний, Плиний, Прокопий, Страбон? Че апостол Павел е проповядвал в български общини? Или че славянският език е измислен от Коминтерна?
От това по-голямо хвърляне на прах в очите здраве му кажи! И аз мога да препиша под всяко свое твърдение всички заглавия от библиотеката на Историческия ф-т на СУ, но какво ще докажа с това?
В Античността имаме както тракийското селище Биза(при Одрин) така и голяма Биза(Бизантион) при Мизийски Босфор.
„ Този велик наш отец(Климент Охридски –бел.на авт) и светилник на България бил по род от европейските мизи*, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса(стара Троя–бел.на авт ) Олимп „ архиепископ Димитрий Хоматиян
Самостоятелни български държави-анклави около Троясъществуват до 16 в. Част от тях разбиват Баязид през 1391г. Последните остатъци на българската държавност (тази на на Караманите) около планината Булгартдаг изчезват след разгрома от Селим I през 1516-1518 години.
Ако не се познават историческите извори е безпредметно да се спори !
Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo BULGARI habitant……”
4в.Йорданес (Равенски космограф)
„Между Черно море и Йоническия залив е живял прочее един народ който в старо време се наричаше пелазги, а сега мизи или траки.” Тукидит (II,97)
„..мизите и теврите минали преди Троянската война през Босфора от Азия в Европа,покорили траките и се разпространили чак до Йоническо мореи р.Пенеос”
Херодот (VII,20)
Мизия –област на азиатския бряг на Дарданелите и Егейско море според Хомер (1000 г. Пр.Хр.)
„Теснината между Халкедон и Византия,която сега се казва „Тракийски босфор, едно време се е казвала Мизийски босфор .Това може да се вземе като свидетелство,че мизите са тракийци.” (р.566,8)
„Хомер е знеял и Истера(Дунава),защото той споменава и мизите,които живеят там…”
Страбон (р.6,10)
„…Телеф,сестриният син на Приам,който бил мизийски княз и чиято държава се простирала от устието на Дунава до Истрия, паднал убит в тая война …и т.н”
Йордан
„За коледните празненства в Константинопол ..на шестия ден на празника..да се поканят : сините,зелените,българите и разни чужденци : ..хазари,франки..”
Глава за „Готските игри” император Константин Велики
„Mesia hec Bulgaria „
карта на Св.Йероним -IV в.
„В Троянската война Ахил имал своя собствена войска състояща се от тъй наричаните тогава мирмидони които сега (VI в. –бел на авт.) се наричат българи”
Йоан Маллала (6в,стр97)
„Vulgarorum patriam quae in Illirico constituta est
Признание на папа Николай до св.цар Борис I в едно искане да се служи „..по стария обичай на апостолския престол в Стария и новия Епир(първа Юстиниана)”- 860 г.
Данаилчо,
Присъствието на етнонима „българи“ в балкански или патристически извори отпреди VІІ век означава само едно – интерполация или вмъкване от преписвачи. Мизия не е етническо, а географско понятие подобно на Македония, Тракия и пр.
[quote name=“Дон Кихот“]Данаилчо,
Присъствието на етнонима „българи“ в балкански или патристически извори отпреди VІІ век означава само едно – интерполация или вмъкване от преписвачи. Мизия не е етническо, а географско понятие подобно на Македония, Тракия и пр.[/quote]
„Mesia hec Bulgaria „
карта на Св.Йероним -IV в.
(за сведение : IVв. е преди VIIв.)
[…] Тази карта, традиционно свързвана с блаж. Йероним (+ 420 г.), първо не е негова, защото той никога не се е занимавал с картография и второ, преписите не са от V век, а много по-късни, което обяснява късните интерполации в тях.
Дон Кихоте и Данаиле,
Не спорете с аматьорските си знания, ами четете професионалсти в областта на българската история и култура. времето на читалищната самодейност, където с две-три книги можеш да се образоваш отмина.
“ Заниманието с българската история е едно свято дело, завещано ни от Паисий, който пръв беше разбрал, че събуждането на нашия народ ще дойде от възкресяването на историческата му памет. И всеки, който се заема с това, е продължител на нашето възраждане. Българската история и след Златарски още не е написана, тя е само нахвърляна в едри щрихи.”
Иван Венедиков, Познайте ги по делата им! Българската интелигенция в моите спомени, С., 1993, с.346
http://www.bg-history.info/download/details/103.html
Веднъж Чърчил прекалил с уискито и когато отишъл на ено събрание, започнал да пелтечи. Англичаните се споглеждали, но накрая една жена не се стърпяла и му казала:
– Г-н Чърчил, Вие се кьор-кютюк пиян!
– Г-жо – отвърнал той, – аз съм пийнал, но утре ще бъда трезвен. А вие сте грозна и утре пак ще бъдете грозна!
Ние може да сме прости хора, но има шанс да се научим. А Чингиз е дебел и ще си умре дебел.
Дон Кихоте,
За да се научи човек първо му трябва разум, после послушание на честни и компетентни специалисти, после да слуша уроците на хора, които са видели нещо от живота и които са се борили истински за да постигнат честно нещо, после трябва реална себепреценка, после трябва да скъсаш с илюзията, че само ти си си научил урока и после трябва да има осмисляне на това, което си научил, което си изживял и което си научил в краткия път, даден ни от Бога. Учението е много сериозно нещо и иска всеотдаденост, честност и реални критерии на познанието, с оглед натрупаната информация и изведените от нея аналитични следствия, както и разбирасе, познаване на чужди и класически езици и изворите на световната култура в оригинал. Ти, дон Кихоте, като част от БПЦ няма шанс да се научиш, защото никога не си бил в режим на истинска конкуренция и борба, а като ти го кажат, почваш да говориш за дебелина. Времето на българската мистична конспирация ще свърши и тогава ще се види ясно кой какъв е.
На църковнославянски и предшественика му старобългарския почти липсва философско теологична литература.Осмислянето на вярата до края на Византия си остава приоритет на гръцкия, който е разработил някаква понятийна система.Липсват дори опити за осмисляне на вярата на старобългарски: у нас има 1 автор-Йоан Екзарх. Дори преводите на сериозна теология клонят към нула /3 превода за цялото средновековие-Симеонов сборник, Диалектика на Св.Йоан Дамаскин, Св.Дионисий/.След Византия:Русия има нулев принос към богословието в следващите 300години.Получава се така,че този език е изцяло и само богослужебен, без да има съответстваща теология.Служим на език на който не мислим, понятията взимаме от съвременния език ,който е все още теологично неопределен.Липсва езикова и понятийна основа.Вярно, красиво е, поетично, изчистено от скверни смисли.Но дали заедно с това допълнително не увеличаваме неяснотата и разноречието относно автентичното православие,което не постигаме повече от хилядолетие.
Уважаеми колега ,когато отидеш в Англия , ако говориш на
на български език на Енгилизите ще те разберат ли?
Църквата Христова Държава ли е или не ?!
Ако е , тя има това право- на свой език . Нещо повече ,
Ти и аз като ведущих сме длъжни да научим всеки който е
и иска да бъде поданик на Божието царство .
Във всяка страна има пътища и мостове. В Царството Божие на земята ,мостовете между народите са свещенните езици. Който ги руши е богоборец .
Най -после си спомни думите ,които Спасителят е казал за
такива като нас,, … Горко вам Учители ,Фарисей и Свещенници…,, Прости ако съм те засегнал !
,,Огнеборец ,,