Между релативизма и ригоризма: дарът на Преданието

Темата за Преданието на Църквата е основен проблем на съвременното православно богословие. Ние сме Църква, която приема Преданието особено сериозно. Когато възникнат разногласия, те обикновено се въртят около въпроси, свързани с верността към Преданието. Какво означава да си верен на църковното Предание? Колко свободни можем да бъдем по отношение на него? Бих казал, че се допускат две основни грешки, които трябва да се избягват, когато се заемаме с този спорен въпрос и това са ригоризмът и релативизмът. Преданието би трябвало да бъде обгърнато в неговата цялостност, а не избирателно да се отхвърля или избирателно да се защитава.

Преданието е понятие, което обозначава колкото процеса на предаване, толкова и това, което вече е дадено. Преданието е начинът, по който целият опит на Църквата бива предаден в живата история. Той е живото продължение на вярата, което обхваща писанията и постиженията на светите отци, Съборите, Тайнствата и Литургията, иконографията и каноните, празниците и постите, богословието и молитвата, и много повече. В основата си то е начин на живот – живота в Христос. Но как разбираме какво съдържа истинното богословие на Преданието? Пътят към разрешаването на този въпрос, предполагам, лежи между ригоризма и релативизма.

Нека започна с ригоризма. Днес в нашата Църква имаме много самоназначили се пазители на Преданието. Много от тях са склонни да порицават и осъждат онези, които според тях са се отклонили от царския път на строга вярност към Преданието. Това може да включва цели периоди или форми на православно богословие, отделни богослови или дори работата на епископите, които неотдавна се събраха на Събора в Крит.

Другата погрешен подход е този на релативизма, разглеждащ Преданието на Църквата като не повече от извор на вдъхновение или партньор за диалог, който можем да напуснем, когато си поискаме. И тъй като Преданието рядко се отрича напълно, този подход рискува откъсване на православното богословие от неговите живоносни корени. Той може да се окаже нищо повече от отстъпление под натиска на духа на времето. Тази грешка на релативизма разглежда Преданието като неопределена, „гъвкава“ истина, отстъпчива пред щенията на епохата.

Не искам да насърчавам никакъв вид поляризация в разграничаването на тенденциите към погрешен ход при всяка една от крайностите, такива, каквито са в нашия богословски спектър. Ако попаднем в клопката да мислим тези тенденции в политическа рамка, на битка между десни и леви, на либерали срещу консерватори, ние сериозно ще намалим православното свидетелство в съвременния свят. За да избегнем такава поляризация, нека сега се обърна към нещо по-градивно.

Релативизмът и ригоризмът са обединени от едно нещо. И двете разглеждат Преданието като предмет, като притежание. Релативизмът разглежда Преданието като предмет или притежание, което може да бъде отхвърлено или най-малкото – оставено настрани. Релативизмът смята себе си свободен да се отклони от установеното учение на Църквата, където намери за добре.

Ригоризмът, от друга страна, обявява себе си за собственик, притежател на Преданието, влизащ в ролята на инстанция, която определя кои богослови, епископи или събори да се приемат за верни на Преданието, и кои – за покварени от чуждо влияние, дали на секуларните интереси на съвременния свят, дали на католицизма, протестантството, или какво ли още не…

Преданието обаче не е притежание. Трябва да мислим за него по-малко като за предмет и повече като за активен субект. Не бива да мислим за Преданието просто като за нещо, което предаваме или приемаме, а като за нещо, което приема нас. Преданието, разбирано като пълнота на живия опит на Църквата във времето, не бива да бъде опредметявано. Това, което трябва да разберем, в смирение, е абсолютната отдаденост на Преданието.

Позволете ми да илюстрирам това като се позова на тема, която постоянно се появява в моята работа напоследък: схоластицизма. Схоластицизмът обикновено е представян като чужд на православната традиция в съвременното православно богословие. Той е изобразяван като представящ Запада с неговия рационализъм, легализъм и начеващ секуларизъм. Схоластицизмът обаче има своите корени и в християнския Изток. Христологичните спорове пораждат притеснения, свързани с богословската и философска прецизност, дисциплинираното използване на аргумент и прибягването до авторитетни текстове, на които трудно може да бъде отказан етикета „схоластичен“. Независимо дали разглеждаме гномическата воля при св. Максим Изповедник, големия труд „Извор на знанието“ на св. Йоан Дамаскин, защитата на аподиктическата аргументация и латинския силогизъм на св. Григорий Палама, или наистина анти-латинските силогизми на св. Марк Ефески, ние виждаме, че схоластицизмът едва ли е чужд на Православието. Трябва също да отбележим (по възможност критично) забележително положителния прием, който Тома Аквински получава във Византия, след като бива преведен през 1354 – не на последно място в паламитски и анти-униатски среди.

Освен това голяма част от периода след 1453 г. е характеризиран като такъв, в който православното богословие не прави повече от това да имитира западния схоластицизъм. Това отхвърляне не успява да признае истинското богословско творчество и конструктивният диалог със Запада, който оставя следа в голяма част от богословието от този период. Подобна критика е отправена към учебниците по православна догматика, съставени от Андруцос, Трембелас и др. Те може и да не са блестящи и със сигурност не са безупречни, но не би трябвало да бъдат отхвърлени като продукт на западния схоластицизъм. Нека не забравяме, че догматичната традиция сред учебниците също е прегърната и обогатена от фигури като св. Юстин Попович и отец Думитру Станилоае.

Поставям този въпрос за Православната схоластична традиция не защото смятам, че е от голямо значение, а по-скоро, за да илюстрирам моята гледна точка за чистотата на Преданието. Когато става въпрос за богословска традиция, не трябва да отхвърляме цели периоди или методи на православното богословие. Голямо изкушение за съвременното богословие е да се съсредоточи върху един определен период или тема като изключва други, които намира по-малко близки. Независимо дали това е четвърти или четиринадесети век, писание, отделено от Преданието, Православие, тълкувано в противоположност на Запада, нуждите на съвременността, всичко това води към едно и също нещо – липса на историчност, което предполага, че можем да игнорираме всичко и всеки; както и всеки период, който не е в съответствие с нашето понятие за автентично Православие.

Докато със сигурност трябва да бъдем проницателни, ние не би трябвало да сме избирателни в нашето отношение към Преданието. Богословската ни традиция може наистина да е аскетична, мистична и литургична, но в определана степен тя е също и рационална, философска и схоластична. Може да е древна, но също така е и напълно съвременна. Може да е строга и безкомпромисна, но е също открита и щедра. Тя е в състояние да намери подкрепа и вдъхновение в западни богословски източници – древни, средновековни и съвременни. Добри сме в това да бъдем великодушни в нашата възприемчивост към това „що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала…“ (Филип. 4:8) – дори това да означава Запада или страни от православната традиция, които бихме по-скоро забравили или отхвърлили. Такова благородство на възгледите не е несъвместимо с безкомпромисно придържане към вярата, която сме приели и по-важното – която е приела нас. | www.publicorthodoxy.org

Доц. д-р Маркъc е преподавател по богословие в Католическия университет „Маркет“в Милуоки, САЩ.

 

Превод: Камелия Константинова

Коментари

коментара

Близки теми: