Москва и Рим: история на раздори и диалог
И тъй, случи се: на 5 февруари, след завършването на Архиерейския събор на Руската православна църква на специално организирана пресконференция председателят на Отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия митрополит Иларион официално обяви предстоящата среща на патриарха на Москва и цяла Русия Кирил и папа Франциск. В рамките на своята апостолска визита в Мексико (12-18 февруари) папа Франциск ще посети Куба, където ще се срещне с патриарх Кирил, който през тези дне ще се намира на карибския остров в отговор на поканата, изпратена му от Раул Кастро в началото на май миналата година.
Това известие витаеше във въздуха вече от доста време, но през последните дни кулоарните разговори за срещата придобиха особена настойчивост, въпреки че и двете църкви запазваха пълно мълчание. През миналата седмица италианският експерт ватиканист Сандро Маджистер се изказа ясно за възможната среща в Куба между двамата религиозни лидери, но веднага последва официално опровержение от страна на Московската патриаршия. И ето че днес – нещо ново: официално съобщение за срещата.
Срещата е безпрецедентна: никой от предстоятелите на Руската църква не се е срещал никога с папата.
В Руската православна църква отрицателните моменти в отношенията с Рим са се проявявали далеч не толкова бурно, както при Майката-църква – Константинополската. Църквите на двете древни столици на империята, преди и след разрива от 1054 г., са минали през безбройни раздори, конфликти, отлъчвания. С Москва, «Третия Рим», нещата са били други. След Покръстването в края на Х в. в Русия са получили известно разпространение преводите и преправянията на язвителните антилатински трактати с византийски произход. И все пак географската отдалеченост не е давала почва за конфликти и най-малкото поне през първите пет века на своята история Руската църква не е имала сериозни сблъсъци с Рим. Западните търговци и пътешественици са получавали добър прием в средновековна Русия; руските поклонници са пътували не само до Йерусалим и Цариград, но и до Рим, за да се поклонят на местата, където са погребани апостолите.
През XV в. Флорентийският събор, по време на който на православните участници било на практика насила наложено присъединението към Римския престол, ознавачал за Руската църква както разрив с Рим, така и разрив с Цариград, който се беше съгласил с унията. Представителят на Руската църква на Флорентийския събор гъркът Исидор, когото Вселенският патриарх бе назначил да митрополит Киевски и всерусийски, и чиято катедра се намирала вече в Москва, бил убеден привърженик на унията с Рим. През 1441 г., след връщането си от събора, той влязъл в Москва в състава на цяла процесия. Пред него носели голям латински кръст и по времето на първата си литургия в Успенската катедрала в Кремъл той открито споменал папата и прочел постановлението за унията. След три дена той бил арестуван от Московския велик княз, осъден, низвергнат от руското духовенство и принуден да избяга в Рим. Оттогава Москва провъзгласила своята фактическа автокефалия и руските митрополити не били назначавани вече от Константинополския патриарх, а избирани от Московския велик княз. Малко по-късно новата руска столица се провъзгласила за «Трети Рим».
След това в руската история се случил болезненият разкол на Църквата – «старообредският», след това имало войни с католиците – поляци, французи, немци. В края на XVI в. Реч Посполита, държава, възникнала като конфедерация на полското кралство и великото литовско княжество, принуждава православните, които я населяват, да се подчинят на Рим, макар и със запазване на източния обред: това е т. нар. Брестка уния, дала началото на феномена на униатството. Днес за почти всяка православна или древноизточна църква съществува съответният аналог – «католическата църква с източен обред», отделена от изходната източна църква и подчинена на Рим.
След болшевишката революция всички църкви в Русия, а след това и в Съветския съюз бяха подложени на безмилостни гонения, и когато започна Втората световна война, се намираха в състояние на агония. По времето на германската окупация на Украйна украинските националисти, сред които имаше немалко униати, приветстваха с радост окупаторите. След края на войната на същите територии, станали отново съветски, униатската църква беше напълно унищожена от държавата, а храмовете й бяха предадени на православните. След смъртта на Сталин християните в Съветския съюз бяха отново преследвани от Хрушчов, след което последва сивата епоха на застой по времето на Брежнев, Андропов и Черненко.
От 1988 года, когато се празнуваше хилядолетието на Покръстването на Русия, политиката на държавата спрямо религията се промени из основи и църквите можаха да възобновят нормалното си съществуване. В началото на 90-те, по време на хаоса, предизвикан от рухването на Съветския съюз, украинските униати си възвърнаха бившите храмове, превземайки ги със сила и прилагайки често жестоко насилие спрямо православните. Пак по това време Католическата църква пристъпи към реализиране на мисия в Русия в доста триумфалистки стил: ревностни свещеници – полски, литовски, белоруски, украински – проповядваха «обръщането на Русия», често опитвайки се да превърнат православните християни в католически прозелити, което не можеше да не предизвика раздразнение у Московската патриаршия. Едновременно в Украйна от каноничната Православна църква, част от патриаршията, се отделиха разколнически групи, които се провъзгласиха за независими. И най-после през последните години политическите пертурбации в Украйна, с политическите промени, гражданската война и разкола в страната, създадоха напрежение не само между Русия и Запада, но и между двете църкви в Москва и Рим, в частност между православните и униатите.
Такъв е историческият фон на срещата в Куба. Ще успее ли харизмата на папа Франциски и патриарх Кирил да прелисти страницата с историческите обиди и да направи от срещата им основополагащ момент в историята на отношенията между двете църкви, а не само протоколен акт на църковната дипломация? | pravmir.ru
