Образованието в капана на българския преход

Много щети и злини нанесе на нашето общество хаотичният и зле направляван, често съвсем безпосочен процес, който у нас се нарича „преход“. Една от най-големите му жертви се оказа образованието. 

Заедно с науката и културните институции образованието е сред най-фините и деликатни сегменти на обществения организъм; по време на бурно или вяло протичащи обществени бедствия, каквито са „революциите“ и „преходите“, те, естествено, страдат най-много. Дали ще наречем случилото се у нас през последните десетилетия „превръщане на късния посткомунизъм в ранен пракапитализъм“, „преход от Маркс към Дарвин“ или просто „криминална революция“ – същината е една: умът и душата на един народ бяха жестоко ограбени. Няколко поколения потънаха в безпътицата и безпосочността, сякаш се разтвориха в нищото. Най-жестоко тези разрушителни процеси се отразиха върху най-беззащитната част от обществото – децата и младежите.

Разрушенията в областта на духа са особено безповратни. Светът на интелекта и духа е най-слабото, най-уязвимото, а за някои и най-безполезното нещо в този суров свят. Тънкият, едва забележим слой на културата се е създавал хилядолетия, а може да бъде изтрит не просто за години, а за месеци и дни. Безпощадният хронист на дехуманизацията в ГУЛАГ, Шаламов, свидетелства, че за сравнително къс срок гладът и терорът превръщат човека в животно, изтриват го като личност, свеждайки го до безумно кълбо от инстинкти. Разбира се, в обичайното течение на нашия живот ние в повечето случаи не се усещаме поставени в такава „гранична ситуация“: плуваме по течението на дните, подведени от тяхната привидна еднаквост, и ни се струва, че всички важни стандарти и ценности на нашия живот се възпроизвеждат сами, за да разберем с безнадеждно закъснение, че сме ги изгубили, че сме слезли с отчайващо много стъпала надолу по стълбицата на творението. Такова е коварството на пълзящите, бавни процеси: техният страшен резултат се разкрива едва когато е твърде късно за борба и не може да бъде направено нищо. Тъкмо затова откритото нападение е по-приемливо за човека, отколкото бавната отрова на гниенето и разпада: в първия случай човек се мобилизира срещу опасността, във втория тя го завладява отвътре. А най-голямата опасност за човека е неговото доброволно себеразрушение.

Много са факторите, разрушаващи отвън и отвътре сложния, фин, бавен механизъм, който трябва да превърне в течение на много години едно първично създание в цивилизовано и хуманно същество, носител на културата и духа, шлифовайки го и работейки с бавни, настойчиви приближения върху неговия ум и характер.

Сред първите, разбира се, е материалната разруха. Образованието е сред онези сфери, които се нуждаят от постоянна подкрепа и търпеливо инвестиране. То не е пазарна категория. Инвестициите в образованието са дългосрочни, стратегически инвестиции в бъдещето на нацията. Мъдра е нацията и държавата, която разбира това. Грозно недалновидна е онази, която го пренебрегва. У нас образованието се оказа в последния заден ъгъл на държавните приоритети, то заема и до днес непропорционално малко място в националния бюджет. Нашите учители са обречени на полумизерия, социалният статус на професията им ги нарежда сред маргиналите на обществото. Такъв е нашият позор – почти без аналози в цивилизования свят. С него живеем. Впрочем, същата участ се споделя и от значителна част от интелектуалците на България. Лишен от материална база и социален статус, учителският корпус не може да изпълнява функциите си, а с него рухва и цялата институция на българското образование, защото без фундамента на масовото училищно образование не може да стои и цялата сграда на академичните структури.

Но дори и това не е най-сериозният проблем. Общата деградация на нашето общество уби душата на образователната институция – строгостта, отговорността и служението, издигането в йерархията на знанията. Свръхкомерсиалната нагласа разби в значителна степен мотивацията на образователната дейност – стремежа на човека към интелектуално издигане и напредък, в който не може да не присъства и съществен идеалистично-пасионарен мотив. Успешни народи са образованите народи; образовани народи са онези, които се стремят да създават култура, да творят реалността на духа. Във всеки образователен процес трябва да присъства този творчески, пасионарен момент – той е душата, живецът на всичко, и ако той липсва, тогава и най-помпозната образователна институция се превръща в празна форма. Поради тази причина студентите и преподавателите в нашите комерсиализирани вузове са изгубили не само усещането, че са едно крепко семейство, академична общност – а образованието е колективно усилие, общностно дело, – не само волята си за изследователство и творене на наука – влечение с чисто-пасионарна, почти художническа устременост, както е при всеки истински учен, – но и простата си ревност на учащи и преподаващи, всекидневното образователно любопитство и страст, които движат всяка лекция, всяко занятие. Нашите студенти едновременно учат и работят, по същество ученето при тях е само една съпътстваща дейност, мнозина идват вече преуморени в аудиториите и дремят по време на лекциите. Нивото на студентската маса е отчайващо ниско, за ученическата няма какво и да говорим. Повече студенти са само един баласт за институцията, която е отговорна за тях. Качеството на образователния продукт е твърде ниско; с изключение на Софийския университет и още няколко вуза висшите ни училища създават най-вече сламени специалисти.

Егалитаризмът, който господства днес в нашето общество, е също такава отрова за всяка образователна институция, както и за всяка друга институция на духа. Образованието е йерархично и елитарно по своя характер: не защото не допуска всички в своя храм, а защото се стреми към подбор на най-добрите, към създаване и поддържане на елити. В това отношение образователният и общодуховният идеал е обратен на либералния: истината не се решава с гласуване; мнението на мнозинството няма значение; системата се основава върху безусловния авторитет на на знаещия, учения и преподавателя. Учащите се и преподавателите имат не толкова права, колкото задължения един към друг, тяхната категория не е свободата, а дългът и служението. Те са дошли тук, за да служат на нещо по високо от себе си, на нещо свръхличностно и свръхчовешко, на реалността на духа. А духът е йерархичен, изграден от система от дистанции и неравенства. Отнемете на училището и университета „репресивната“ сила на строгата академичност, необходимостта от дисциплина, труд и себеобуздаване, строгостта в занятията, иерархичността в науката, елитността на знанията – и ги заместете с всеобщи права, равенство, плурализъм и егалитарност. Какво ще остане тогава от тях? Нищо. До голяма степен тъкмо това се е и случило с българското образование – по-слабо в университета, по-силно в средното училище. Моралната разруха, която наблюдаваме в тях, е резултат не само от материалната бедност, но и от мизерията в умовете, от разпада в духа. Този, който въведе строгост и ред в българското училище, ще го спаси от абсурда и нищото, в които то е затънало днес.

Ужасяваща е моралната разруха в нашето училищно образование. Ужасяваща е липсата на елементарен ред дори по време на занятие, в клас. Ужасява ни детската престъпност, зверската жестокост на подрастващите, душевната грозота, която се прехвърля дори и върху момичетата. Ужасно е, че училищата ни са разсадници на насилие, гнезда на пласьори на наркотици. Но защо се стигна до всичко това? Защото забравихме истината за човека. Всяко човешко същество се нуждае от строго възпитание и дисциплина – а особено младото същество. Не удоволствията трябва да са ориентир на човешкото съществуване, а дългът и служението. Не голата „свобода“ и „права“ – а законът и отговорността. Всяка маймуна може да иска „права“, всеки престъпник, изрод и дебил претендират за тях. Но правото на общността е над правото на отделния, а правото на Твореца е над правото на творението. Забравихме тези истини и сега децата ни ги напомнят по ужасяващ начин. Там, където няма строгост и ред, има хаос и зло – а детската душа най-лесно попива злото.

Детската природа е мека и податлива като глина: тя се нуждае от твърдата ръка на силен и уверен скулптор. Във възпитанието трябва да има воля. Строги, неотстъпчиви норми трябва да го определят – поне в главните му насоки. Българските родители глезят децата си, гледат да им угаждат: после си носят ужасяващите последици от това – създали са слаби, лигави, изродени поколения. В българското училище няма не само ред, но и стимули за добро поведение. Провинилият се не може да бъде наказан реално. Какво очакваме тогава? Какви бариери сме сложили пред злото? Да се учудваме ли, че то вилнее и в класните стаи, и навсякъде около нас?

Ето над какво трябва да се замислят нашите министри и държавни мъже, а не да си създават призраци и да се крият после от тях. Не някаква въображаема клерикализация е заплахата за нашето училище; не свещеникът е онази фигура, която ще го взриви отвътре и ще го разбие на късове; не кръстчетата и забрадките и други „натрапчиви“ религиозни символи са отровата, която ще вгорчи и съсипе младите души. Та нима образователният свят не е свързан органично със света на духа, нима образователният идеал не е духовен идеал и нима религиозното не е естествена съставка на всяко същинско образование? Впрочем, тук летвата се вдига твърде високо, този въпрос явно не е лъжица за устата на нашето образование – по-точно за министрите и кадрите, които се опитват да го ръководят. Хубаво е, наистина, че те са готови да предоставят подготвения от тях нов закон за училищното образование за всеобщо обсъждане и дори референдум – и дано да са способни да чуят и мнения, различни от тези в техните папки и кабинети. (Повечето от тях не са виждали жив ученик или студент от 30-40 години). Не смеем да се надяваме, че някога и те биха могли да узреят и за по-основни прозрения, свързани със самата същина на сферата, която те за нещастие управляват. Дали един ден в главите им би могло да влезе разбирането, че без високи духовни стойности, без кристални морални стандарти не може да живее не само народът, но и неговото образование? И че тези стойности и стандарти са до голяма степен вкоренени именно в религиозното, свързани тясно с него? Вярваме, че дори и това би могло да се случи. Никой не е безнадежден – дори и една държава и народ по времето на своя упадък.

И дано някой ден всички да видим ясно ситуацията, в която сме се озовали. Ситуацията не е добра. Въпреки че образованието и науката са ключов фактор за бъдешето на всеки народ в ХХІ век, ние си позволяваме да ги пренебрегваме. Бъдещето е на ученолюбивите нации, а не на разпуснатите любители на „хляб и зрелища“ – позволявам си да напомня тази истина. Ако през този век искаме да бъдем нещо повече от хотелски слуги и събирачи на бакшиши, ще трябва да се върнем към ценностите на духа и труда и да ги внушим на децата си. Както и към по-високи нравствено-обществени ориентири – ако възнамеряваме да бъдем народ, а не тълпа.

| в-к „Гласове“, бр.16,  2009 г.

Коментари

коментара