Обругаването на автокефалията
Печатът и телевизията целят сензацията, измамата на гражданина, а не информирането му. Следователно „естествено” пренебрегнаха критичната за елинизма неотдавнашна тема – за все по-дръзките съмнения във „вселенскостта” на Константинополската патриаршия на международно равнище.
Предваряйки стереотипната кресливост на нашата „прогресивна” интелигенция, нека уточним за стотен път: когато говорим за „вселенскостта” (елинска католичност) на Константинополската патриаршия, това понятие няма ни най-малка връзка (смислова и прагматична) с гръцкия (държавен) националистически провинциализъм. Тя препраща точно към противоположното: към космополитния уют и отвореност, която дълго време е била основата на идентичността на гърците – към точно това, което изоставихме, за да се възвиси като „европейска” – днешната балканска, изтъргувана наша държавица.
Кой днес търси да анулира (и да узурпира) отговорността и функционирането на църковната „католичност”, която упражнява през вековете Константинополската патриаршия? Това несъмнено е Москва – винаги с аргумента на количественото (демографско) превъзходство и на властова – на международно ниво – сила. Но този път Москва е предизвиквана жестоко от американското (своеобразно) „благонравие”.
Телеграфично и затова схематично: необяснима тайна е непредизвиканият страх на американския политически естаблишмънт от Русия, независимо от това кой е президентът. Сякаш американците вярват, че Русия продължава да бъде Сталинските Съвети – една кошмарна заплаха на комунистическия тоталитаризъм. Следователно и НАТО продължава да бъде отбранителен форт на съюзни страни срещу марксистката заплаха!
Оттук е инатливо (а затова и инфантилно) е американското упорство и Украйна да се вреди в НАТО, за да бъдат създадени военни бази на САЩ в „слабините” на Русия. За да бъде постигната една такава цел, Украйна трябва да бъде освободена от историческите, етническите, културните и църковните си връзки с Русия, а църковната „автокефалия” беше сметната за последна стъпка към тази независимост. За пръв път в международната хроника външен министър на американската свръхсила излезе да заяви недвусмислено, че Православната църква на Украйна трябва да бъде провъзгласена за „автокефална”, да се автономизира от Московската патриаршия!
„Вселенскостта” на Константинополската патриаршия има и отговорността (и служението) да предоставя (винаги съборно: с решение на събора на епископите) улесненията на управленската автономия (уреждането на практически проблеми на добрия ред) в една поместна църква – да я установи като „автокефална”. Значи пътят към „автокефалията” на Украйна преминава във всеки случай през Фенер, и американците имат много възможности „да сложат пистолета на челото” на Ромейския патриарх, за да постигнат това, което искат.
Същевременно обаче насилеността (форсираността) на Константинополската патриаршия от късогледата политика на САЩ е подарък на златен шанс за руснаците: проверява тяхната сила, че отговорността-служение за подсигуряване на единството на православните църкви „по вселената”, днес вече не може да бъде изключителност на една шепа ромеи в Истанбул. Първенството на отговорността, ролята и титлата на „Вселенския” трябва да бъдат предадени на патриарха на Москва „и на цяла Русия”!
При това трагедията на дълбоката секуларизация (главно митичното богатство и опиянението от властта), които до дъно са завладели Руската църква, водят до противоположни крясъци: руснаците се съмняват в наднационалната вселенскост на епископския Синод на Фенер. Когато обаче Константинопол свика „всеправославни” събори или събори на „предстоятелите” на православните църкви, Московският патриарх демонстративно отказва участието си и дори принуждава икономически (или политически) зависимите от Москва „предстоятели” да го последват в отсъствието. На църковен език такова едно поведение се характеризира като „съзаклятие”, а на всекидневен език като безчестие.
В тези исторически условия най-драматичното и мъчително изпитание е безсилието на Вселенската патриаршия да говори на църковен език. Говори на бюрократичния език на религиозния интелектуализъм и на утилитарния морализъм, език, който забравя евангелската лудост на надеждата, че „смертию смерт поправ”. Константинопол защитава „вселенскостта” си, позовавайки се на каноничния ред и на адвокатски тълкувания на съборни решения.
Кой би могъл да бъде „другият език” на църковността, а не на религиозната логика? Вселенската патриаршия съборно да заяви, че тя дава „автокефалия” само на архиепископии, но не на национални църкви! „Църквата” по определение е поместна общност, тяло на общение на членове, „епископствано” (надзиравано) цяло на общности, съборно споено тяло на много епископи. Не, никога общият етнофилетистки произход или държавното поданство не изгражда „църква”.
Във фаталните „съборни томоси” за границите на автокефалията (фатални, защото са разделили единното тяло на Църквата в държавни организми на религиозна идеология и власт – Staatskirchen) Вселенският патриарх ще прибави коригиращото наименование: „автокефална Архиепископия на Москва, Атина, Белград, Букурещ, София, Тирана”. С връзки на съборно взаимопроникване (αλληλοπεριχώρηση). | Kathimerini.gr
Превод от гръцки: Евгени Миланов
