Отговорът на апостол Тома
Христовото Възкресение винаги е било любима тема на авторите, които са писали против християните. Още през втората половина на ІІ век езическият философ Целз пише против християните и неговият труд е първото систематично опониране на християнството в историята на Църквата. Голяма част от този труд е запазена чрез писанията на църковния писател Ориген и по-конкретно в неговия труд „Против Целз“, благодарение на което Ориген обширно и коректно е цитирал от труда на Целз онова, което е изгубено.
По отношение на Христовото Възкресение Целз пише: „Ако Иисус наистина е искал да открие Божията сила, тогава е трябвало да се появи именно пред онези, които са Го измъчвали и които са Го осъдили, и изобщо пред всички… тъй като със сигурност не се е страхувал от нито един човек, защото вече бил умрял, и, както вие твърдите, е бил Бог и, без съмнение, не е бил изпратен в света, за да остане скрит от него… Въпреки че не се е вярвало на Неговото телесно действие, Той е проповядвал на всички без разлика; а когато е възкръснал от мъртвите и е имал случай да предизвика силна вяра, Той се е появил само пред една жена и пред Неговите последователи, и то тайно и между другото… Следователно, като наказан със смърт се е показал на всички, а като Възкръснал – само на един човек, докато всъщност би трябвало да бъде обратното”.
Безусловност на вярата
В новозаветните истории Възкръсналият Христос наистина се явява на няколко жени и на Своите ученици. Наистина, ако се беше явил на всички без разлика, реалността на вярата би била отменена и Христос би се показал като Онзи, Който принудително установява Своята власт над хората, които не биха имали избор, освен да Го приемат. Свободата на вярата и на предаването на една друга реалност, различна от сетивната, осезаема, тварна и причинна, би била отменена и Възкресението би било само още едно събитие в редицата на историческите събития, подвластни на тварността и преходността, натрапено на човека като съдба, срещу която не може да направи нищо. Между другото, Евангелията всъщност ни предупреждават, че реалността на Възкръсналия Христос е една нова реалност, в която първо са призвани да влязат онези, които са познавали Иисус по плът, жените, които са Го обичали и са Му помагали, и учениците, които са Го следвали и слушали по време на Неговия земен живот.
Тома и Мария: два подхода
Евангелският епизод за неверния Тома е показател до каква степен събитието на Христовото Възкресение е разтърсило и преобърнало всички представи, които и най-близките Негови ученици са могли да имат за Него дотогава. Мария не е докоснала Възкръсналия по Негово собствено желание, а Тома не Го е докоснал, въпреки че Господ му предложил да направи това. Именно, Христос се обръща към Тома, който не е бил с учениците при предходното явяване на Господа (и поради това не е получил Духа, Който направил останалите ученици способни да разбират цялата истина на христологичното събитие) и който не иска да вярва на техния разказ за Възкръсналия, ако не получи материално доказателство, тоест случай да докосне Тялото на Разпнатия на кръста. Христос се обръща към Тома със следните думи: Дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ (Йоан. 20:27). Вместо да направи това, което Господ му казва, Тома веднага изповядва: Господ мой и Бог мой! (Йоан. 20:28), с което на ниво повествование за пръв път се стига до изповядване на Иисусовата божествена природа, която е позната на читателите още от самото начало, от пролога на Йоановото Евангелие (1:1).
Амбивалентност на живота във вярата
По този начин кръгът се затваря: Словото, за Което се говори в пролога, бива окончателно разпознато в личността на Възкръсналия Христос. Евангелието се приближава към своя край. Следователно в текста не се казва, че Тома е докоснал Господа, не се казва, че е направил онова, към което е бил призован. Интересно е, че Възкръсналият Христос, след като Мария се обръща към Него с „Учителю”, й забранява да Го докосва, докато на Тома, независимо от неговото неверие, дава възможност да Го докосне. Изглежда, че нито обръщението на Мария „Учителю”, нито стремежът на Тома към сетивни доказателства, изразяват пълната истина за Иисус Христос, тоест не изразяват Неговата божествена идентичност. Едва с изповядването Господ мой и Бог мой се стига до истинско познаване на онова, което всъщност е Иисус Христос. Впрочем, Господ вместо да потвърди изповядването на Тома, му отправя укор: Тома, ти повярва, защото Ме видя. Блаженството принадлежи на други, то принадлежи на всички поколения християни, които до ден-днешен с вяра прославят Възкръсналия Христос: блажени, които не са видели, и са повярвали (Йоан. 20:29).
Разказът за апостол Тома още веднъж ни напомня за амбивалентността на живота във вярата. Реалността на Възкръсналия не може да бъде уловена. Нито Мария, нито Тома са получили Духа на познанието, но първата с любов станала благовестник на Възкресението за учениците, докато вторият, въпреки своето съмнение, станал първи изповедник на истинската идентичност на Бог Слово. Разказът показва, че Бог намира път до сърцата на хората и по необясними начини ги въвежда в реалността на вярата. Така се потвърждават думите, че Вятърът духа, дето иска (Йоан. 3:8) и че Бог не с мярка дава Духа (Йоан. 3:34). Входът в реалността на вярата остава отворен.
Разказите за забраната на Мария да се докосва до Възкръсналия и за призива на Тома да Го докосне в новата реалност на възкръсналото Тяло не оставят съмнение, че Христос е възкръснал в тяло (освен, може би, Йоан. 20:17). Възкръсналият не се възприема като фантом, като ходещ дух. Ако Христос не беше възкръснал в тяло, гробът не би бил празен, Той не би обядвал с учениците, не би призовал Тома да Го докосне.
„Тяло духовно”
Между другото, Неговото поствъзкресно Тяло е променено: учениците в Евангелие от Лука и Мария Магдалена в Евангелие от Йоан не могат да Го разпознаят веднага, Той се движи в пространството така, че може да се появи в някоя стая, без да отваря вратата (Йоан. 20:19, 26) или по същия начин да изчезне (Лук. 24:31). Всичко това показва, че Неговото възкръснало Тяло не притежава измерения, каквито имат останалите тела. Въпросът за „материалността” на възкръсналото Христово Тяло е бил поставен много рано в християнската теология. Един от първите, които пристъпват към тази тема, превишаваща човешката способност за разбиране, е свети апостол Павел. Той показва, че християните са призвани да осмислят своята вяра и това да вярваш не значи да пребиваваш в сферата на ирационалното, а да свидетелстваш и да посредничиш на другите с всички възможни средства за тайната на спасението в Христос.
Именно апостолът смята, че възкръсналото тяло е променено в сравнение със земното, тленно тяло. Според него възкръсналото тяло е нетленно тяло (1 Кор 15:42), тяло в слава и сила (1 Кор. 15:43); то е тяло духовно (1 Кор. 15:44). Всички цитирани места от апостола са опит да се приближим до тайната на Възкресението, която не може да бъде разбрана в пълнота, но над нея можем да размишляваме и да се досещаме с кои опитни категории, достъпни за човека, би било най-адекватно да се опише тази тайна.
Реалността на Възкресението
Във всеки случай, Евангелията настояват за това, че Христос е възкръснал телесно, което е залог за възкресението на всички, които вярват в Него, както и едно окончателно Божие „ДА“ на творението, което Бог толкова обикнал, че изпратил Своя Единороден Син, за да го спаси от смърт и погибел. Или, ако си послужим с думите на апостол Павел: Защото Син Божий, Иисус Христос… не беше „да” и „не”, но в Него беше „да”, понеже всички обещания Божии в Него са „да”, и в Него „амин”, за слава Божия чрез нас. А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни (2 Кор. 1:19-22). I www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева
