Отново за духовното обгрижване: погрешното разбиране
През декември 1998 г. от патриарха* и Светия Синод беше прието твърде важно постановление – за отношенията, свързани с духовното обгрижване; за грешките, съществуващи в тази сфера от църковния живот; за тяхното преодоляване. Това постановление е важно не само като факт; то свидетелства, че нашата Църква е жива, и че както винаги е било в историята, тя реагира трезво на всяко изкривяване в църковната мисъл и дейност.
Но ето, изминаха доста години оттогава; промени ли се нещо в по-добра посока? Със съжаление трябва да констатираме, че не се забелязват промени. Независимо от ясно изразената воля на висшето църковно ръководство, въпросното синодално постановление не се разпространява широко, не се огласява, текстът му е слабо достъпен. По идея този текст би трябвало да бъде масово издаван във всяка епархия, да бъде разясняван от амвона, да бъде доведен до знанието на всеки църковен човек. Това не се случва. Напротив, все повече набира обороти маховикът на „лъжемистичния гуруизъм“, когато под православие хората разбират изключително онова, което е свързано със „старците“; духовния живот пък свеждат до търсене на тези „старци“ и отдават внимание единствено на словото, което излиза от техните уста − а излизащото от тях може да няма нищо общо с християнството… Къде се корени проблемът? Защо трезвото и своевременно постановление на църковната власт не намери почва? Защо само малцина споделиха безпокойството на свещеноначалието? Нека да изясним всичко това в светлината на горепосочения документ.
Каква е нормата за пастирство в Църквата? Нека се обърнем към Свещеното Писание. Господ дава на Своите ученици – апостолите и техните приемници, т. е. епископите и свещениците – властта да изграждат и да съхраняват Църквата. Тази власт не е светска, нито е насилствена. Това е благодатният дар на служението – да извършват Тайнствата, да държат вярата и да посочват пътя към благочестието. Този благодатен дар се пази в Църквата и се предава в тайнството Свещенство. Без Църквата не е възможно спасението, следователно, както казва св. Теофан Затворник, е необходимо да бъдем в съюз с нея, а това означава, че е необходимо да общуваме с нейните служители, най-близки носители и упълномощени – т. е. с пастирите на Църквата.
„Който вас (т. е. апостолите – б. а.) слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята…“ – казва Христос (Лук. 10:16). „… Който приема, когото Аз пратя, Мене приема…“ (Йоан 13:20). „Както Ти (Отче – б. а.) Мене прати в света, и Аз ги пратих (апостолите – б. а.) в света“ (Йоан 17:18). Това общуване се извършва в дух на послушание: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души, − та с радост това да вършат, а не с въздишки, понеже туй не е полезно за вас“, пише апостолът (Евр. 13:17). И така, чрез послушанието към пастирите ние пребиваваме в богоустановения църковен ред.
Но такова положение на нещата съвсем не означава, че Църквата се дели на началници и подчинени (в светския смисъл). Пред Бога всички сме равни, различаваме се единствено по степента на църковно служение, по послушанието, дадено на всекиго от Бога, както говори за това преп. Силуан Атонски. Не съществува Църква, която учи и Църква, която се учи, т. е. каста на учителите и маса на безмълвно слушащите ги. Всички ние сме единно Тяло Христово, всеки от нас има свое място в Църквата, и всички сме съработници едни на други; заедно, помагайки един другиму, ние идваме при Христос и в Него придобиваме спасение и небесно царство. Това е прекрасно изразено от апостол Петър: „Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник в славата, която има да се открие: пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта (християнската община – бел. от Библията), а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата. Също и вие, по-младите, покорявайте се на презвитерите; а всички, като се покорявате един другиму, облечете се в смиреномъдрие, защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“… А най-вече имайте усърдна любов един към други, защото „любовта покрива много грехове“… Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат… за да се прославя във всичко Бог чрез Иисуса Христа, Чиято слава и владичество е вовеки веков. Амин“ (1 Петр. 5:1-5; 4:8-11).
Ето, това е нормата за отношения между пастирите и паството; всичко е казано. Смятам, че всеки духовник трябва да изпише тези думи с големи букви и да ги прочита ежедневно.
И още едно място от Новия Завет: „А вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата; и наставници недейте се нарича, защото един е вашият Наставник – Христос. Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат“, казва Господ (Мат. 23:8-12). Тези думи на Спасителя никак не противоречат на установеното от Самия Него пастирство, а показват духа, в който то трябва да се осъществява. Ето неговите характеристики такива, каквито са описани в Свещеното Писание:
1) Пастирът не е началник, не е властник, а слуга;
2) Отношенията между пастира и паството се градят изключително на основата на любов и взаимно уважение;
3) Накрая, най-главното: пастирът не от себе си осъществява пастирството. То не му принадлежи, то принадлежи на Христос (в това е смисълът на думите на Спасителя, цитирани по-горе).
Следователно, пастирът е длъжен – точно тук се проявява пастирското изкуство – да доведе Христос и Неговата Църква до всяка душа, която се обръща към него, да помогне на християнина да достигне до мярата на Христовото съвършенство. Изкуството се крие в това, че всички хора са различни, на всяка душа Господ се открива по особен начин; отношенията между човека и Бога са велика тайна; и пастирът, с Божията помощ, трябва да подбере ключ към сърцето на всеки човек, за да може именно на него, в неговата конкретна външна и вътрешна ситуация да даде онова, което Сам Господ иска да даде на душата, а не да вгражда човека в обща схема, да му натрапва онова, което може би теоретично е добро и правилно, но в дадения момент не му подхожда.
Такава е нормата. В нейната светлина веднага се виждат и изкривяванията й. Нека да отбележим най-характерните.
От страна на пастирите това могат да бъдат две неща:
1. Неразбиране, липса на чувствителност, незнание на посоченото по-горе обстоятелство, че пастирът не е нещо автономно, самодостатъчно: той е Христов слуга, гъвкав и тактичен пазител на Неговата благодат. И следователно той е длъжен да ръководи хората, като донася до тях само и изключително учението на Христос и Църквата. За съжаление, нерядко пастирите учат хората не на християнство, а на онова, което те самите разбират под християнство – т. е. извършва се подмяна на Бога и Църквата с нейните служители.
2. Втората грешка – представата за това, че благодатта на свещенството действа автоматично, единствено по силата на ръкоположението. Довчера е бил обикновен човек – а днес, след хиротонията, вече всичко, което излиза от устата на новоначалния пастир, е от Светия Дух. Това е твърде разпространено мнение (и не само мнение, но и произтичащо от него поведение).
По повод на това трябва да кажем следното. В Църквата няма нищо автоматично. Всяко тайнство предполага сътрудничество между Бога и човека, и се разкрива в зависимост от неговите нравствени усилия. Не прави изключение и тайнството Свещенство. Казахме, че задачата на пастира е да преподава на хората учението на Църквата (съвсем не своите представи за него); да приобщава хората към живота в Христос. Това е възможно само при едно условие – когато самият пастир принуждава себе си към усвояване на църковното учение, не само чрез знание, но и чрез своя живот; когато самият той има опитна представа за християнския духовно-църковен живот. Тогава благодатта на свещенството се разкрива в духовника и принася обилен плод. Без нравствен труд благодатта сама по себе си няма да извърши нищо: тя няма да направи „автоматично“ невежата – мъдрец, тщеславния – смирен, алчния – щедър. Да, Тайнствата ще бъдат извършвани – по силата на упълномощаването от Църквата, но за да ръководи нравствено хората, самият пастир трябва да се потруди много за устройване на своя нравствен живот; за да преподава учението на Църквата, е необходимо самият той да го усвои както подобава. За съжаление, обективните условия на нашето време станаха причина за ръкополагането на множество не напълно готови за това хора, може би още „недорасли“ до разбирането що за служение им е поверено и какво изисква то от тях.
От страна на паството грешките са следните:
1. Като отклик на представата за „автоматично действащата“ благодат на свещенството, се ражда представата за пак „автоматичното“, „сляпо“ послушание. Разсъжденията са в следната посока: не е важно, че свещеникът говори едно, а живее по друг начин. Главното е – моята вяра в това, че по силата на благодатта на свещенството духовникът ми възвестява Божията воля. Това е широко разпространена идеология, която ни най-малко не е евангелска. Господ не казва: ако от двама слепи вторият вярва, че първият не е сляп, то първият ще падне в ямата, а вторият заради своята вяра няма да падне. Не, Той казва: двамата ще паднат в ямата. Това съвсем не означава, че е необходимо да осъждаме свещениците или да се ровим в техния живот; а означава преди всичко да се отнасяме трезво към живота и да помним, че в Църквата не съществува нищо „сляпо“. В частност, послушанието се ражда по естествен начин от нормалните отношения между пастира и паството, когато това са отношения на взаимна любов и уважение; когато пастирът не преподава самия себе си и своето мнение за Църквата, духовния живот и пр., а се старае да доведе хората при Христос. Тогава и послушанието дава своите благодатни плодове, то е естествено и не се нуждае от особен разговор. Когато пък отношенията между по-възрастните и по-младите в Църквата не са евангелски, тогава послушанието става предмет на спекулации, губи своя духовен смисъл, и вместо средство за спасение − се превръща в робско подчинение, само отдалечаващо човека от Господа.
2. Но главното, което поражда ненормалността в отношенията, свързани с духовното водителство – е страхът от свободата и отговорността. „Където е Духът Господен, там има свобода“, казва ап. Павел. Християнството подари на хората велик дар – свободата; но тъй като свободата е невъзможна без лична отговорност за своя живот, за твърде много хора тя е тежка. За човека е по-лесно да я свали от себе си, за да може вместо него да решава някой друг; по-лесно е да се скрием зад традицията, корпоративността, правилата, схемите и т. н. − вместо сами, отговорно и съзнателно, да изграждаме своя християнски живот. Затова върху духовниците се стоварва целият живот на паството; хората искат в замяна на свободата да получат „гаранция за спасение“. Но отказът от свободата е отказ от християнството, защото то може да се осъществява само лично, „на своя отговорност“. Търсенето определя предлагането – и ето, незрелите духовници престават да бъдат спътници, съ-работници, съветници на християните, а се превръщат в пълновластни техни господари. По този начин отношенията, свързани с духовното водителство, излизат извън рамките на църковния ред. Макар и бидейки важна, но при все това само част от духовната страна на живота, пастирите незаконно се разпростират върху целия духовен живот. И тогава се изкривява структурата не само на християнския, но и на цялостния живот на личността. Например, можем да наблюдаваме това в „православните“ семейства, когато – което се случва нерядко – глава на жената става не мъжът, а духовникът; или когато, да речем, за да бъдат изпълнени служебните ангажименти, е необходимо „вземането на благословение от духовника“… И ето, сега мъжът или началникът на работа зависят от напълно странични и нередни фактори, като недоумяват: що за „православие“ е това? На такава почва се раждат конфликти и дори се разпадат семейства, а отношенията между духовника и мирянина се превръщат в манипулация.
Как да не бъде допускано всичко това? Как трябва по нормален начин да бъдат изграждани тези отношения? Какво е мястото на духовника в живота на християнина?
Преди всичко тук следва да говорим общо. Задачата на духовника не е да подчини човека на себе си, да го направи свое копие, „клонинг“, а с голяма любов и уважение към личността му да даде място в неговия живот на Христос, за да може човекът, побеждавайки с помощта на Светия Дух живеещия в него грях, да стане самият себе си, такъв, какъвто иска да го види Христос – уникална, свободна, отговорна, съзнателна, развита личност. Духовникът трябва да го научи да разпознава къде е благодатта на Светия Дух, къде е естественият ход на нещата, къде са страстта и грехът – за да може всичко това да не се смесва в главата на човека, осакатявайки неговия живот. Това е цял възпитателен процес.
В частност, духовникът е нужен преди всичко в началото, когато човекът току-що влиза в Църквата и учи „абеве“-то на духовния живот. Тук пастирът е грижовен наставник и учител. Целта на това учителство е една – да даде на новоначалния християнин правилна насока на израстването, за да може то да се извършва именно църковно, без да се отклонява нито в около- и псевдоцърковни подмени, нито в лъжеаскетичен ригоризъм, нито в релативизъм и т. н. После, след края на неофитския период, отношенията в известна степен се променят: те стават като между „равни“ – не в смисъл на фамилиарност или отмяна на йерархичния ред, а вътрешно: човекът израства – оттам следват и по-голяма свобода, и по-голямо доверие, и по-малка опека, по-малко количество правила, съвети, наставления и пр.
Но точно тук излиза наяве и нашата може би най-голяма беда. Наблюдавам отношенията, свързани с духовното обгрижване в нашата Църква, и се учудвам: колко незрели са те! Никой не иска да порасне. Нито паството, за което се оказва по-удобно да се „задържи“ в църковното детство и да гледа света с очите на своя духовник, когато в същото време Господ иска от нас да станем самите себе си, да израстем до пълната възраст на Христовото съвършенство. Нито духовниците, за които изглежда е неуютно да виждат редом до себе си пораснали хора. Те някак не умеят да общуват с такива хора. Струва ми се, че мнозина пастири предпочитат да възприемат енориашите си изключително като неразумни деца, с които може да се разговаря само „отгоре надолу“ – на езика на заповедите, наставленията, поученията. Зад всичко това съзирам взаимно неуважение и забравяне на главното: че Църквата не е детска градина, където има авторитарни възпитатели и видимо неразумни деца, а Тяло Христово – тоест духовен органичен съюз в Христа на зрели, достатъчно свободни хора, като всеки от тях има от Бога своето църковно служение. Струва ми се, че е необходимо да започнем да осъзнаваме това.
Нека да засегнем и още един въпрос – за „старците“. Младостарчеството остава един от най-наболелите проблеми на днешния църковен живот. Съществува и идеологическа база: мнозина твърдят с пълна сериозност, че „православието е истинно поради това, че в него има старци“. Да намерят „старец“ е главната „духовна“ задача на множество православни. Мнението на „старците“ за тях е най-важният авторитет, много по-голям от авторитета на Свещеното Писание, да не говорим за „някакви там мнения“ на свещеноначалието. Време е вече да бием нешеговита тревога по повод на тази епидемия от „геронтофилия“. Къде се коренят причините за това явление?
Видяхме, че Църквата притежава богоустановена йерархия, на която е поверена благодатта на Светия Дух – да освещава хората чрез Тайнствата, да ги научава на истините на вярата и нравствеността. Това научаване идва от името и чрез упълномощаването от Църквата, не връзва и не потиска свободата, извършва се в дух на любов. Пастирството е съвет, пример, съвместно движение на по-възрастните и по-младите към Христос. На пръв поглед това е твърде много; но на хората то им се струва малко. На тях не им стигат просто пастирите на Църквата и пастирското водителство; на тях им дай нещо по-голямо и по-висше – старци. Някои православни директно усещат някаква ощетеност и непълнота на своя духовен живот без старците; други се стремят да „проверят“ при стареца съветите на своя духовник… Всичко това се подхранва от немалкото количество съответна околоправославна литература.
Какво са старците всъщност? Старецът – това е, най-просто казано, човек, достигнал святост и удостоен от Бога с дарове на разсъждение и прозорливост. Истинските старци винаги са били единици (а сега тях, съдейки по всичко, и изобщо ги няма), но са останали многобройни книги за тях. Като четат тези книги и като виждат благотворността и многоплодието на старчеството, хората естествено се стремят към това и в своя живот да придобият нещо подобно. Започват търсения – по външни признаци: голяма бяла брада, или подчертано аскетичен (видим от всички) начин на живот, или огромни тълпи от припадащи от страхопочитание жени, или апокалиптични предсказания с известна опозиция на свещеноначалието и т. н. Търсенето определя предлагането, и „старци“ от такъв род се намират без усилие.
За какво са ни необходими те? Първо, както вече казах, за да свалим от себе си отговорността за своя живот: намираш старец, поверяваш му себе си изцяло – и вече няма за какво да мислиш и да се грижиш. Влизането в рая е гарантирано. Второ, много просто, за какво: за да се узнае бъдещето. Като правило, при стареца не отиват с въпроса: „Как да се спася?“, защото това е напълно ясно от Евангелието, а и всеки енорийски пастир може така или иначе да отговори удовлетворително на този въпрос. Стареца го питат: „Да се оженя ли, или да отида в манастир?“; „Да заменя ли жилището, или да го продам?“; „Да се подложа ли на операция?“; „Да започна ли бизнес, или обратното, да прекратя ли вече съществуващ такъв по-скоро?“… и т.н. и т. н. Разбира се, питат старците и дали скоро ще настъпи краят на света и какви са признаците за идването на антихриста. И тук, впрочем, се проявява съвсем ясно религиозният синкретизъм. В другите религии за решаване на същите тези въпроси съществуват гурута, ходжи, шамани, лами, юдейски наставници, друиди и пр.; невярващият ще отиде при гадателка и екстрасенс. Далеч съм от идеята да лишим напълно тези житейски въпроси от тяхното значение; но когато те излизат на преден план в живота, тогава за човека Църквата се превръща в магия, а векторът на духовния живот се насочва към това, как „за сметка на Бога“ да ни бъде добре „тук и сега“.
При това трябва да отбележим една съществена разлика между стареца и обикновения пастир на Църквата. Ако последният (идеално погледнато) не прави нищо друго, освен да довежда до съзнанието на човека в неговата конкретна ситуация учението на Църквата, то старецът действа на основата на някаква лична харизма, а тук е нужна предпазливост. Преп. Серафим казва, че когато е говорел от себе си, а не от Светия Дух, са ставали грешки, а преп. Силуан Атонски, привеждайки тази фраза на преп. Серафим, пише, че грешките могат да бъдат малки, но могат да бъдат и големи. Затова по принцип Църквата препоръчва при съприкосновението с нещо лично да проявяваме голяма трезвост. Но в нашето време именно трезвостта липсва. Нещо повече, съвсем очевиден е обратният процес на митологизация на всичко, свързано със „старците“. Например, в историята за живота на един от тях четем, че той е псувал, пиел е водка, хулиганствал е и т. н. Вместо това да бъде обяснено с възпитанието и, така да кажем, с „простоватата“ натура на този човек, всички тези качества се „издигат“ и приписват едва ли не на Светия Дух…
На пръв поглед, ще си помислиш, нищо особено: едно „детско“ (съвсем не в евангелския смисъл) възприемане на духовния живот. Но всъщност зад това стоят много по-сериозни неща от обикновената незрялост. В основата на „геронтофилията“ лежи неправилната представа за Бога, за волята Божия, за отношенията между човека и Бога. Насочвам вашето внимание към това, защото то е крайно важно.
„Геронтофилите“ смятат, че Божията воля относно конкретния човек е, от една страна, нещо предопределено, предварително „програмирано“; от друга страна, нещо абсолютно тайно, което трябва да се „отгатне“. И ето, за да може тази „компютърна“ воля да бъде разгадана, е необходим старецът, който заради това е старец, защото притежава някакво тайно знание за самата тази загадъчна „воля“. Разгадали сме я – всичко върви „по мед и масло“: и децата не боледуват, и бизнесът процъфтява. Не сме я разгадали – всичко е лошо. А още по-лошо е да се усъмним в „тайното знание“ на стареца: въобще това е погибел. Това е абсолютно нехристиянски, езически, магичен светоглед. Той превръща нашата религия от благовестие за Бога, за Христос Спасителя и за свободата в Светия Дух − в зловестие: християнството е минно поле, без сапьор не може. Сапьорът е именно старецът… Не така учи Православната църква. Божията воля не е нещо програмирано, автоматично, такова, което трябва да се „изчислява“. Тя не е и някаква езотерична тайна. „… Аз открито говорих на света… и скришом нищо не съм говорил“ – казва Господ (Йоан 18:20). Напротив, Бог ни открива Своята воля в Христос, в Свещеното Писание, в Църквата. Житейският път на човека се определя от личното отношение на сърцето към Бога. Божията воля се узнава от съвкупността на обстоятелствата, от повелите на съвестта, от сърдечната нагласа, от борбата с греха. Безусловно, тук е уместен и пастирски съвет – но именно съвет, в духа на Евангелието, Църквата; а съвсем не някакво лъжемистично гуруистко „отгатване“. Ако не си даваме сметка за това, тогава нашият вътрешен живот престава да бъде духовен, християнски, а придобива окултна окраска.
И така, да направим равносметка. Отношенията, свързани с духовното обгрижване, трябва да бъдат израз на следния църковен принцип: ние сме Църква, Тяло Христово; заедно израстваме в Бога. По-възрастните в Църквата помагат на по-младите – и с преподаване на Божията благодат, и с пример в живота, и с поучение. Но духовните отношения, ако са правилни, никога не засенчват Онзи, заради Когото съществуват. Както и всичко в Църквата, те са едно от средствата на християнския живот, и не могат да подменят неговата цел, която е Христос. I www.duhovnik.ru
* Синодалното постановление е прието под председателството на руския патриарх Алексий II (бел. прев.)
Превод: Радостина Ангелова
