Отчуждението на човека от природата: православното решение

Идеята за опазване на природата никак не е нова. Ясното съзнание, че завладяването на природата от човека може да предизвика много нежелани и вредни последици, е била съставна част от общоевропейското мислене още в началото на ХVІІІ в. Обаче екологичното мислене от последните няколко десетилетия се характеризира с нещо съвсем ново.

Защото, за разлика от дотогавашната идея за опазване на природата, която е черпила своята мотивация от областта на естетическото, сега за пръв път недвусмислено се изказва мнението, че човек може да застраши и сериозно да постави под въпрос природните основи на живота на цялото човечество. Всъщност по този начин истински се проблематизира и се поставя под съмнение самата осъществимост на модерния проект за прогресивно завладяване на природата посредством нейното деспотично опредметяване. Следователно такова екологично мислене по някакъв начин достига до самите корени на нововековния рационализъм, проявявайки даже неговата драматична криза. В полза на това свидетелства и известното мнение на Робърт Шмеман, един от признатите съвременни теоретици на кризата, който гласи: екологичното мислене е важна форма на съвременната криза, чийто основен знак е системното превръщане на науката в инструмент на човешкия житейски опит. Подобно мнение се среща и в изказванията на Макс Вебер, Карл Шмит, Арнолд Гелен, Романо Гуардини, Ханс Блумеранг. Всички тези опити за „концептуализация” на съвременността предполагат едно съвсем определено научно схващане – става дума, разбира се, за науката на новия век, която се отличава със своя строго нетеологичен и количествен (матетаматически) характер и представлява програма за преобразуване на всички качествени опити в количествени показания. И в рамките на една такава наука субектът и обектът на знанието неизбежно и „съвсем логично” са разделени от онтологична пропаст, пряка последица от което е разбирането на природата по начин, който изключва всяко напомняне за нейните истински цели, както и свеждането на всичко „природно” до статут на средство за целите на човека. Именно в това се проявява една твърде специфична диалектика – докато предмодерното мислене е гледало на човека като на „най-висше същество в природата”, то съвременното съзнание най-напред го „освобождава” от общия състав на природата, та веднага след това същностно да го противопостави на него! Но, когато такова съзнание неизбежно „се сблъска” с неоспоримия факт, че самият човек всъщност е част от природата – и то от онази природа, чието антропоморфно разбиране изрично забранява – тогава модерното „естествено разбиране за човека” се превръща в разбирането му като за нечовек. То свежда човека изцяло до статута на обект, и то такъв, на който вече е придадено всичко природно. Вследствие на това всичко, което допринася за нашето „суверено знание” за природата, същевременно допринася и за увеличаване на възможностите за нейното завладяване от хората! По-точно казано, колкото повече човек „завладява природата”, толкова повече завладява и самия човек; а научното задоволяване на потребностите накрая води до научното им манипулиране с цел приспособяването им към апарата за тяхното задоволяване. Тук логично се налага следният въпрос: по какъв начин е получено това знание, чрез което Просвещението е намислило да премахне митовете, да покори въображението и да осигури завладяването и използването на природата от човека? Какво всъщност се е случило с известната максима на Бейкън: „Знанието е сила”, която в най-стегната форма изразява духа на новото време: колкото по-голям е напредъкът на науката и техниката в опознаването на природата, толкова по-голяма е властта на човека над природата! Най-верния отговор предлага самата наука на новото време – преди обърната към знанието с оглед на истината, съдържаща се в него, и към осъществяването на истината като такава, днес тя се свързва изключително с техниката и се предоставя на интересите на властването, с което всъщност се отдалечава от въпроса за своята крайна цел и за йерархията на ценностите, на които трябва да служи; и дори се отваря за влиянието на най-низките инстинкти. Именно в това са дълбоките корени на деструктивността на прогреса и на евентуалната катастрофа. Следователно никак не е чудно, че целокупната еманципация на човека от природата е вървяла в съвсем противоположна на желаната посока – вместо да води до истинско развитие и освобождаване на човека, тя е водела до неговото отчуждение и поробване. С оглед на постоянното увеличаване на разрушителните импликации на съвременното развитие на технологиите, такава „еманципация” би могла да доведе човека до самия край на живота на Земята! Ето защо катастрофичността, който иначе никак не е чужда на съвременната култура, е всичко друго, само не и неоправдано мнение. Защото, поради все по-ускореното развитие на средствата за завладяването на природата от човека – които всъщност са средства за нейното унищожаване, – една такава перспектива има съвсем реални изгледи да се осъществи… Поради голямата вероятност от екологична катастрофа, всеки фалшив оптимизъм и сладникаво продължаване на човешкото безгрижие и лекомислие днес могат само да допринесат за нашето колективно самоунищожаване.

От друга страна, превръщането на съвременния рационализъм в инструмент на науката би трябвало да доведе и до разпадане на хуманизма, който и сам е станал поприще на жестока криза и, разбира се, нейна жертва. Защото, ако някога човекът е разбирал ума изключително като „инструмент” на своето Аз, сега той преживява обратното на това „самообожествяване”: машината е изхвърлила своя водач и сама препуска слепешката! И по-точно първоначалното основно намерение за рационално, съзнателно, планово управление на природата и човешкия свят въз основа на точното познаване на техните закони, е имало обратен ефект – криза на съществуващия начин на управление; криза на културата и разпад на всичко духовно; криза на самото човешко съществуване. Накратко казано, това означава, че днес драстично е поставено под въпрос разбирането за прогреса като господстващ начин на мислене и действие на западния свят, с което е потисната и подменена християнската идея за спасението. Ако се съди по много неща, такава идея за прогреса не само не води до освобождаване на човешкия образ, но поставя под въпрос и самата идея за човека. Става дума за постоянното превръщане на човека в придатък на технологиите, което фактически го прави бездуховен и свежда неговото отношение към живите същества и нещата до отношение на „притежаване и господство”. Следователно „разумният човек” на новото време, воден от силно желание да бъде „пазач на битките”, свършва като истински „наместник на небитието”! Тук ще оставим настрана иначе „простата истина”, че превъзходството на човека над останалата природа не му дава възможност да се раздели и отдели от нея, ставайки независим, но му дава „възможност да издигне природата до нивото на лично съществуване и да бъде едно с Бога”. (Епископ Игнатий Мидич, „Християнство и екология”)… Именно в тази връзка неизбежно се поставя въпросът: дали на човека е позволено всичко, което може – как иначе бихме могли да заключим от наивната вяра на съвременността във всемогъществото на науката и безграничността на прогреса – по отношение на развитието, или пък може само онова, което му е позволено? Отговорът на този въпрос при всички случаи съдържа важни морални и духовни импликации, представлявайки постоянно изкушение за човека. Именно защото рационализмът не може да бъде цел на самия себе си, а само средство за очовечаването на човека, днес трябва, в името на истинската еманципация и освобождаване на човека, решително да се изисква избягването на вредните последици от абсолютизирането на рационализма. Това всъщност значи най-сериозно да се вземат пред вид, освен умът, човешките желания и чувства, вяра, въображение и съждение: следователно, отново да се обхванат и обновят всички измерения на човешкото. Ръководейки се от това, днешните екологични и антиядрени движения – като само един от възможните отговори на рационализма, предизвикан от индустриалното общество – открито въстават против исканията на репресивния ум, усърдно настоявайки на „нов морал” и „нова чувствителност”. В този смисъл да говорим днес за екологията означава всъщност да говорим за човека. На преден план стоят проблемите на човека, когото машината е задушила, които е сам със себе си в раздора, умален отвътре и застрашен отвън (Муние).

Това, че въпросите на екологията имат морално и духовно измерение и засягат всички хора, показва и фактът, че Вселенската патриаршия досега е организирала много симпозиуми по екология, с което е посочила на световната общественост актуалните проблеми, позовавайки се на установяването на стабилна връзка между науката и религията и на разработването на принципа на екологичната етика (Живица Туцич, „Новини от християнския свят”).

Възможностите на Православието за осмисляне и разрешаване на основните екологични проблеми днес никак не са малки. Преди всичко православната антропология смята, че човекът не е създаден, за да притежава нещата и да развива своя инстинкт за превъзходство над тях, а за да ги назовава, тоест да започне „разговор на ти” с тях, при това насочвайки ги към Бога и към самия себе си. Неговите отношения с тях не са отношения на господар със слуга, а на „братство” по произход и същност. Нещо повече: природата дори се смята за съставна част от самото човешко тяло. В отношенията между човека и природата всъщност става дума за една особена близост, която не заличава своеборазието и оригиналността на което и да е от нейните творения. Напротив, Православието съзнателно набляга на възстановяването и оживяването на прекъснатия диалог между човека и природата, като Божии творения, имащи общ източник, на тяхната среща, допир, взаимно проникване, пулсиране и разпознаване и, разбира се, на общото им участие в живота на цялата вселена, устроена по законите на реда и йерархията. Така днес Православието предлага очевидни възможности на човека да си припомни уникалността, хармоничността, смислеността на всичко сътворено…

Защото видимият свят свети с истинска светлина, която прониква в човешкото сърце и поддържа неговия живот. Именно тази светлина е необходима на човека, за да развие своята интелигентност и да се издигне към своя Бог!

Следователно Църквата намира изход от днешните сериозни екологични проблеми и заплахата от екологична катастрофа във възстановяването на връзката между човека и Бога, която е възможна благодарение на въплъщението на Словото, и по-нататък се осъществява чрез участието в литургийната съборност – именно защото свързва екологичната криза с антропологичната и спасението на света със спасението на човека.

Обаче православната литургия има не само сотирологически, но и космологически импликации, с оглед на това цялото творение да бъде възнесено към Бога заради живота. И, както изглежда, възстановяването, на литургичния етос е един от възможните пътища за изцелението на „смъртоносно ранената природа”, засегната от човешкото безразличие, себичност и разрушителност – затова съвсем уместно звучи пророческото мнение, изказано от Мерло-Понти: двадесет и първият век или ще бъде религиозен, или изобщо няма да бъде…

Статията е публикувана във „Вестник на Сръбската Патриаршия”, бр.1002, рубрика „Църква и
общество”. Публикува се на български за пръв път. Превод: Татяна Филева

Коментари

коментара