Посвещава се на нежните души, скърбящи за „Нотр Дам”
Още не е изстинала пепелта на „Нотр Дам”…
„Как да изпратим пари за възстановяването на „Нотр Дам”?” – питат някои от нашите. Това е трогателно. Но ми се иска да ги питам: а за нашите храмове също така ли скърбите? Та нали съветското време ни остави в наследство множество осквернени храмове. Някои от тях дори и за декор на „Вий” (на Гогол) не стават. Защото стените са останали, но куполът е съборен. Както е в унилия „Левиатан” на унилия Звягинцев. Синът на главния герой редовно се среща с приятели в разрушен храм. Те палят огън, пият, дрънкат на китара. А от олющените стенописи тъжно ги гледат оцелелите светии. От стените израстват дървета. Нима на всички им е жал за тези храмове? Та те са много на брой. Аз, естествено, разбирам, че да правиш дарения за Света Гора или да влагаш парите си в наследство на ЮНЕСКО е някак по-забавно. Чувстваш, че не напразно си жив. Но тук нещо не е както трябва. Все едно да рониш сълзи за куцащо куче, а близо до теб да живее твой роднина, който е куц, но неизвестно защо за него не ти е жал. Не отронваш и сълза.
Не е необходимо да изгори храмът, за да го обикнеш. Трябва изобщо да обичаме храмовете, независимо от възрастта им и от културната им значимост. В тях е редно да се молим – най-добре всяка неделя. Това не всички го разбират. Главният герой на Ал. Вампилов от „Лов на диви патици” казва: „Да отидем да се венчаем в планетариума”. А защо в планетариума? Ами защото повечето храмове тогава са били преобразувани в зеленчукови складове и планетариуми. Днес, може би, те вече са възстановени с помощта на ентусиасти, на местната администрация и на меценати. Но онзи, който до ден днешен не е започнал да се моли на Бога и който никак не е участвал в това възстановяване, като минава покрай тези храмове, може да каже: „Тук пиехме бира с компанията като бяхме млади”. Отношението остава същото.
„Отче, отвори! Ходи ни се до тоалетната” – викат компания младежи пред затворените врати на храма. „Храмът вече е затворен” – отговаря пазачът. „Тогава ние сега тук до храма ще свършим работата” – казват те. Тази случка е от наши дни. Разказа ми я таксиметров шофьр – руснак. Той също спомена, че в компанията е имало едно момче от Азия – от Таджикистан или Узбекистан. Той казал: „Аз до храма няма да пикая”. А руснаците не казали така. Това какво е?
Страшно е! Страшно е да обичаш чуждите тухли, а да презираш собствената си земя с нейната история и религия… Страшно е да бъдеш циничен пришълец в родината си. Но най-ужасна е липсата на страх от Бога на битово ниво и пълната отчужденост по отношение на молитвата. Само вижте как яростно понякога се съпротивляват на изграждането на нови храмове в кварталите хората с бяла кожа и чиито фамилии завършват на „–ов”. И какви са аргументите им? Съвсем прости: няма да имам къде да извеждам кучето и сутрин ще ме будят камбаните. Вече не можем всичко да прехвърляме на комунистите. Тези хора вече не са се раждали под звука на първомайска манифестация и не са им връзвали пионерски връзки по време на Ленински урок. А какви безбожници са! Впрочем такива хора също могат да пратят пари за „Нотр Дам”. Само им дайте номер на сметка.
Ето думите на Шолохов от „Съдбата на човека”: германците натъпкват в храма пленените червеноармейци. За беда на един от пленените му се дохожда по нужда, а той бил набожен. Стискал, стискал и накрая заплакал: „Не мога да оскверня светия храм, аз съм вярващ, християнин! Какво да правя, братя?“ .Едни от пленените му се смеели, други го ругаели, трети му давали разни шеговити съвети. Тази история завършила много зле. Човекът започнал да чука по вратата и да моли да го пуснат навън. Фашистът отвън стрелял през вратата по цялата й ширина в откос и убил и набожния човек, и още трима, а един ранил тежко. Раненият починал призори.
Тази повест е написана през 1956 г. Описаните събития са от 1941 г. Многозначителна картина! Онези, които се смеели, ругаели и давали шеговити съвети, очевидно без проблем биха отишли по нужда в някой ъгъл на храма. Съвестта не би ги мъчила. Защото храмът за тях изобщо не е свят. Те, вероятно, никога не са се молили в храм. Опасявам се, че народът ни донякъде остава точно такъв. И съжалението за чуждия храм не е толкова скръб именно за храма, а всъщност е сантименталност, породена от телевизора. Той, телевизорът, вече отдавна ни учи да проливаме сълзи за перипетиите в сериалите, да се ужасяваме от отдалечените пожари и земетресения, да се вълнуваме за героите от днешните риалити предавания. Изобщо, да прахосваме ресурсите на емоционална отзивчивост за неща, които са далечни и пряко не ни засягат. Но телевизорът не е длъжен да ни учи да забелязваме това, което е пред нас. Разбира се, може да се отдели ефирно време и за това. (Но общо взето не е задължен.)
Кога най-сетне ще започнеш да се молиш, руски човече, и като започнеш да се молиш, ще заобичаш храма с истинска любов? Не далечния храм в чуждата страна, а родния – който е на две крачки. Кога процентът на твоите богомолци ще прескочи вече мизерните и жалки 3 или 5 или дори 7%? Селските енории затова ти се струват свети, защото са бедни, когато попаднат в полето на твоя блуждаещ по новините взор. „Светата Рус” какво е според теб – просто тема на конференция или предмет на исторически спомени? Може би е подигравка или филологическо клише, изплъзнало се от устата на Владимир Сергеевич Соловьов и кръжащо с укор като птица над нашата земя.
Любовта към храма – та тя е и любов към гробището, при което е храмът. Тя е познаване на съдбите на онези, които са се упокоили в тази земя преди нас. Тя е начин да се присадим към дървото и да престанем да се подмятаме на земята като сухо и безжизнено клонче. Това е мястото, където устните ни изричат най-важните думи в живота: „Помилвай ме, Боже” и „Господи, слава Тебе”.
Освен това, почти сто древни храма и манастири са били взривени от албанците в Косово при съзнателното „затваряне на очи” от страна на САЩ и съюзниците. Плачете за тях, ако са ви останали още сълзи, изплакани по други поводи. В нощта, когато гореше „Нотр Дам”, гореше също и православният храм в Харковска област, подпален от националистите. Да не забравите да плачете и за него, както и за онези храмове, които са унищожени от украинските снаряди на Донбас. Да знаете – всички тези светини имат разплащателни сметки.
А Квазимодо е бил звънар в катедралата „Сент Йосташ”, която се намира на площад Помпиду. Тя също е прекрасна базилика, почти не отстъпва по древност на „Нотр Дам”. Виктор Юго със силата на творческата си фантазия го „преселва” в „Нотр Дам”. И ако писателят не беше приковал вниманието на публиката към „Нотр Дам”, то биха разрушили тази катедрала през ХІХ век безбожните революционери на Париж по заповед на също така безбожните буржоа. Без да им мигне окото биха я унищожили. Такива планове са били напълно реални.
А Есмералда е изцяло измислена от Юго. За нея може и да не плачете.| tsargrad.tv
Превод: Евгения Николчева
