Православието и съвременната психология

Протойерей Вадим Леонов е доктор по богословие, доцент, проректор по научно-богословска работа в Сретенската духовна семинария, Москва. Статията е основана върху доклад, изнесен от автора на конференцията „Мястото на психологията в духовното образование“ в Православния университет „Св. Йоан Богослов„ на 22 март 2021 г.

Опитите за сближаване между православието и съвременната психология ми изглеждат като взаимно налучкване на пътя между двама пътници, които искат да вървят заедно по един път, но се намират на разстояние един от друг – на двата противоположни края на голямо поле, изпъстрено с красиви цветя и благоуханни треви. Под покривалото обаче на прекрасната зеленина има мини, без чието обезвреждане сближаването им е невъзможно. Моята задача виждам в това – да обознача взривоопасните теми, както ги виждам от позицията на православен пастир. Ясно е, че от другата страна се вижда нещо друго и съответната работа трябва да бъде извършена от двете страни. Без обозначаване на опасните „зони“ и тяхното „разминиране“ е сложно да говорим за сближаване, а при реално необмислено взаимодействие без предварително решаване на съществуващите противоречия, тежки травми не могат да се избегнат. И тъй, да изброим някои най-очевидни проблемни теми и въпроси в сферата на взаимодействието между православното пастирство и съвременната психология.

1. Нееднородност, множественост, вътрешна противоречивост на психологическите учения

Ако въпросът за взаимодействието между православното пастирство и психологията се поставя в един общ план, това означава, че в перспектива православните пастири трябва да взаимодействат не с ограничен кръг избрани психолози с православен мироглед^[1], а с психологията като цяло, като наука. Ако такава задача бъде поставена по отношение на физиката, химията, астрономията, биологията, генетиката или всяка друга традиционна наука, то дори въпреки разминаванията в разбирането ни за света и човека, ние бихме имали общо взето цялостни представи за църковното и научното учение, които бихме могли да сравняваме, съпоставяме, противопоставяме, да изграждаме мостове между тях и т.н. За съжаление, в случая с психологията всичко е много по-сложно. Всяка ярка личност в психологията, а такива е имало и има немалко, се старае не само да развие онова, което е съществувало преди нея, но и да построи нещо принципно ново: своя система, своя школа, която, след като вече се е появила, започва да живее свой собствен живот наред с множеството други школи. Такова безкрайно роене се наблюдава дори и в рамките на едно психологическо направление.

Да вземем историята на психоанализата на Зигмунд Фройд. В началото от нея отпаднал неговият ученик Алфред Адлер, създал своя собствена психоаналитична концепция, осъдена сурово от основателя Фройд. След това се отделил Карл Юнг, който активно се интересувал от митология, спиритизъм и окултни теории. Следващите неофройдисти също се заели със създаването на свои психоаналитически школи (Ерих Фром, Карен Хорни, Ерик Бьорн, Хари Съливан и др.). Този процес на роене, противопоставяне, взаимно опровергаване продължава и до ден днешен. Съвременната психоанализа в широк смисъл – това са повече от 20 концепции за психичното развитие на човека, като при това психотерапевтичните методи в психоанализата се различават също толкова силно, колкото и самите теории.

Затова, ако например е поставена задачата да сравним аскетичното учение на Църквата и психоанализата, се появява въпросът: с коя именно от двадесетте теории на психоанализата да сравняваме? Коя от тях е най-меродавна? Отговора на този въпрос не знае никой дори в рамките на психоаналитичната общност. Но психоанализата е само една малка част от съвременната психология. В другите нейни области ние също се сблъскваме с огромен брой противоречиви или автономни теории, обясняващи едно и също психологично явление по различен или дори противоположен начин. На тази основа се изграждат множество още по-противоречиви психологични методики. Очевидно е, че не можем да градим съдържателни отношения с всички тези концепции едновременно, но ако прехвърляме мостове само с няколко „избрани“, то какви трябва да са ни критериите за избор? Къде е истината?

2. Липсата на ефективна „имунна система“ в психологията

В църковния живот и класическите естествени науки съществуват вътрешни механизми, които защитават фундаменталните принципи, ценности и идеи от изопачаване. Използвайки тези механизми, Църквата осъжда заблудите и ересите, отхвърля еретиците и различни други лица за вероучителните им отстъпления и моралните им нарушения.

Аналогични механизми има и в традиционните науки. В тях недоказаното твърдение, неверифицируемият опит се отхвърлят, а всички опити за вкарване на магия или необоснована мистика в научните построения се изобличават строго като прояви на лъженаука, а авторите им – като шарлатани. Невъзможно е да си представим свещеник, който да се смята за колега на някой шаман, или пък учен-астроном, който да публикува статия в едно научно списание заедно с професионален астролог.

Психологията обаче проявява в това отношение огромна толерантност. В известния интернет-портал на психолозите www.b17.ru в списъка с предлаганите методи на психологична помощ са посочени и хипнотерапията, и НЛП, и интегралното невропрограмиране, и трансперсоналната психотерапия, и много други неща, които предизвикват от научна гледна точка големи въпроси, а от християнска гледна точка са напълно неприемливи. Нещо повече, немалък брой от посочените специалисти-психолози (регистрирани са повече от 40 000 дипломирани специалисти) едновременно открито практикуват и астрология, и астропсихология, и ведийска астрология, и различни видове хипноза, занимават се с предсказания по картите Таро и други окултни методи. Често всички тези неща вървят в един общ пакет услуги, оказвани от един дипломиран психолог. Същото разнообразие и синкретизъм можем да видим и във всяка книжарница, ако потърсим в нея раздела „Психология“. Книгите по научна психология заемат там много скромно и незабележимо място. По-голямата част са книги с различна степен на окултизъм, магия и нерецензиран популизъм.

Опити за изработване на „имунна система“ за самопречистване и самозащита от шарлатанство и недобросъвестни хора се правят и в психологичните организации. Но дори и такива защитни механизми да възникват, те работят само в рамките на локални групи и не оказват пречистващо действие върху психологичната общност като цяло.

Не можем да не признаем високата степен на научна разработеност на някои раздели на общата, възрастова, клинична, педагогична психология и клиничната психиатрия. И все пак специалистите в тези области не се дистанцират открито от всички ненаучни и дори откровено окултни методи, прилагани от други техни колеги, а тъкмо това е главният белег за неефикасна „имунна система“. Психологът-окултист, отхвърлен на едно място, лесно може да си намери пристанище на друго, без да губи статута си на психолог. Ето защо, докато механизмите за самопречистване не започнат да работят ефективно, не си струва да отваряме портите на Църквата пред цялата психологична общност в нейното многообразие.

3. Противоречие между християнството и психологията в съществените им ценностни нагласи

Всяка психологична концепция има в основите си някакви ценностни ориентири, които се транслират пряко или косвено при нейното прилагане. Няма съмнение, че създателите на психологичните учения, теории и методи са движени от най-добри подбуди. Те се стремят да направят човека щастлив и живота му – пълноценен; но точно тук започват сериозните ценностни разминавания. Работата е там, че основните ценностни категории: „щастие“, „пълноценност“, „личност“, „човек“, „естественост“, „саморазвитие“, „добро и зло“, „норма“ и т.н. са крайно размити в рамките на хуманитарния дискурс. Затова при изучаването на методите на съвременната психология веднага се забелязва, че те могат да развиват човека в най-различни и дори противоположни направления. Ако съпоставим тези подходи с пастирския опит на Църквата, то веднага ни идва на ум старата поговорка: „Което за един е добре, за друг е смърт“. Ще дадем няколко примера.

3.1. Отношението към събеседника

В съответствие с пастирската традиция на Православната църква за свещеника човекът е:

• образ Божи;
• брат или сестра во Христе;
• духовно чедо

За психолога или психотерапевта в рамите на неговата професионална дейност човекът е:

• клиент;
• пациент

Очевидно е, че в православната традиция цел на общуването е да се формира,  посредством Божията благодат и взаимната любов в Христа, едно духовно родство между свещеника и неговия събеседник.

В психологическия подход ценностните нагласи са други. От понятията „клиент“ и „пациент“ очевидно следва, че човекът се разглежда или 1) като субект на комерсиални отношения, поръчващ услуга, а психологът е онзи, който оказва тази услуга въз основа на фиксиран (писмено или устно) финансов договор; или 2) като болен, дошъл на прием при лекаря, въпреки че в действителност все още не се знае болен ли е той или не. При всички случаи, на понятийно ниво вече се извършва редукция на човека от нивото на богоподобен субект до нивото на потребител на услуги или априори нездраво същество. И, разбира се, любовта като основа на взаимното общуване в отношенията между психолога и клиента (пациента) не само че не се предполага, но и категорично не се препоръчва, за да се запази дистанцираността на психолога, неговата обективност, за да се избегне появата на взаимна зависимост и други негативни последици.

В своята индивидуална дейност много психолози се опитват да излязат някак от тази нравствено съмнителна ситуация, в която човекът се разглежда само като клиент или пациент, но на понятийно ниво този проблем съществува в психологията и засега не е намерил решение. Очевидно е, че един такъв подход към хората е неприемлив за православното пастирство.

„Клиент“ и „пациент“ е човекът не само за психолога, но и за стоматолога, за педиатъра, за представителите на много други професии, но никой не изисква от свещеника да си взаимодейства с тях; в още по-малка степен пастирите могат да заемат нещо от техните методи на взаимодействие с хората, и затова различното отношение към човека от страна на свещеника и на представителите на тези професии не оказва влияние върху пастирската дейност. В случая с психолозите нещата са по-различни. При заимстване на техните методи вече не можем да избегнем съществуването на различни подходи към хората в рамките на една обща дейност, в пределите на едно и също храмово пространство, а това вече е сериозен проблем.

3.2. Рамките на отношенията в диалога

В пастирската дейност те са много гъвкави и свободни. Вие можете да се срещнете със свещеника в тайнството Изповед, в отделна беседа, да спрете свещеника в храма и след разговора повече никога да не отидете при него, без да усещате някакви угризения на съвестта поради това. Не сте длъжен да влизате във формални отношения със свещеника, да му плащате за изповедта или личните беседи, да му давате отчет за делата си, ако не искате това. Главното основание за стабилните отношения между свещеника и енориаша, ако те се появяват и не са обусловени от някакви непреодолими външни обстоятелства (например, другият свещеник е отдалечен на 100 км в друга енория), е  реалната полза, която получава човекът от тях.

В психологическата практика нещата са много по-различни. Всички видове психологическа помощ предполагат писмено или устно сключване на финансов договор между психолога и клиента (пациента) с конкретно изразена финансова отговорност на последния.

Договорните отношения съществуват в много социални сфери, и там те са напълно оправдани. И все пак ефективността на договорните отношения в светския живот не са повод за внасянето им църковната среда, а да не говорим за пастирската дейност.

Свещеникът може да подпише договор с електротехник за ремонт на електрозахранването в енорийския дом и да не се чувства загрижен за своята пастирска дейност и паство, защото методите на работа на електротехника могат да повлияят върху физическите аспекти на живота на енорията, но все пак не оказват въздействие върху духовното развитие на енориашите. При сътрудничеството с психолог всичко е по-различно: неговите методи, предполагащи финансови договорни задължения на клиента (пациента), засягат непосредствено пастирската сфера на душевно-личностното развитие на хората. Ако пастирът сам е решил да прилага психологическите методи, той се оказва пред друг сложен избор: каква форма на лични отношения с енориашите да избере – любовта в Христа или договора? Мисля, че няма нужда да обяснявам, че вторият вариант е абсолютно неприемлив.

3.3. Развитие на „любовта към себе си“ и формиране на „здравословен егоизъм“

Това е много разпространена в психологическата литература тема^[2]. Понятието „любов към себе си“ в онзи смисъл, който влага в него съвременната психология, не се среща никъде употребено в положителен контекст в светоотеческата книжнина. Напротив, светите отци са гледали отрицателно на любовта към себе си. Например, св. Кесарий Арелатски, живял през VI век, пише:

„Както чрез любовта към себе си човек погубва себе си, така и чрез себеотрицанието той се спасява. Любовта към себе си е била първото падение на човека“^[3].

Тази мисъл става разбираема, ако си спомним думите на Спасителя:

„Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот“ (Ин. 12:25).

На друго място Господ призовава Своите ученици:

„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лк. 9:23).

Тоест любовта към собствената душа (в този случай към собствения живот) се осъжда от Господа; трябва да намразим себе си и да се отречем от себе си, за да следваме Христа. За какво всъщност става дума тук?

Светоотеческата мисъл обикновено прави антропологично разграничение между естеството на човека и греховността, привнесена в него. В цитираните евангелски места, където се говори за себеомраза и себеотрицание, става дума именно за отхвърляне на греховността и порочните страсти. Тъй като те са се вкоренили дълбоко в хората, станали са привични и дори сякаш естествени (как да не си спомним поговорката: „Навикът е втора природа“), то избавянето от тях изисква от човека немалко усилия и радикална решимост. И въпреки че се изрязва греховното допълнение към природата на човека, субективно този процес се изживява твърде болезнено, понякога дори като самоунищожение, като доближаване към ръба между живота и смъртта.

За да обосноват богословски „любовта към себе си“ и „здравословния егоизъм“, психолозите често се опитват да използват евангелските думи на Христос: „възлюби ближния си като самия себе си“ (Мт. 22:39). Оттук се прави изводът, че първо трябва да обикнеш себе си и чак след това можеш да се научиш на любов към ближния. Веднага ще кажем, че при светите отци никъде не се среща такъв прочит на тези евангелски думи. Това тълкуване е привнесено в християнската традиция от психологията, от неофройдиста Ерих Фром. В своя трактат „Изкуството да обичаш“ (1956) той пише:

„Идеята, изразена в библейското „възлюби ближния като самия себе си“ подразбира, че уважението към собствената си цялостност и уникалност, любовта към самия себе си не могат да бъдат отделени от уважението, разбирането и любовта към другия индивид. Любовта към своето собствено „аз“ е неразделно свързана с любовта към всяко друго същество“.

Важна отлика на възгледите на съвременните психолози по този въпрос от възгледа на Фром, който е разглеждал любовта към себе си и любовта към ближните като цялостно и неделимо явление (за разлика от Фройд, който смятал, че тези неща са противоположни и несъвместими), е в това, че сега в психологията доминира мнението, че в началото трябва да обикнеш себе си, а след това да се учиш на любов към другия, т.е. тези два аспекта на любовта се поставят в една хронологическа последователност. При това не се дават ясни отговори на въпроса: кога, на кой етап на развитието на любовта към себе си човекът е способен да започне да обича ближния? Също така не е ясно: няма ли да стане любовта към себе си толкова увлекателно занимание, че за другите хора просто няма да остане нито време, нито сили? Тази опасност е забелязана още от Оскар Уайлд: „Любовта към себе си е начало на романтични отношения, които продължават цял живот“.

Но ако се върнем към евангелските думи, дори без поглед към светоотеческите тълкувания, се вижда, че тук липсва призивът да развиваш любовта към себе си. Представете си, че някой ви каже: научи се да летиш като птица или да плаваш като риба. Значи ли това, че първо трябва да научим птицата да лети и рибата да плува и чак след това самите ние да усвоим тази способност? Очевидно не. Същото се отнася и към тези думи на Христос. Той не казва: „първо се научи да обичаш себе си, а след това обикни ближния като себе си“, а се опира върху любовта към себе си като върху самоочевидна даденост, като върху един неоспорим факт.

Трябва ли да доказваме колко голяма любов към себе си има у всекиго от нас? Не, разбира се. Нека всеки си отговори честно на въпроса: кого наглеждам най-много и на кого отделям най-много внимание в моя живот? Кого най-вече храня, обличам, слагам да спи, грижа се за здравето му, тревожа се за успехите и несполуките му, за кого мисля повече от всички? Отговорът е очевиден: в центъра на моя живот главният обект на вниманието ми съм самият аз. Дори най-близките ми роднини и деца, приятели и познати не получават и малка част от вниманието, което отделям на самия себе си. И това състояние е характерно практически за всички хора с малки изключения. И ето че евангелската заповед е тъкмо такава – да започнем да се грижим за ближния по същия начин: със същото усърдие да изживяваме неговите успехи и несполуки, да го храним, обличаме, лекуваме и всякак да се грижим за него. Тъкмо това е евангелската любов към ближния като към самите нас.

Но ако си поставим за цел да развиваме не любовта към ближните, а именно любовта към себе си, то разривът с тях ще се увеличи още повече. За да изпълним тази заповед Христова, движението трябва да се извършва в противоположна посока. С Божията помощ трябва да се отречем от себе си заради Христа, да се отречем от греховните си желания, от повредената си воля, за да осъществим евангелските заповеди. Тогава в човека влиза Божията благодат, която преобразява и него, и хората около него. Във всяка съвременна енорийска община могат да се видят немалко преобразили се хора, избавили се в една или друга степен от греховната си повреденост, ръководени именно от тези евангелски принципи. Разбира се, в този процес има много трудности: следват и несполуки, повторни падения, заблуждения, и все пак правилността на пътя е очевидна.

По такъв начин различните ценностни и понятийни нагласи на християнството и психологията формират и различна методология, която води понякога в противоположни посоки, и възможността за съвместяването им изглежда твърде проблематична.

3.4. Методики за „повишаване на самооценката“

Тези методики от християнска гледна точка са средства за подхранване на гордостта, самолюбието и егоизма, което противоречи коренно на християнското учение за смирението, кротостта и любовта. Интернет е препълнен с предложения за психотренинги за повишаване на самооценката, но няма да намерите там нито едно предложение за понижаване на самооценката, въпреки че хората с неоправдано висока самооценка са огромно множество.

Направихме едно малко проучване в интернет. При търсене на тренинги за повишаване на самооценката Гугъл даде 221 хиляди резултати, а Яндекс – повече от 4 млн. След това се опитахме да намерим тренинги за понижаване на самооценката. И двете търсачки започнаха настойчиво да ни убеждават, че е допусната грешка и думата „понижаване“ трябва да се замени с „повишаване“. След като стана ясно, че формулировката ни е вярна, те дадоха съответно 113 хиляди и 2 милиона резултати, в които отново се предлагаха тренинги и средства за повишаване на самооценката. За понижаване на самооценката в интернет не се намери абсолютно нищо. Получава се така, че хората страдат само от занижена самооценка, а от завишена – никога. И все пак житейският, християнски и пастирски опит ни показват, че това изобщо не е вярно. Хората със завишена самооценка са изключително много, но никой не възнамерява да ги лекува.

Опитите да намерим тренинги за придобиване на кротост и смирение също дадоха нулев резултат. Не сме търсили тренинги за придобиване на любов, защото търсачките щяха да дадат милиони посочки към развратни сайтове.

Очевидно е, че съществуващите психологични методики за повишаване на самооценката не могат да се съгласуват с християнското учение за смирението и кротостта. Този проблем е тема за много сериозно обсъждане от страна на психолозите и богословите.

3.5. Отношение към жертвеността и алтруизма

В психологията постоянно се дъвче темата „комплекс на жертвата“, „синдром на жертвата“. Жертвоготовността се разглежда като невротично състояние, което се нуждае от психокорекция или лечение. В една от статиите на тази тема, като един от белезите за това девиентно според автора поведение, се посочват думите, които използва клиентът: „това е моят кръст“. А като една от причините за „комплекса на жертвата“ се сочи „пропагандата на „жертвеността“ в някои религиозни и морално-философски учения, където страданието се разглежда в позитивен аспект, например като начин за пречистване на душата, умението да се търпят трудностите се разглежда като положително качество, а ролята на жертвата се насърчава“^[4].

Тук не е споменато християнството, но то 100% отговаря на това определение.

Наистина, темата „жертвеност“ е ключова за християнския мироглед и изпълнена с положително съдържание. Да си представим за миг: какво щеше да стане, ако Спасителят беше възприел възгледите на съвременните психолози? Щеше ли да се качи тогава на Кръста? Християнската любов е жертвена по своята същност. „По-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деян. 20:35), се казва в Писанието. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Ин. 15:13). Цитати могат да се дадат още много. Ако се съгласим с негативното отношение на съвременната психология към жертвеността, ние рискуваме не само да не разберем подвига на Христос, но и да загубим самата същина на християнството. Това е дълбок ценностен проблем и той се появява неизбежно при съпоставянето на съвременната психология и православното пастирство.

4. Разлика в антропологичните модели, лежащи в основата на християнството и психологическите учения

Ако православното богословие притежава достатъчно стройна и обоснована в своите фундаментални положения антропологична концепция, то в областта на психологията не наблюдаваме такова нещо. Практически всяка голяма психологична школа предлага своя визия за човека, която само отчасти корелира с другите психологични антропологии, а често пъти е в остро противоречие с тях.

Очевидно е, че взаимодействието между православното пастирство и психологията е възможно само при съвпадане на базовите ценности и изходните антропологични модели.

5. В психологичния дискурс липсват базовите християнски понятия: „Бог“, „образ Божи“, „душа“, „грях“, „добро“, „зло“ и т.н.

Православното богословие и пастирство са немислими без тези категории. Това са най-важните ценности на християнството, и затова плодотворното сътрудничество между православието и всяко друго хуманитарно учение, в което съществуването на тези понятия се поставя под съмнение, изглежда твърде проблематично.

В нехуманитарните науки също липсват тези богословски и антропологични категории, но те не работят с антроположки концепции, и затова използването на методи, например, от областта на математиката, физиката, химията, не може да повлияе върху пастирското отношение към човека.

В психологията, обратно, съществуват множество аксиоматични антропологични модели, изпълнени с крайно спорно съдържание. При използването на психологичните методи съответната антропология се транслира върху хората – това е много сериозен проблем. Например, в някои психологични методики имплицитно присъства и се налага идеята, че човек е самодостатъчно същество, а човешкото съвършенство и щастие нямат отношение към Бога.

6. Атеистичните и антирелигиозните нагласи в много психологични учения

За съжаление, повечето психологични учения не само са атеистични, но и разглеждат вярващите хора като болна човешка група, която трябва да се лекува, а религията – като причина за техните болести. Например, ако психологът работи строго в рамките на психоаналитичната парадигма, то той гледа на вярващия човек, съзнаващ своята греховност, своята немощ без Бога, готов на жертвена любов, способен да търпи унижения и скърби заради Христа, като на болен.

По един удивителен начин психологията прави големи отстъпки на будизма, даоизма, кабализма, отчасти на индуизма и окултизма. Интеграцията на психологията с тези религиозни учения понякога е много плътна, но това е защото тези религиозни учения се градят предимно върху използване на човешки ресурси.

Известни са опитите за създаване на християнска, православна, светоотеческа психология. Това е добра новина, но засега тези опити не са се концептуализирали и затова взаимодействието с тях се намира на един начален етап.

7. Липса на дълбоко осъзнаване и умения за ефективно използване на аскетичното наследство на Православната църква в съвременната пастирска практика

Ако в предишните точки повече сочихме проблемите, присъщи на психологията (както знаем, винаги по-добре се виждат прашинките в чуждото око, отколкото гредата в собственото), то сега ще споменем един вътрешен църковен проблем, който пречи на конструктивното взаимодействие между православието и психологията.

Според нас проблемът е в това, че ние зле познаваме и още по-зле владеем духовното съкровище, което сме наследили от поколенията отци подвижници. Теоретически все още можем да опишем криво-ляво едни или други елементи на духовния живот и вътрешния свят на човека, но когато минаваме към областта на практиката, малко неща умеем да правим ефективно и в широк мащаб. Малко са православните пастири, които могат да ни научат на правилна молитва, да ни помогнат да изкореним страстите и да насадим добродетели. Малко са християните, които владеят това изкуство над изкуствата и наука над науките.

Но това не е проблем на Църквата на концептуално ниво, това е проблем на всички нас, които живеем конкретно тук и сега, проблем на нашето нехайство. Много православни християни не съзнават огромната ценност на духовното съкровище на православието, което сме наследили от предишните поколения, и затова започват да се подмазват на чуждото, стремят се да избягат в далечна страна и да напълнят стомаха си с непригодна храна. Сякаш седим върху сандък със съкровища и просим медни петачета от минувачите. С това позорим не само себе си, но и светите отци, които са ни поверили това съкровище.

8. Подмяна на пастирската практика с психологични методи

Този проблем е вътрешноцърковен. Той стремително се задълбочава поради това, че редица свещенослужители са буквално очаровани от приказните възможности на психологията, широко разтръбени в популярната и не твърде доброкачествена литература. На такива пастири научната критика на тези методи е или непозната, или те я игнорират съзнателно заради възможността да продължават да пребъдват в сладката илюзия на радост, щастие и самодоволство. Започвайки със сравнение на пастирските методи и психологическите, те бързо минават към изравняването им и накрая стигат до убеждението, че и в съвременния църковен живот психотерапията се оказва по-ефикасна, отколкото многовековният пастирски опит. Каещите се грешници в очите на такива пастири се превръщат в комплексирани невротици, а пастирът – в психотерапевт или дори още по-лошо – в помощник на психотерапевта. Такива пастири поставят невротична диагноза практически на всички, включително и на светците, канонизирани от Църквата.

Никакви аргументи очарованите пастири не приемат. Например факта, че стремителният ръст на невротичните разстройства през последните 50 години се извършва на фона на фантастичния ръст на броя на психолозите, психотерапевтите, психотренингите, психиатричните болници, психологичния медиаконтент и всички други форми на психологична помощ. Такива пастири трудно могат да разберат, че за психоаналитика религиозният човек е невротик не по едни или други белези, а по определение, защото, както е казал основателят на психоанализата,  „религията е колективна невроза“. Тоест общуването с религиозния човек е общуване с невротик по определение, независимо от реалното му психологично състояние. А лечението на такъв един невротик е невъзможно, ако той не се откаже от източника на неврозата – религията и по-точно от вярата в реалния Бог.

Разбира се, никой психоаналитик няма да призове пряко своя пациент към атеизъм. Пациентът „сам“ ще стигне до това след няколко сеанса, в които ще му „изровят“ детските травми, ще му разкажат за неговите комплекси и за вариантите на тяхната сублимация. Постепенно в душата на пациента ще се извършва, както смятат психоаналитиците, замяна на безсъзнателното влечение към Бога с рационална осъзнатост. Той ще разбере сам илюзорността и безполезността на религията за човека, тази според израза на Фройд „горчиво-сладка отрова“.

Не трябва да смятаме, че антирелигиозният патос е характерен само за Фройд. Една Карен Хорни, например, създала свое направление в психоанализата, показва същото отношение към религията, но с помощта на друга аргументация. Според нея религиите принуждават своите последователи да живеят в съответствие с един идеален образ. Ако вярващите изпълняват изискванията, те ще получат вечно блаженство, но ако се отклоняват от тях, следва наказание. Безкрайното тичане след идеалния образ неизбежно ни вкарва в състояние на невроза, където „реалното“ Аз живее в постоянно напрежение, в разрив или конфликт с „идеалното“ недостижимо Аз, както е, например, според думите на Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен“ (Мт. 5:48). Изводът е очевиден: религията е източник на неврози.

Можем да разберем психоаналитиците, които въз основа на една лъжлива концептуална нагласа реализират заложените в нея антирелигиозни идеи в съответствие с обучителните програми, по които са ги учили. Но много по-голямо съжаление предизвикват пастирите, сляпо следващи разтръбените в наше време модни психологични учения, – пастирите, които не просто се отказват от същността на своето свещеническо призвание, но и стават източник на съблазън за своето паство. За съжаление, вече немалко такива свещеници, усвоили модните психологични методики, са се отказали от свещения си сан и са се прехвърлили изцяло към психологично консултиране.

Това явление има много причини, но най-главната е липсата на дълбока вяра в Бога и на реален благодатен опит на пастирско служение. Сигурен съм, че пастирът, който е бил свидетел на множество преображения при хората под въздействието на Божията благодат чрез евангелски живот и църковните тайнства, никога няма да замени своето първородство с паница леща (срв. Бит. 25:28-34).

Заключение

Ние смятаме, че положителното психологично знание в рамките на духовното образование на този етап трябва да бъде представено от следните дисциплини:

1. История на психологията, където да се дава критичен обзор на различните психологични концепции в тяхната поява и развой и нееднозначната им от християнска гледна точка същност, както вече се прави в рамките на курсовете по история на философията и история на световните религии.
2. Пастирска психиатрия, където бъдещите свещеници биха могли да получават базови знания за психичните разстройства, симптомите и начините за взаимодействие с психиатрите за оказване на помощ за психично нездрави хора.
3. Основи на педагогиката. Педагогиката е проекция на психологичното знание в областта на обучението, възпитанието и развитието на децата. Тук също има проблемни места, но те не са толкова остри, защото реалният живот и огромният натрупан опит на човечеството съществено коригират педагогичните идеи. Педагогиката изглежда като значително по-балансирана наука в общото пространство на психологията и затова нейните плодове по наше мнение са по-качествени и значими за бъдещите пастири. Още повече, че много бъдещи пастири ще трябва да организират неделни училища в своите енории, пък и за възпитанието на собствените им деца тези знания няма да им бъдат излишни.

Колкото до взаимодействието между пастирското богословие и психологията в други сфери, то без решаване на посочените по-горе проблеми то ни се вижда засега твърде сложно. Спорните, слабоизучени, научно необосновани области на психологията не трябва да се предлагат пряко на неподготвените бъдещи пастири, тук се изисква голяма предпазливост. И все пак посочените проблеми са важен повод за провеждане на съвместни обсъждания, научно-богословски семинари и конференции. Общуването е необходимо.

В областта на пастирското образование в духовните училища главното перспективно направление според нас е не само теоретическото изучаване, но и практическото усвояване на аскетичното наследство на Православната църква, което засега прилагаме твърде малко – а в него е ключът за решаване на много съвременни пастирски и църковни проблеми. В работата по практическо усвояване на духовното съкровище на Църквата ние неизбежно извършваме едно удивително откритие: най-добрите психологични методики, които ни се предлагат днес, са само жалки подобия на онова, което православието отдавна притежава.

 

Превод: Андрей Романов

Източник: Pravoslavie.ru

Бележки:

^[1] В Русия съществува немалко количество висококвалифицирани православни психолози, и то постоянно се увеличава. За проф. В.И. Слободчиков, проф. Б.С. Братус, проф. Л.Ф. Шеховцова, проф. М.И. Воловикова, М.Н. Миронова, И.Н. Мошкова и другите православни психолози вратите на духовните училища са винаги отворени. Това развиващо се лично взаимодействие между свещениците и православните психолози е много важна основа за продуктивен диалог, но все пак то е недостатъчно, за да говорим за цялостно преодоляване на всички концептуални противоречия и проблеми в сферата на взаимодействието на православното пастирство и психологията.

^[2] Вж.: Леонов Вадим, прот. Психологические проекции христианского понятия о любви к себе и ближнему // Индивидуальное, национальное и глобальное в сознании современного человека: новые идеи, проблемы, научные направления. М.: Изд-во «Институт психологии РАН», 2020. С. 595–615.

^[3] Кесарий Арелатский, св. Проповеди. Turnhout: Brepols, 1953. CCSL 103-104.

^[4] Синдромът на жертвата (Виктимност, Виктимогенен синдром) // https://www.krasotaimedicina.ru/diseases/psychiatric/victim-syndrome