Православната църква и нейните изкушения

Източник: Списание Ние

Появата на списание “Християнство и култура” в началото на 2002 година е вероятно най-доброто доказателство за жизнеността на българската православна традиция. Като издание на Фондация “Българска наука и култура”, списанието (излиза веднъж на три месеца) си поставя амбициозната задача да даде своя действен принос за пробуждането и развитието на ефективен диалог по въпроса за християнството и неговите съвременни измерения в политиката, светската култура и изкуството.

Главен редактор на “Християнство и култура” е доц.д-р Калин Янакиев, а сред авторите откриваме известни имена, както в сферата на теологията, така и на политологията и философия на религията – митрополит Антоний, Христос Янарас или Светослав Малинов. Излизайки извън чисто религиозната тематика това великолепно оформено издание, очевидно се стреми да се превърне в трибуна на онези все още недотам влиятелни среди у нас, които вярват, че именно Традицията и здравият консерватизъм могат да помогнат за преодоляването на дълбоката морална криза, поразила днешното българско общество.

Често упрекват Православието, че е изповеданието, което е най-слабо активно на територията на собствено “историческото” време, че притежава най-слаба и дори отрицателна чувствителност по отношение на ритъма, в който живее и се променя света. Това твърдение обаче, е колкото вярно на повърхността, толкова и невярно в дълбочина. Защото, ако въпросната “ана-хроничност” на Православната църква принадлежи на нейната същност, т.е. на онова, с което тази Църква съзнателно се отличава като вяра и присъствие, то ясно е, че тя не може да и бъде вменена като недостатък само от една външна не-църковна гледна точка.

И за да си дадем сметка за базисните изкушения, пред които Православието (поради съществените му особености) винаги е било изправено, нека видим този парадокс. Православието живее в един “ден, който не е от този свят”, но който пребивава именно в “този свят” – пребивава в него с цялата си друговременност, с цялата си вечност, с цялата си специфична духовност. Дори само това трябва да ни наведе на мисълтга, че православното християнство много трудно може да демонстрира историческа активност, обществен активитет, какъвто често и донякъде неоправдано очакват от него. Всъщност, именно чрез Православието, в съвременната цивилизация на “тоталната външност”, съществува и един стълб на “вътрешност” на съкровеност; звучи един по-интимен глас. Който не се съобразява с лукавите вълни на времето.

От тази сложна и деликатна ситуация на Православието в света произтичат и неговите големи изкушения като изповедание. Нека се опитаме да ги изречем.

Първото изкушение пред Православието е то да потъне твърде много в бляскавостта и витийността, забравяйки, че първообразът на позлатения владишки жезъл е простата пастирска гега. Да превърне Празника в чиста декорация, а присъствието на “Деня” в дните в чисто декоративно. И когато това стане да бъде увлечено от стихиите на този свят, да присъства декоративно тук и там, прибавяйки “трансцедентна” тържественост на светски мероприятия и институции и условна “вечност” на ефимерни и временни претенции. Няма да скрия, че днес част от висшия клир на Българската православна църква, уви, е изкушена да присъства по този декоративен начин там, където са силните на деня, придавайки им (по един чисто театрален начин обаче) силата на “Деня” с главна буква.

Второто изкушение за Православната църква идва от характерната за Православието невероятна аскетичност. Защото тази аскетичност би могла също да бъде доведена до крайност – да се дезинтегрира от останалото, да замени цялата църковност с монашеското затваряне. У нас това изкушение е много по-слабо, но все пак присъства – изкушението от неучастието или направо от неприсъствието на обществената сцена.

Третият елемент от органичния дух на Православието е нещо, което за мен е много трудно да изведа и определя, макар че, като православен, добре го усещам. Това “трето изкушение” е свързано с довеждането до крайност на характерната за Православната църква свръх-смиреност, която я прави най-вече Църква на “кривите”, на бедните хора. То води до истинско сиромахомилство. А желанието всичко да бъде сведено до тоталната бедност – тази тенденция също имаше своето място в и около Църквата у нас, поне в началото на свободното общество, след падането на комунизма. Тя в немалка степен послужи и като аргумент в разкола на Българската православна църква.

Така че, по-дълбоките причини за немощта на православните църкви в съвременния свят не са в това, че въпросните църкви са живели и живеят в страни с тежка и трудна “външна история”, а че (отчасти и поради тази история) трите посочени по-горе елемента не успяват да формират единна православна органичност. Така в т.нар. православни страни срещаме Православието не в единния му лик, а в три характеристични негови маски, които могат и да носят чертите на този лик, но не го въплъщават истински.

Има и още нещо. Православната църква в нашата страна беше избирана от хора, ставащи нейни членове по два различни мотива, различието между които не се виждаше ясно преди 10 ноември, но което започва да си личи днес. Едни избираха Православието като тип духовност, като начин на живот. Имаше обаче други, които избираха Православието като една по-скоро източна патриархална културно ментална форма. Като нещо антизападно, алтернативна на този все по-непатриархален и все по-невротичен свят на съвременната цивилиазция, доминирата наистина от Запада. А това различие в мотивите е способно понякога да поражда дори трагедии.