“Православни” прелъстители – маски и капани

Този текст има за повод придобилия популярност наскоро телевизионен репортаж за три млади и красиви жени, напуснали работата си в прочуто столично заведение, за да се заселят край манастир далеч от столицата. Манастирът не е под юрисдикцията на Българската православна църква, а неговият игумен, след различни “търсения” и лутания в момента е приютил обкръжението си под омофора на гръцки разколнически епископ. Но това не стана ясно от репортажа. Този текст, обаче, споделя наблюдения и върху други истории с ревнители – както от неофициалните, така и от официалните църковни общности.

Историята на тези момичета развълнува, трогна и заблуди мнозина. За кратко време тя стана най-споделяният материал навръх Нова година. Което ни убеди, че имаме огромна нужда да се потопим в духовното, да последваме светците. И колко тъжно е да знаем, че зад прекрасния разказ за спасените души и зад лъскавата опаковка на “преобразяването” се крият и едни съвсем други разкази – за пречупени животи, обсебени и употребени хора, за увредени и смазани души и разбити семейства. Този текст е размисъл за подмяната, за духовните капани, за истинската и лъжливата любов в Христос. Размисъл за манипулациите и имитациите и как да ги разпознаваме, за да предпазим и да помогнем на искрените, каещите се и търсещите.

Някога пастирите съветвали своите енориаши да не оставят подрастващите си деца да отиват сами на църква, за да не бъдат прелъстени и измамени там. Жените и монахините се изповядвали само в присъствие на трети лица, които може би не чували разговора, но наблюдавали отстрани.

Днес всичко това, колкото и да е душеспасително, ни звучи странно, защото по времето, за което става дума в старата църковна литература, църквата е обществено място, а повечето хора са традиционно православни. Но ето че въпреки това греховете или тормозът не са били нещо непознато и по-различно от днес – когато романтизмът по отношение на вероизповеданието включва светското разбиране за греха като сладост или нещо, което ни издига в обществото. Общественото порицание за нечестиво поведение днес е немислимо; негативният му ефект е вече “преодолян” в модерността.

От друга страна, като вече еманципирани от патриархалната йерархичност на пост-пост-модерни хора, можем да убеждаваме (и не само младите), че принадлежността към енорията или обителта се осъществява в разрез с любовта към семейството, рода и народа; или направо против нея. Разбираме и тълкуваме християнството като основа за конфликт със семейните и национални ценности и повод за отхвърляне на общоприетите обществени норми за сметка на субкултурните. И така, при липса на духовна трезвост, така нужна и така чужда на съвременния човек, светлите и високи евангелски идеали, приложени със страст и вдигащи адреналина, стават удобен претекст за отчуждаване от нормалните социални групи, които ни дават подкрепа в замяна на същото от наша страна. И това състояние вече е знак за духовна прелест.

При външното си съприкосновение с аскетиката, оставайки все още напълно светски хора, ние сме склонни да отъждествяваме монашеството, което е апогей на православието, с начин да се излезе от рутината или да се оправдаят житейските неудачи. Неофити или наскоро претърпели душевна травма, загуба, но не потърсили професионална помощ и социална подкрепа, ние по-скоро „не знаем на кой свят се намираме“. Не ни остава въздух да си дадем сметка, че монасите и в житията, и в живота днес са в много по-голяма степен обвързани от семейните и много по-общежитийни, отколкото нас, неспособните да се разбираме дори с един неравностоен на нас партньор или близък роднина. Затова с един много лек подтик от страна на вече опитен в този така прикрит грях ближен, лесно сме склонни да се съблазним и да изпаднем в прелест до степен да започнем да се отъждествяваме с най-изтъкнатите Божии угодници, без да сме извървели пътя, довел ги до светостта, която ни е за пример.

Струва ни се кощунство, в такова превъзбудено религиозно състояние, да си зададем въпроса защо един монашестващ би търсил нашата компания извън своята общност и въпреки традициите да не общува с другия пол…

В храма и обителта социалният натиск съвсем не се превъзмогва от благодатта. Напротив, там започва още с първите стъпки и се задълбочава с времето. Размиват се дистанциите, които в обществото ни предпазват от по-грубите форми на намеса в личния ни живот с намерение да ни коригират по свой вкус. И нещо, което е още по-опасно – така позволяваме и хората от нашия дом, които са ни подопечни, да се излагат на риска да бъдат манипулирани най-незабележимо за нас в светите места, които би следвало да са най-защитени от всякакви съблазни и изкушения. Възрастта, която ни прави по-устойчиви на чисто плътски стимули, (прикрити зад изкривена духовност, облечена в благообразна форма), ни позволява да си задаваме благоразумни въпроси, немислими за съблазнените.

В православната общност никак не важат правилата за недискриминация, които регулират отношенията между двата пола в смесените общества, където те съжителстват в образователните, трудови и други субкултурни отношения. Например в някои източни общества, където извън семейството хората живеят разделено по пол и така осъществяват всичките си социални дейности и общуване, в манастирите обикновено не е допустимо монаси и монахини да се срещат, освен на Великия водосвет и храмовия празник. Истина е, че там е възможно да се види как монах прегръща монахиня, която му е родна майка или епископ да носи на ръце дечица, които са му внучета по плът или кръщелници. Но това са изключения и появата на умилителни снимки от такива случаи в медиите все пак може да се отнесе към идеята, че надмогването на плътта е наша цел, но не и че е напълно постигната и затова не всичко ни е позволено, защото не всичко е полезно…

А ние?…
Не се препоръчва от светите отци дори това – да отиваме в енорията с намерение да уредим свои житейски проблеми; камо ли да се дават съвети на свободните хора там да си търсят брачен партньор и така енорийските беседи да се превръщат в православни седенки. Изискванията за прилично църковно облекло на миряните и изобщо “сексисткото” обличане в каноничната литература се предписва, за да ограничава травестията, а не съблазните чрез външния вид на другия пол – което се постига с разделението на хората по пол в църковното пространство. В съвременността подчертано “съобразеното” облекло, подобно на други религии, в които и двата пола носят дълги дрехи, както е било в древността, може да ни направи лошата услуга да изглеждаме като принцове и принцеси на фона на скромно облечените в спортно-елегантен унисекс стил обикновени хора или да се превърнем в мишена на тормоз…

Абсурдно е, че в православни среди, в енорията най-лесно могат да ви развалят семейството, защото там бдителността ви е притъпена. В контекста на молитвения живот и разпалени страсти, маскирани зад горещата духовност на прелестта, лесно може да бъдете въвлечени в първите невинни стъпки на изневярата. Освен всичко друго, днес свещените канони нерядко се използват от необразовани, неопитни или незаинтересовани духовници извън контекста им. Не защото „светийските” им тълкувания не са достъпни в интернет, а защото гуруизмът предполага и ограничение на достъпа до информация за самото вероизповедание. Подобно на монасите, и миряните са строго съветвани кое да четат и кое – не.
Още по-тежък е проблемът за психиатрична помощ при случаи, когато неусетно религиозността се е превърнала в нехимическа зависимост и дори физическото оцеляване на човека изисква дистанциране и въздържание от манията. Срещу тази потребност от глътка въздух се предявява изискването за често присъствие на богослужението и често причастие с изповед. И човекът започва да крее, особено при смесването на поста с проблеми от спектъра на анорексията и булимията, които са смъртоносни и също така добре могат да се объркат с целомъдрие и въздържание. Нездравото задълбочаване в “аскетиката” понякога се изразява в ежедневно присъствие на богослужение и честа изповед при миряните. Тази практика може да е безобидна при лица, които по този начин привличат внимание, дарения, социална подкрепа или търсят партньор, когото да съблазнят чисто по светски; но тогава вредата е за всички останали. Кой ще ни утеши – младостарецът или младостарицата, които по силата на годините не изглеждат да са заплаха за духовния ни живот, но първото, което искат е да ни унижат и убедят към послушание, целомъдрие и нестяжание, без да сме дали такива обети съзнателно и без да ни е изпросена благодат за това подвижничество?!

Трудно е за хората да разпознават имитацията на искреност и реална принадлежност към етоса, защото тези имитации са водещите стратегии в маркетинга на всяка една земна организация. Естествено е за съвременните православни лидери да се изкушат да ползват всичко от достъпните им средства за манипулация. Понякога те наистина вярват, че водят своето паство към спасение. Друг път самите им енориаши са жадни за власт и влияние и насочват в погрешна посока своите лидери. А понякога самите лидери правят да изглежда така, че енориашите ги подтикват към гуруизъм, за да могат лицемерно да се покаят пред тях и църковните власти и след време необезпокоявано да продължат по същия начин. А често пъти православните прелъстители просто са били близки съратници на предишно поколение манипулатори, действали в безпросветните времена на атеизма и заобиколили дори ограниченията на атеистичната пропаганда, превръщайки се в “суперагенти”.

По какво най-истинските, автентичните православни прелъстители се отличават от създателите на измамните послания на този свят? Основното в тях е ненаситен и неспирен стремеж да конкурират успешно всички останали измамници; затова те се вживяват и вманиачават в своето вероизповедание. Това става втората им природа – маниакалното православие, което не лекува, а разболява – и нас, и всички околни.

Как ще разпознаете най-истинските православни прелъстители, освен по това, че те се опитват да се представят най-близко до истината? Как да разпознаете “истинния” православен прелъстител в своето духовно огледало; и как да признаем, че може би ние сме такива прелъстители, ако никак не разбираме греха на прелестта и не сме чувствителни към травмите, които нанасяме на ближните? Лесният начин е чрез покаяние, а трудният е, когато на свой ред пострадаме чрез други прелъстители – като им повярваме. Тогава изведнъж разбираме, че не е било редно да използваме вярата, за да постигаме светски и неправедни цели в ущърб на своите събратя.

На битово ниво предрешените в овча кожа вълци използват методите на обикновеното прелъстяване на другия или своя пол в среда, която е незащитена и не познава тъмната страна на духовните отношения, стига да не са откровено плътски. В нерегламентирано търсене на компания, работна ръка и спонсорство, при нежелание за семейни отношения, не един или двама зилоти търсят и сменят своите жертви, като с лекотата на енергийни вампири поглъщат личността и живота на своите „приятели“, които смятат, че това име е приятно и предопределено. В православни среди не е осъдително едни „много силно вярващи” да се обграждат и разпръскват влиянието си върху дузини невинни млади лица от другия пол. Не е за учудване, че те се превръщат в самозвани наставници, за да обсебят вниманието на ближните си от другия или своя пол – внимание, което би трябвало да принадлежи на техните семейства, приятели и професионални среди. Енорията става арена на неправомерни и неетични отношения, оправдавани от неопитни или нерадиви духовници, поставени на пиедестал (пред които фарисейското послушание на миряните е станало задължително)…

Характерната за други вероизповедания сублимация на сексуалната енергия, прикрита под формата на приятелска хетеросексуална връзка без брачни обети, не отива пряко към консумация, но имитира семейственост, включително и чрез характерните междуполови отношения. Така се нагнетява още повече “подвигът на вярата” на самотните и бедни хора и чрез създадените напрежения най-лесно се създава така неканоничното отвращение към благочестивите, законни хетеросексуални плътски отношения. И това е голяма беда, която обрича мнозина православни на самота, различна от тази на монасите и спъваща православното духовно усъвършенстване. „Положителният“ ефект за благосъстоянието на общността е унаследяването на имуществото на принудително несемейните, което може и да е съзнателна политика…
Новите хора в енорията често са отблъснати от това, че по лицата на местните или вътрешните виждат, че са отчаяни, нещастни или в безизходица; че се усмихват само на своите, които споделят тази участ. Отделно неформалните лидери имат своя стратегия на недопускане на близост с онези вярващи, които не могат да бъдат достатъчно обхванати от „благодатта“ и да я “усетят” на място – до степен да изгубят критичност към това, което се случва в общността.

Недочели достатъчно внимателно забележителните слова на св. Йоан Златоуст, предпазващ вярващите от капаните на съжителството между половете при целомъдрен начин на живот и дадени обети, мнозина си позволяват да завържат приятелства, които приемат за семейни отношения с всички пагубни за духовния живот последствия. А те са така добре описани от светителя още в древността: “Защото по-ужасно от всичко и достойно за много сълзи е това, че тези, които усърдно са пазели чистотата на тялото си във всяко отношение, понесли са много трудове, а накрая така неразумно са заличили труда си и са направили подвизите си напразни, давайки повод да се хули Христос. Защото, щадейки своята плът, те не са я запазили за Божията слава, употребили са всички мерки за това телата им да останат неприкосновени. Но никак не се погрижили за това Той (Христос) да не бъде оскърбяван и посрамван от много и различни хора. … Живеейки с мъже, ти не трябваше да избираш девство, а да встъпиш в брак, вместо да постъпваш по този начин!” (Из “Слово за девствениците, които живеят с мъже” на св. Йоан Златоуст). Тук е важно да се спомене, че се срещат и обратните случаи – на девственици-мъже, които живеят, обградени с жени, често с голям житейски опит. Тези наставления са били написани за грамотния елит, който да ги въплъти в душегрижие; днес са на един клик разстояние в интернет. Но в свободното си време ние сме твърде заети, уморени и образовани, за да четем словата на Духа.

Младите вманиачени вярващи създават свой лайфстайл и изпитват силно удоволствие от това да си споделят чувствата на привличане към монашеска общност от аскети… Привлича ги силно контрастът на греховния им предишен живот с благочестието и търсят адекватни по сила стимули и усещания. Затова и омаяни от факта, че не са в дискотека по празниците, са щастливи да са с компания в манастирска енория, хубаво им е да веселят монасите, но им убягва това, че не са със семействата си и не ще възпитат децата си в семейни ценности…

И така, колкото и да не е благочестиво да се изкаже предположение за наши събратя, отци или майки, че са се изкушили да се превърнат в православни прелъстители, вероятно и под нашето пагубно светско влияние, все още съществува възможността да се обърне внимание на църковните власти за проблемите, възникващи в семейство, приятелски или професионален кръг, енория, братство, сестричество, дом или обител… В крайна сметка, това е и призванието на духовните надзорници, на висшия клир и на духовенството като цяло – да бди за чистотата на нравите в цялото общество и създаваната православна и светска култура.

Ако и миряните да нямат право да укоряват и да досаждат на духовни лица, особено ако не са изрядни в своето православно изповедание, техните висшестоящи имат такова задължение. И ако не вземат мерки, негативните последици от небрежността им ще рефлектират върху самите тях. Не затова ли българското духовенство се е преборило за самостойна църква и български клир, за да е близо до нуждите на своето паство, да излиза от неговите среди и да се занимава с пастирство, с просвета и служение, а не с политиканство и бизнес; да въздига народа, а не да остава апатичен към факта, че паството му е поело по пътя на духовната гибел?! Българските деятели за църковна независимост съвсем не са поели риска на схизмата, без това да е било наистина необходимо.

Ако се върнем към повода за написването на този материал – днес имаме “алтернативното православие” в лицето на разколнически общности, които действат на територията на България като част от чужди и неканонични църковни организации. Общности, които се отказват от българската църковна независимост заради измамната независимост от пост-комунистическата църква и още по-ефимерните възможности за финансова подкрепа отвън. Дали това е кръст, който трябва да носим, или камък за препъване? И кой ще ни убеди, че не вървим по широкото нанадолнище, когато доброволно сме се отказали от благоразумната бдителност?

Как иначе щеше да се стигне до многократно прекръщаване на цели общности, съпроводено с безпринципното нееднократно отричане от предишния си живот и действия, поради съвсем прозаични конюнктурни причини и неразбирателство между лидери от различен ранг? Как, ако хората не бяха съвсем объркани от пропаганда, нямаше да забележат свидетелствата за нетление на мощите на поне трима български висши клирици, които са били под схизма и да оценят подвига на замъчените от атеизма и на оцелелите в гоненията? Може би само със затворени очи, запушени уши и ако крещят непрекъснато, докато в същото време хвърлят камъни по висшестоящите лица, дошли да ги отрезвят? Темата, както виждаме, е голяма…

И понеже говорим за прелест, ще припомним какво е прелестта. Тя е греховно състояние на нездрава мистика, свързано с погрешна висока самооценка на вярващия във връзка със своите духовни преживявания или убеждението, че Бог изпитва особена любов към него. Прелестта е вид духовна измама, когато злите сили се представят за добри; тънка духовна гордост, измаменост от дявола. Свети Игнатий Брянчанинов пише, че всички пребивават в “прелест” в голяма част от духовните си търсения. Много често търсейки сме в заблуда, защото прелестта е “отклоняване към лъжата въз основа на гордостта”. “Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата” (2 Кор. 11:14).

Най-простата форма на прелест е самомнението, което подтиква вярващите да разсъждават за духовни предмети, за които все още нямат достатъчна представа. Най-тежката форма се наблюдава у човек, който си въобразява, че е свят и не се нуждае от покаяние. Състоянието се забелязва при екзалтирани вярващи, едни от които се молят за получаване дара да виждат видения, а други, “получили” вече тоя “дар”, които се хвалят, че всяка нощ им се явяват светии, за да ги напътстват и ръководят.

Прелестта не води към радост и затова ще завършим с думите на свети апостол Ерм от знаменития “Пастир”: “Отхвърли от себе си скръбта, защото тя е сестра на съмнението и гневливостта… Скърбящият човек винаги прави зло. Преди всичко прави зло с това, че наскърбява Дух Свети, Който е даден на човека като Животворен Източник. И второ, наскърбявайки Светия Дух, върши беззаконие, като не се моли, нито се изповядва на Бога… Скръбта, когато е привнесена към молитвата, не й позволява да възлезе чиста пред Божия жертвеник. Очисти себе си от злата скръб, и ще живееш за Бога.”

Нека се върнем при Бога и опитаме да Го обичаме повече.

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: